Двестагодишният човек

13

Не беше лесно да се уреди дори с тежестта на името на Пол. Но накрая срещата се състоя и Харли Смайт-Робъртсън, който по майчина линия произхождаше от основателя на корпорацията и бе поставил тирето в името си, за да не се забравя, имаше напълно нещастен вид. Той наближаваше пенсионна възраст и през целия период, докато беше президент, се бе посветил на проблема за правата на роботите. Сивата му коса бе като залепена на тънък пласт върху черепа, лицето му не беше гримирано и той от време на време поглеждаше Ендрю с неокрита враждебност.

— Сър — започна Ендрю, — преди близо един век Мертън Мански от вашата корпорация ми каза, че математиката, с която се определя разполагането на позитронните схеми, е толкова сложна, че позволява само приблизителни решения и поради това моите способности не биха могли напълно да се предвидят.

— Това е било преди един век — Смайт-Робъртсън се поколеба и добави с леден глас: — сър. Вече не е така. Сега нашите роботи се изработват с голяма точност и се обучават специално за работата, която трябва да извършват.

— Да — потвърди Пол, който бе дошъл, както сам каза, за да се увери, че корпорацията ще „играе честно“, — и в резултат моята секретарка трябва да получава точни указания, когато събитията се отклонят от конвенционалните, макар и съвсем малко.

— Щеше да ви бъде значително по-неприятно, ако тя импровизираше — отвърна Смайт-Робъртсън.

— В такъв случай вие вече не произвеждате роботи, подобни на мен, които могат да се нагаждат — рече Ендрю.

— Вече не.

— Изследванията, които направих във връзка с книгата ми — продължи Ендрю, — показват, че аз съм най-старият робот, който е активно действащ сега.

— Най-старият сега — съгласи се Смайт-Робъртсън — и най-старият завинаги. Най-старият, който въобще ще съществува. Никой робот не е полезен след двадесет и петата си година. Те се прибират от корпорацията и се заместват с нови модели.

— Никой от роботите, които се произвеждат сега, не е полезен след двадесет и петата си година — каза Пол любезно. — Ендрю е изключение в това отношение.

Ендрю, придържайки се към набелязания си план, продължи:

— В качеството си на най-стария робот в света и най-приспособим не съм ли достатъчно необикновен, за да заслужа по-специално отношение от страна на компанията?

— Съвсем не — заяви с леден глас Смайт-Робъртсън. — Вашата необикновеност е неудобство за компанията. Ако бяхте даден под наем, а не направо продаден по някакво нещастно стечение на обстоятелствата, отдавна щяхте да бъдете заменен.

— Точно в това е същността — рече Ендрю. — Аз съм свободен робот и се самопритежавам. Поради това идвам при вас и ви моля да ме замените. Вие не можете да го направите без съгласието, на собственика. В днешни дни такова съгласие изнудвачески се поставя още като условие в договора за даване под наем, но по мое време не беше така.

Смайт-Робъртсън имаше едновременно стреснат и озадачен вид и за миг настъпи мълчание. Ендрю се бе загледал в холографното изображение на стената. То представляваше смъртна маска на Сюзън Келвин, светица-покровителка на всички специалисти по роботика. Тя бе умряла преди близо два века, но в резултат на работата над книгата си Ендрю я познаваше толкова добре, че дори би могъл да убеди себе си, че я е срещал, докато е била жива.

— Как бих могъл да ви заменя? Ако ви заменя за робот, как ще мога да дам новия робот на вас като собственик, след като със самия акт на заменяне вие ще престанете да съществувате? — каза Смайт-Робъртсън и се усмихна мрачно.

— Съвсем не е трудно — намеси се Пол. — Личността Ендрю се съдържа в неговия позитронен мозък — единствената му част, която не може да се замени, без да бъде създаден нов робот. Поради това именно позитронният мозък е Ендрю, собственикът. Всяка друга част от тялото на робота може да се замени, без да се засегне личността му, а тези други части са притежание на мозъка. Бих казал, че Ендрю иска да достави на мозъка си ново тяло на робот.

— Точно така — заяви спокойно Ендрю. Той се обърна към Смайт-Робъртсън. — Вие сте произвеждали андроиди, нали? Роботи, които имат външен вид на хора, дори до структурата на кожата?

— Да, произвеждахме — отвърна Смайт-Робъртсън. — Те работеха много добре със синтетичните си кожи и сухожилия. В тях нямаше метал никъде освен в мозъка и въпреки това бяха здрави като металните роботи. Дори по-здрави при еднакво тегло.

Пол се заинтересува.

