Двестагодишният човек

9

Едва след смъртта на Сър Ендрю започна да облича дрехи. Започна с чифт стари панталони, които му бе дал Джордж.

Джордж беше вече женен и бе станал адвокат. Беше постъпил в кантората на Фейнголд. Старият Фейнголд бе починал отдавна, но дъщеря му бе продължила работата и по-късно фирмата бе променена на „Фейнголд и Мартин“. Тя продължи да се казва така дори и след като дъщерята се оттегли и мястото й бе заето от друг Фейнголд. По времето, когато Ендрю за първи път облече дрехи, името Мартин току-що бе прибавено към фирмата.

Джордж се бе опитал да не се засмее, когато Ендрю за първи път обу панталоните, но за очите на Ендрю усмивката не можеше да остане скрита. Джордж му показа как да манипулира със статичния товар, за да отваря панталоните, да ги обвива около долната половина на тялото си и да ги затваря. Джордж направи демонстрация със собствените си панталони, но Ендрю съзнаваше добре, че ще му трябва известно време, докато успее да повтори сръчното движение.

— Но защо са ти панталони, Ендрю — попита го Джордж. — Тялото ти е толкова красиво функционално, че е срамота да го покриваш — особено след като не трябва да се безпокоиш нито за температурата, нито за някакъв свян. Още повече че не стоят добре върху метал.

— Нима човешките тела не са красиво функционални, Джордж? И въпреки това вие се покривате — рече Ендрю.

— За топлина, за чистота, за предпазване, за декоративност. Нищо от изброеното не се отнася до теб.

— Без дрехи се чувствувам гол — отвърна Ендрю. — Чувствувам се различен, Джордж.

— Различен! Ендрю, сега на Земята има милиони роботи. В нашия район според данни от последното преброяване има почти толкова роботи, колкото и хора.

— Зная, Джордж. Съществуват роботи, които вършат всяка работа, която човек може да си представи.

— И никой от тях не носи дрехи.

— Но никой от тях не е свободен, Джордж.

Малко по малко Ендрю увеличи гардероба си. Спираха го усмивките на Джордж и погледите на хората, които му даваха поръчки.

Макар и да беше свободен, в него беше вградена внимателно разработена програма за поведението му спрямо хората, така че той се осмеляваше да напредва само с най-ситни стъпки. Откритото неодобрение го връщаше месеци назад.

Не всички приемаха Ендрю като свободен. Той не можеше да се сърди за това, но когато мислеше по този въпрос, мисловният му процес срещаше известни затруднения.

Най-вече се стремеше да не облича дрехи или поне не много, когато смяташе, че Малка мис ще го посети. Тя беше вече стара и често заминаваше на по-топъл климат, но щом се върнеше, първата й работа беше да го посети.

При едно от завръщанията й Джордж му каза с досада:

— Тя ме нави, Ендрю. Догодина ще се кандидатирам за законодателното събрание. Какъвто дядото, казва тя, такъв и внукът.

— Какъвто дядото… — Ендрю се запъна несигурен.

— Искам да кажа, че аз, Джордж, внукът, ще бъда като дядото, Сър, който навремето е бил член на законодателното събрание.

— Щеше да е приятно, Джордж, ако Сър все още… — Ендрю замлъкна, защото не искаше да каже „функционираше изправно“. Не беше подходящо.

— Беше жив — рече Джордж. — Да, аз също си мисля понякога за старото чудовище.

По-късно Ендрю въртя в ума си този разговор. Бе забелязал собствената си неспособност да води разговор с Джордж. Някак си езикът се бе променил от времето, когато Ендрю бе създаден с вграден в него речник. Освен това Джордж използуваше разговорен език, какъвто Сър и Малка мис не бяха употребявали. Защо бе нарекъл Сър чудовище, когато тази дума явно не беше подходяща?

Ендрю не можеше да потърси съвет и от своите книги. Те бяха стари и се занимаваха най-вече с обработка на дърво, изкуство и конструиране на мебели. Нямаше нито една върху езика, нито една за поведението на човешките същества.

В този миг му се стори, че трябва да потърси подходящи книги; а като свободен робот сметна, че не трябва да моли Джордж. Реши да отиде в града и да използува библиотеката. Решението беше триумфално и той почувства, че електро-потенциалът му се повишава осезаемо. И се наложи дори да включи една реактивна бобина.

Облече цял костюм, сложи си и дървен ланец на рамото. Би предпочел блестящата пластмаса, но Джордж бе казал, че дървото е много по-подходящо, а и полираният кедър бе значително по-ценен.

Бе се отдалечил на около стотина крачки от къщата, когато нарастващото съпротивление го спря. Той изключи реактивната бобина, но когато и това не помогна, се върна в къщата, написа на лист хартия „Отивам до библиотеката“ и го постави на видно място върху работната си маса.