Двестагодишният човек

12

Ендрю зачака търпеливо, след като секретарката изчезна във вътрешното помещение. Тя би могла да използва холографното разговорно устройство, но несъмнено бе смутена (или може би разстроена), защото имаше работа с друг робот, а не с човешко същество.

Ендрю се забавляваше, като обмисляше проблема. Можеше ли „разстроен“ да се използува вместо „смутен“, или „смутен“ можеше да се използува не само за хора, но и за роботи?

Подобни проблеми изникваха често, докато работеше над книгата си за роботите. Необходимостта да измисля изречения, за да изрази всякакви сложни понятия, несъмнено бе обогатила речника му. От време на време някой влизаше в стаята и се вглеждаше в него, а той не се опитваше да избягва погледите. Спокойно поглеждаше всеки от тях и всеки от тях на свой ред свеждаше поглед.

Накрая Пол Мартин излезе. Изглеждаше изненадан, или поне така би изглеждал, ако Ендрю би могъл да различи със сигурност изражението му. Пол бе започнал да употребява повече грим, както вече изискваше модата и за двата пола, и макар така бледите черти на лицето му да изпъкваха повече, Ендрю не го одобряваше. Той откри, че неодобрението спрямо човешки същества, стига да не го изразява с думи, не го караше да се чувствува неловко. Можеше дори да го напише. Беше сигурен, че не винаги е било така.

— Влез, Ендрю — покани го Пол. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но имаше нещо, което трябваше да свърша. Влез. Ти каза, че искаш да говориш с мен, но не знаех, че имаш предвид да дойдеш в града.

— Ако си зает, Пол, готов съм да почакам още.

Пол погледна движещите се сенки по циферблата на стената, която служеше като часовник, и каза:

— Имам малко време. Сам ли дойде?

— Наех автомобил.

— Някакви неприятности? — попита Пол доста загрижено.

— Не съм и очаквал неприятности. Моите права се пазят.

Пол доби по-загрижен вид.

— Ендрю, обясних ти, че този закон не може да се налага, поне при повечето условия… И ако продължаваш да носиш дрехи, все някога ще изпаднеш в беда — също като първия път.

— И единствения, Пол. Съжалявам, че си недоволен.

— Погледни от друга страна — ти си почти легенда, Ендрю, и в много отношения си прекалено ценен, за да имаш правото да рискуваш себе си… Как върви книгата?

— Наближавам края, Пол. Издателят е много доволен.

— Добре!

— Не съм сигурен дали той е доволен от книгата като книга. Мисля, че се надява да продаде много бройки, защото е написана от робот, и затова е доволен.

— Страхувам се, че това е човешко.

— Аз не съм недоволен. Нека се продава по каквито и да са причини, тъй като това означава пари, а аз имам нужда от тях.

— Баба ти остави…

— Малка мис беше много щедра и зная, че мога да разчитам на семейството да ми помага и занапред. Но разчитам на хонорара от книгата, за да си помогна в следващия етап.

— А какъв етап ще бъде това?

— Искам да разговарям с ръководителя на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“. Опитах се да си уредя среща, но досега не успях да се свържа с него. Корпорацията не ми съдейства за книгата, така че не съм изненадан, нали разбираш.

Пол явно се развесели.

— Съдействие е последното нещо, което можеш да очакваш от тях. Те не ни оказаха никакво съдействие в голямата ни битка за правата на роботите. Тъкмо напротив, и е лесно да се разбере защо. Дай права на роботите и хората няма да искат да ги купуват.

— Въпреки това — настоя Ендрю, — ако им се обадиш, ще можеш да ми уредиш среща.

— Аз не се ползувам с повече популярност сред тях от теб, Ендрю.

— Но би могъл да им намекнеш, че като ме приемат, ще успеят да отклонят кампанията на „Фейнголд и Мартин“ за подсигуряване права на роботите.

— Това няма ли да е лъжа, Ендрю?

— Да, Пол, а аз не мога да лъжа, затова трябва ти да се обадиш.

— Значи ти не можеш да лъжеш, но си способен да ме накараш аз да излъжа, така ли? Непрекъснато заприличваш все повече на човек, Ендрю.