— Не го знаех. Има ли много от тях продадени?

— Нито един — отвърна Смайт-Робъртсън. — Те бяха значително по-скъпи от металните модели и проучванията на пазара показаха, че няма да бъдат приети. Видът им беше прекалено човешки.

— Но както разбирам, корпорацията е запазила специалните си възможности в това отношение — рече Ендрю. — И щом е така, аз искам да бъда заменен с органичен робот, андроид.

Пол беше изненадан.

— Господи! — възкликна той.

— Напълно невъзможно! — заяви твърдо Смайт-Робъртсън.

— Защо да е невъзможно? — попита Ендрю. — Ще заплатя всякаква разумна сума, разбира се.

— Ние не произвеждаме андроиди — отговори Смайт-Робъртсън.

— Вие не желаете да произвеждате андроиди — намеси се веднага Пол. — А това не означава, че не можете да ги произвеждате.

— Въпреки това производството на андроиди е против обществената ни политика — заяви Смайт-Робъртсън.

— Няма закон, който да го забранява — каза Пол.

— Въпреки това ние не ги произвеждаме и няма да ги произвеждаме.

Пол се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Мистър Смайт-Робъртсън, Ендрю е свободен робот, който може да се възползува от закона, гарантиращ правата на роботите. Предполагал, че го съзнавате?

— Прекалено добре дори.

— Този робот в качеството си на свободен робот предпочита да носи дрехи. В резултат него често го унижават неразумни човешки същества въпреки закона срещу унижаване на роботите. Трудно е да се преследват неуточнени нарушения, които не предизвикват общо неодобрение сред онези, които трябва да решават кой е виновен и кой невинен.

— Нашата фирма разбра това още от началото. За съжаление фирмата на вашия баща не можа да го разбере.

— Баща ми почина — рече Пол, — но аз виждам тук явно нарушение и явен виновник.

— За какво говорите? — заинтересува се Смайт-Робъртсън.

— Моят клиент, Ендрю Мартин — той току-що ми стана клиент, — е свободен робот, който има правото да поиска от „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“ да извърши замяна, каквато корпорацията извършва за всеки притежател на робот на повече от двадесет и пет години. Всъщност корпорацията настоява за подобни замени. — Пол се усмихна и напълно спокойно продължи. — Позитронният мозък на моя клиент е притежател на тялото на клиента ми, а то е доста по-възрастно от двадесет и пет години. Позитронният мозък иска да бъде сменено тялото и предлага да заплати разумна цена за андроидно тяло. Ако откажете, ще унижите моя клиент и ние ще заведем дело. Общественото мнение едва ли би подкрепило искането на някой робот в подобен случай, но нека ви напомня, че „Ю. С. Роботс“ не е популярна сред обществото. Дори онези, които най-много използват и печелят от роботи, се отнасят с подозрение към корпорацията. Това вероятно е остатък от времето, когато роботите всяваха страх. Може да е и негодувание срещу мощта и богатството на корпорацията, която притежава световен монопол. Каквато и да е причината, негодуванието съществува и мисля, че ще предпочете да не се забърквате в съдебен процес, още повече че моят клиент е богат, ще живее още много векове и няма причина да не води битката вечно.

Омайт-Робъртсън бавно почервеня.

— Вие се опитвате да ме принудите…

— Не ви принуждавам нищо — заяви Пол. — Ако пожелаете да откажете да изпълните разумното искане на моя клиент, можете да го сторите и ние ще си отидем, без да кажем дума повече. Но ще заведем дело, тъй като имаме това право, и ще видите, че накрая ще загубите.

— В такъв случай… — запъна се Смайт-Робъртсън и млъкна.

— Виждам, че ще се съгласите — рече Пол — Може би ще проявите нерешителност, но накрая ще се съгласите. Позволете ми в такъв случай да ви уверя в още нещо. Ако в процеса на прехвърляне на мозъка на моя клиент от сегашното му тяло в органичното той бъде макар и най-леко увреден, аз няма да се успокоя, докато не срина корпорацията със земята. Ако е необходимо, ще взема всички възможни мерки, за да мобилизирам общественото мнение срещу корпорацията, в случай че дори една нишка от платинено-иридиевия мозък на клиента ми бъде повредена. — Той се обърна към Ендрю и го попита: — Съгласен ли си с мен, Ендрю?

Ендрю се двоуми доста време. Това означаваше да се съгласи с лъжа, изнудване, дразнене и унижаване на човешко същество. Но няма физическо увреждане, няма физическо увреждане, каза си той. Накрая успя да произнесе едва чуто:

— Да.