Двестагодишният човек

8

Сър продължаваше да недоволства и грубият му глас караше Ендрю да се чувства така, сякаш в схемите му е станало късо съединение.

— Не искам проклетите ти пари, Ендрю — рече Сър. — Ще ги взема само защото в противен случай няма да се чувстваш свободен. Отсега нататък можеш сам да избираш работата си и да я вършиш както си искаш. Няма да ти давам нареждания, освен това — върши каквото си искаш. Но аз все още нося отговорност за теб; това е част от решението на съда. Надявам се, че го разбираш.

Малка мис го прекъсна.

— Не ставай раздразнителен, татко. Отговорността не е някакво тежко задължение. Знаеш, че не ще трябва да вършиш нищо. Трите закона са все още в сила.

— Тогава в какво се изразява свободата му?

— Нима човешките същества не са обвързани от собствените си закони, сър? — намеси се Ендрю.

— Няма да споря — отвърна Сър. Той стана, излезе и оттогава Ендрю го срещаше много рядко.

Малка мис често идваше да го види в малката къща, която бе построена за него. Естествено, в нея нямаше кухня, нито баня. Имаше само две стаи: едната беше библиотека, а другата нещо средно между работилница и склад. Ендрю приемаше много поръчки и като свободен робот работеше повече, отколкото преди, докато къщата беше изплатена и му бе прехвърлена законно.

Един ден при него дойде Малък сър… Не, Джордж! Малък сър бе настоял за това след решението на съда. „Свободният робот не нарича никого Малък сър — бе заявил той. — Аз ти викам Ендрю и ти трябва да ми викаш Джордж.“

Думите му прозвучаха като нареждане, затова Ендрю го наричаше Джордж — но Малка мис си остана Малка мис.

Този ден Джордж дойде сам, за да му съобщи, че Сър е на смъртно легло. Малка мис беше при него, но Сър искаше да види и Ендрю.

Гласът на Сър беше доста силен, макар той да не можеше да се движи много. С мъка повдигна ръка.

— Ендрю — рече той, — Ендрю… Джордж, не ми помагай. Аз просто умирам; не съм инвалид… Ендрю, доволен съм, че си свободен. Исках само да ти го кажа.

Ендрю не знаеше какво да отвърне. Досега никога не бе виждал умиращ човек, но знаеше, че по този начин човешките същества престават да функционират. Това беше принудително и необратимо демонтиране и Ендрю не знаеше какво е уместно да каже. Можеше само да стои прав, съвсем неподвижен и да мълчи.

Когато се свърши, Малка мис му каза:

— Може напоследък да не е изглеждал особено приятелски разположен към теб, Ендрю, но нали разбираш, беше вече стар и му тежеше, че ти поиска да бъдеш свободен.

И тогава Ендрю намери необходимите думи:

— Никога нямаше да бъда свободен, ако не беше той, Малка мис.