Джералд Мартин отведе Андрю в регионалния център на Корпорацията „Американски роботи и механични същества“. Като член на Общинската законодателна комисия, той нямаше проблем да си уреди среща с Главния роботопсихолог. Всъщност, като такъв, той можеше и да обясни факта, че притежава робот. По онова време хуманоидите бяха рядкост.
Андрю тогава не разбираше какво става. След време, когато с годините ставаше все по-учен, можа да осъзнае истинската същност на събитието.
Роботопсихологът, Мертън Мански, слушаше намръщен. Ръката му не преставаше да барабани по бюрото. Лицето му бе някак измъчено и покрито с бръчки. Създаваше впечатление, че е по-млад, отколкото изглежда.
— Роботиката не е точна наука, господин Мартин. Не бих могъл да ви обясня детайлите, но математическият принцип на позитронните вериги е много сложен. Поради това решенията имат определена доза приблизителност. Естествено, единствено неизбежни са Трите закона. Ние, разбира се, ще подменим вашия робот…
— Но аз не искам това! Той се справя чудесно със задълженията, за които е програмиран. Към тях, обаче е прибавил и художествени заложби. Прави идеална дърворезба, която никога не се повтаря два пъти.
Мански изглеждаше объркан.
— Странно… Понастоящем ние правим изпитание на основните разклонения… Имат художествена стойност, казвате?
— Вижте сам! — Господинът му подаде миниатюрна дървена сфера. Върху нея играеха деца. Фигурките им бяха съвършено малки, но перфектно пасваха с нишките на материала. Сякаш и те бяха изваяни.
— Роботът е направил това? — възкликна Мански. Той подаде предмета обратно клатейки глава. — Талант на художник! Станало е нещо с разклоненията…
— Можете ли да го повторите?
— Вероятно — не. Досега не е докладван подобен случай.
— Това е добре. Нямам нищо против Андрю да е единствен и неповторим!
— Подозирам, че компанията би искала да върнете робота за изследване.
Господинът изведнъж се ядоса.
— Това няма да стане — отсече той. После се обърна към Андрю. — Да си вървим!
— Както кажете, господине — съгласи се Андрю.