Двестагодишният човек

15

Отне му доста време, но Ендрю разполагаше с време. Преди всичко не искаше да прави каквото и да е, преди Пол да умре спокойно.

Със смъртта на правнука на Сър Ендрю се почувства по-изложен на удари от враждебния свят и по тази причина с още по-голяма решителност продължи по пътя, който си бе избрал отдавна.

Но той всъщност не бе сам. Бе умрял един човек, но фирмата „Фейнголд и Мартин“ продължаваше да съществува, защото корпорациите, също като роботите, не умират. Фирмата имаше инструкции и ги следваше бездушно. Благодарение на попечителството и на адвокатската фирма Ендрю продължаваше да е богат. И заради голямата годишна сума, която получаваше от него, фирмата „Фейнголд и Мартин“ се зае с юридическите аспекти на новата горивна камера.

Когато настъпи времето Ендрю да посети „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“, той отиде сам. Веднъж бе ходил със Сър и веднъж с Пол. Този път, третия, беше сам и приличаше на човек.

„Ю. С. Роботс“ се бе променила. Производственият отдел бе преместен в голяма космическа станция, както бяха направили и с много други индустрии. С тях в Космоса бяха отишли и мяого роботи. Самата Земя се превръщаше в нещо подобно на парк, населението й се бе стабилизирало и поне една трета от близо единия милиард роботи имаха собствени мозъци.

Директор на изследователския отдел бе Алвин Магдеску, с мургаво лице и тъмна коса, малка заострена брадичка, над кръста само с ивица на гърдите, както изискваше модата. Самият Ендрю бе облечен напълно по по-старата мода отпреди няколко десетилетия.

— Разбира се, че ви познавам и се радвам да ви видя — каза Магдеску. — Вие сте най-известното ни произведение и е жалко, че старият Смайт-Робъртсън е бил толкова зле настроен към вас. Бихме могли много добре да се сработим с вас.

— Това все още е възможно — заяви Ендрю.

— Не, не смятам, че е възможно. Отмина подходящото време. Имаме роботи на Земята от повече от един век, но нещата се променят. Те ще се отправят към Космоса, а онези, които останат, няма да имат мозъци.

— Но аз продължавам да съществувам и ще остана на Земята.

— Вярно е, но у вас няма много от робота. Какво ново ще искате?

— Да стана още по-малко робот. Тъй като съм органичен, искам органичен източник на енергия. Ето тук имам планове…

Магдеску не ги разгледа набързо. В началото може и да бе имал подобно намерение, но постепенно се задълбочи в тях. По едно време каза:

— Забележително. Кой е измислил всичко това?

— Аз — отвърна Ендрю.

Магдеску вдигна внезапно очи към него и обясни:

— Това ще означава значителен ремонт на тялото ви, и то в процес на експериментиране, тъй като никой досега не се е опитвал да извърши подобно нещо. Съветвам ви да се откажете. Останете си както сте.

Лицето на Еидрю притежаваше ограничени възможности за мимика, но гласът му ясно изрази нетърпение.

— Доктор Магдеску, вие не разбирате същественото. Нямате друг избор, освен да изпълните желанието ми. Ако подобно устройство може да се вгради в моето тяло, то ще може да се вгражда и в телата на хората. Тенденцията да се удължава човешкият живот чрез протезиращи устройства вече се очертава ясно. Не съществуват по-добри устройства от тези, които аз съм проектирал и продължавам да проектирам.

Мога да ви уведомя, че чрез фирмата „Фейнголд и Мартин“ аз притежавам патенти за тях. Ние имаме пълната възможност да се заемем сами да произвеждаме протезиращите устройства и да стигнем дотам, че да създаваме човешки същества с много от качествата на роботите. Тогава вашата дейност ще пострада.

Но ако вие се заемете с мене сега и се съгласите да вършите същото в бъдеще при подобни условия, ще получите разрешение да използувате патентите и необходимата технология както за производството на роботи, така и за изработване на протези за човешки същества. Начално разрешение, естествено, няма да получите, докато не бъде успешно завършена първата операция, и не измине достатъчно време, за да се установи, че тя е била успешна.

Ендрю почти не усети задръжките на Първия закон при строгите условия, които поставяше на човешкото същество. Бе се научил да мисли, че с течение на времето онова, което изглеждаше жестоко, се оказваше добро.

Магдеску беше смаян.

— Не съм аз, който може да реши подобно нещо — рече той. — Подобно решение трябва да се вземе от ръководството на корпорацията и за това е необходимо време.

— Аз мога да изчакам в разумен срок — съгласи се Ендрю, — но само в разумен срок. — И той със задоволство си помисли, че дори Пол не би могъл да се справи по-успешно.