Двестагодишният мъж

6.

Не беше толкова лесно. Господинът почервеня и рече:

— Господи Боже! — После се врътна и напусна стаята.

Малката госпожица се застъпи за Андрю. Направи го остро и решително, и… пред Андрю. За тридесет години никой не се стараеше да избягва неговото присъствие. Правеха го независимо дали темата касаеше него, или не. Той беше просто робот…

— Татко, защо го приемаш като лична обида? Той ще продължи да бъде сред нас. Ще ни бъде верен. От това не може да избяга, защото така е програмиран. Искането му е формално. Желае да бъде наричан свободен. Толкова ли е ужасно това? Не го ли е заслужил? Господи, двамата с него обсъждаме въпроса от години!

— Говорите за това от години?

— Да, но той винаги отлагаше. Страх го бе да не те нарани. Аз го накарах да говори с тебе.

— Той не знае какво означава свободата! Той е само робот!

— Татко, познаваш го много малко. Прочел е всичко в библиотеката. Не знам какво става вътре в него, както не разбирам и твоите преживявания. Когато разговаряш с него, откриваш, че на определени събития има твоите реакции. Щом някой прилича на теб, какво повече би могъл да искаш?

— Законът няма да зачете подобно твърдение — отговори гневно господинът. После се обърна към Андрю: — Слушай сега ти! Мога да те освободя легално. Когато искането ти влезе в съда, ти не само няма да получиш свободата си, но ще конфискуват и парите ти! Ще ти кажат, че роботът няма право да изкарва пари. С брътвежите си ще станеш последен просяк!

— Свободата няма цена, господине — отговори Андрю. — Дори минималният шанс да си свободен си заслужава да обеднееш.