Двестагодишният мъж

15.

Отне му много време, но Андрю не бързаше. На първо място, той не искаше да прави нищо, докато Пол не умре на спокойствие.

Със смъртта на пра-правнука на господина Андрю се почувства сам сред враждебния свят. Това му даде решителност да продължи по предначертания път.

Все пак не беше съвсем сам. Хората умираха, но „Финголд и Мартин“ съществуваха. Фирмата имаше продължителност на живота, близка с тази на робота. Тя имаше своите цели и ги следваше неотлъчно. Андрю беше изключително богат. Ежегодно в компанията постъпваше абонаментната му вноска. Това легално я правеше съпричастна на съдбата на камерата за разпад.

Когато дойде часът Андрю да посети „Американски роботи“, той отиде сам. Веднъж бе ходил там с господина и веднъж — с Пол. Третият път той приличаше на човек и не се нуждаеше от придружител.

Корпорацията се бе променила. Производствените халета приличаха на космически станции. Между другото, по подобен начин се бяха разрастнали всички останали производства. Това бе станало с помощта на огромна армия от роботи. Земята бе заприличала на парк. Населението, включващо един милиард жители, бе стабилизирано. Тридесет процента от него включваше популацията на роботите.

Директор на Изследователския отдел беше Алвин Магдескю. Косата му беше черна. Лицето и малката брадичка, която стърчеше от него — тъмни… Над кръста не носеше нищо друго, освен вратовръзка. Така диктуваше модата. За разлика от него, дрехите на Андрю бяха доста и носеха белега на изминалите десетилетия.

— Знам за тебе, разбира се. Драго ми е да те видя — посрещна го Магдескю. — Ти си най-популярният ни продукт. Колко жалко, че старият Смит-Робъртсън не те харесваше. С твоя помощ можехме да постигнем много неща.

— Още не е късно — отбеляза Андрю.

— Не мисля така. Времената сега са други. За изминалите сто години роботите на Земята вече нямат самостоятелен мозък. Останалите са използваеми в открито пространство.

— Но аз съм тук и функционирам.

— Вярно е, но са останали много малко като тебе. Какво си си наумил този път?

— Бих желал да приличам още по-малко на робот. След като тялото ми е органично, искам органичен източник на енергия. Донесъл съм тука планове…

Магдескю не ги разгледа подробно. Може би имаше такова намерение, но при един пункт се сепна.

— Гениално просто е! Кой измисли всичко това?

— Аз — отговори Андрю.

Магдескю го изгледа остро.

— Това ще натовари прекалено много тялото ти. Тъй като досега с него не са правени подобни експерименти, съветвам те да не го правиш.

Лицето на Андрю имаше ограничени възможности за изражения, но нетърпението явно прозираше в гласа му.

— Доктор Магдескю, струва ми се, че пропускате нещо много важно. Нямате друг избор, освен да удовлетворите моята молба. След като такова приспособление може да се имплантира в моето тяло, то е приложимо и за човешкото. Известна е вече тенденцията за удължаване живота на човека чрез присаждане на протези. Никой не програмира по-добри протези от мен.

Аз контролирам патента им, легализиран от фирмата „Финголд и Мартин“. Ние сме в състояние сами да развием производство, чиято цел ще бъде изработката на човек, носещ качествата на робот. От всичко това ще страда вашият собствен бизнес.

От друга страна, ако вие се съгласите да ме оперирате, ще получите достъп до този патент. Ще можете да контролирате технологията по създаване на роботи и протезирането на хора. Първоначалната субсидия ще ви бъде отпусната, едва след като се убедим, че операцията е успешна. — Андрю не усети никакво влияние на Първия закон от факта, че е поставил в неудобна ситуация човек. Вече знаеше, че онова, което за момента ти се струва жестоко, след време се превръща в любезност.

Магдескю изглеждаше шокиран.

— Не мога сам да реша подобен проблем — успя да изрече той. — Нужно е да се свика Управителният съвет на корпорацията. Това изисква време.

— Мога да ви отпусна необходимото време — каза Андрю. — Но нямам намерение да чакам цяла вечност.

Със задоволство установи, че и Пол не би могъл да се справи по-добре.