Двестагодишният мъж

10.

Андрю не успя да стигне до библиотеката. Бе проучил добре картата. Знаеше маршрута, но означенията по пътя не съответстваха на символите. Започна да се чуди дали не е сбъркал посоката, защото всичко изглеждаше много странно.

Мина покрай един полски робот. Когато реши, че трябва да попита някого, на хоризонта не се появяваше никой. Подмина го една кола, която не спря. Андрю спря нерешително. В този момент от нивите, срещу него, се зададоха двама мъже.

Андрю се обърна към тях. Преди минута ги бе чул да разговарят шумно, но сега мълчаха. Бяха млади, или не много. Може би на двадесет години, или повече? Андрю така и не се научи да определя възрастта на хората.

— Бихте ли ми посочили пътя за градската библиотека, моля — каза Андрю.

Единият от двамата носеше шапка. Тя смешно удължаваше и без това високата му фигура. Той се обърна не към Андрю, а към приятеля си:

— Това е робот!

Другият имаше заоблен нос и провиснали клепачи. Той се обърна не към Андрю, а към първия:

— И носи дрехи.

Високият изщрака с пръсти.

— Това е свободният робот — възкликна той. — Семейство Мартин имаха робот, който вече не принадлежи на никого. Защо иначе ще се облича?

— Попитай го — предложи носът.

— Ти роботът на Мартинови ли си? — попита върлината.

— Аз съм Андрю Мартин, господине.

— Добре. Събличай се! Роботите не носят дрехи. — После към другаря си: — Толкова е противен! Погледни го само!

Андрю се поколеба. Не бе чувал заповед, изречена с такъв тон. Веригите на Втория закон моментално блокираха.

— Събличай се веднага! Не чуваш ли, че това е заповед? — кресна високият.

Андрю бавно започна да изхлузва дрехите си.

— Хвърляй ги на земята — провикна се пак върлината.

— След като не е ничий, той може да бъде наш, както и на всеки останал — предположи носът.

— Няма значение — каза високият. — Кой ще възрази срещу нашите действия? Не повреждаме нечия собственост… — После към Андрю: — Свали си главата!1

— Главата не трябва… — започна Андрю.

— Това е заповед! Ако не знаеш как, просто опитай!

Андрю отново се поколеба. След това се наведе и допря главата си в земята. Опита се да повдигне крака, но тежко падна.

— Остани легнал там — нареди върлината. После каза на другаря си: — Можем да го разглобим. Правил ли си го някога?

— Той ще ни позволи ли?

— Как би могъл да ни спре?

Нямаше начин Андрю да ги спре, ако му заповядаха по достатъчно властен начин. Вторият закон за подчинението доминираше над Третия за самосъхранението. При всички случаи нямаше начин да се защити, без да ги нарани. Това означаваше нарушение на Първия закон. При тази мисъл всяко стъпало от веригите му контрактира и Андрю се сгърчи на земята.

Високият се доближи и го подритна с крак.

— Тежък е. Мисля, че ще са ни необходими инструменти.

— Можем да му заповядаме сам да се разглоби — досети се носът. — Забавно ще бъде да го наблюдаваме.

— Прав си — отбеляза върлината замислен. — Трябва да го преместим от пътя. Ако някой ни види…

Беше прекалено късно. Някой наистина се приближаваше и това беше Джордж. От мястото, където лежеше, Андрю го бе забелязал. Искаше да му сигнализира, но последната заповед беше: „Остани легнал там“.

Джордж пристигна запъхтян. Двамата младежи отстъпиха леко назад.

— Андрю, какво става? — попита Джордж разтревожен.

— Добре съм, Джордж — успокои го Андрю.

— Защо не станеш? Какво се е случило с дрехите ти?

— Твой ли е роботът, друже? — попита върлината.

— Този робот не принадлежи на никого — отговори рязко Джордж. — Ще ми обясните ли какво става тука?

— Учтиво го помолихме да се съблече. Теб какво те засяга, след като не е твой?

— Какво ти направиха, Андрю?

— Имаха намерение да ме разчленят. Тъкмо щяха да ме отместят от пътя и да ми заповядат сам да се разглобя.

Джордж се взря в двамата. Брадичката му трепереше. Младежите зарязаха преструвките. Те се усмихваха. Върлината подхвърли:

— Какво ще правиш, шкембо? Ще ни набиеш ли?

— Нямам такова намерение. Този робот е бил със семейството ми повече от седемдесет години. Той ни познава и цени повече от всеки останал. Възнамерявам да му кажа, че вие двамата имате намерение да ме убиете. Ще го помоля да ме защити. Кой мислите, че ще избере, между вас и мен? Досещате ли се какво ще се случи, след като ви нападне?

Двамата несъзнателно отстъпиха назад. Изглеждаха разтревожени.

— Андрю, тези двамата заплашват моя живот — каза високо Джордж. — Направи крачка към тях!

Андрю постъпи точно така. Двамата не чакаха повече. Търтиха да бягат.

— Добре, Андрю, успокой се — каза Джордж. Той изглеждаше доста разстроен. Вече бе на години. Вероятността да се разправя с двама хулигани сам не му се нравеше много.

— Нямаше да ги нараня, Джордж — обади се Андрю. — Само щях да ги спра да не нападнат теб.

— И аз не съм искал да ги биеш. Само ти заповядах да се приближиш към тях. Собственият им страх направи останалото.

— Как може да се страхуват от един робот?

— Старо заболяване на човечеството, за което още няма лек. Но това няма значение. Какво, по дяволите, правиш тук, Андрю? Търсих те навсякъде. Тъкмо бях тръгнал да наема хеликоптер, за да те открият. Как ти дойде наум да ходиш в библиотеката? Аз щях да ти донеса необходимите книги.

— Аз съм…

— … свободен робот? Да, да, знам. Какво ти трябва от библиотеката?

— Искам да знам повече за хората, за света, за всичко. За роботите — също, Джордж. Ще напиша история на роботите.

— Хайде да се прибираме — предложи Джордж. — Вдигни дрехите си първо. Андрю, написани са милиони книги за роботиката. Всички те включват и историята на тази наука. Светът е пренаситен не само с роботи, но и с информация за тях.

Андрю поклати глава. Един човешки жест, който бе придобил наскоро.

— Не става дума за история на роботиката, Джордж. Ще пиша история на роботите. Искам да обясня как се чувстват роботите. Какво се е случило с тях за времето, през което живеят и работят на Земята.

Джордж повдигна вежди изненадан, но си замълча.