Двестагодишният мъж

11.

Малката госпожица току-що отпразнува своя осемдесет и трети рожден ден, но не бе загубила и частица от своята енергия и решителност. Повече размахваше бастуна си, отколкото да се подпира на него.

Тя слушаше историята и бушуваше от негодувание.

— Това е ужасно, Джордж! — извика тя. — Кои са тези хулигани?

— Не знам, а и какво значение има? Нали не успяха да направят нищо?

— Но можеха! Ти си адвокат, Джордж. Ако си постигнал нещо, дължиш го на таланта на Андрю. Той направи семейството ни богато и аз няма да позволя да се подиграват с него!

— Какво искаш да направя, майко?

— Казах вече, че си адвокат, не слушаш ли като говоря? Ще образуваш дело по случая и ще принудиш общинския съд да декларира правата на роботите! Ако трябва, плати нужните такси, но ангажирай и законодателната комисия, Световния съд, ако трябва! Ще следя нещата изкъсо, Джордж! Няма да допусна шикалкавене!

Тя говореше сериозно. Онова, което трябваше да успокои изплашената, стара дама, се превърна в продължителна и доста интересна история. Като старши партньор във „Финголд и Мартин“, Джордж изработи стратегията. На по-младите си сътрудници остави същинската работа. Сред тях бе и синът му. Пол всяка вечер прилежно докладваше на баба си как се развиват събитията. Тя, от своя страна, през деня ги обсъждаше с Андрю.

Андрю също бе въвлечен в случая. Работата му върху книгата за роботите отново бе отложена. Сега се ровеше из литература, засягаща законите. Понякога правеше доста смислени предложения.

— В деня на неприятния инцидент Джордж ми каза, че хората винаги са се страхували от роботите. Докато този страх съществува, не можем да очакваме законодателните институции да ни подкрепят. Дали не трябва да се подработи общественото мнение?

Пол се зае със съдебните процедури, а Джордж пое публичните изяви. Това му даде известна свобода. Стигна дотам, че започна да се облича в дрехи, които самият той наричаше „драперия“.

— Само не ми се появявай така в съда, татко — помоли го Пол.

— Ще се опитам — отговори Джордж.

Джордж свика пресконференция за редакторите на специализирани издания.

— Ако, според Втория закон, изискваме от робота безпрекословно подчинение, тогава което и да е човешко същество ще може да се гаври с всеки робот. Тъй като Вторият закон доминира над Третия, всеки човек би могъл да го използва и да елиминира самосъхранението. Той може да заповяда на всеки робот да се разруши по всякаква причина, дори и без такава.

Справедливо ли е това? Бихте ли постъпили така с някое животно? Дори неодушевен предмет, служил ни вярно, заслужава нашето уважение. Роботът не е нито животно, нито бездушно същество. Той мисли достатъчно добре, за да разговаря с нас, да се шегува с нас. Може ли да бъдат наши приятели, наши сътрудници, а ние да не им отдаваме нужната почит?

Човек има правото да издава заповеди, целящи защитата на друг. Не трябва ли той да бъде и достатъчно разумен, за да предпазва и самия робот? С голямата власт върви и голямата отговорност. След като роботите имат своите Три закона, много ли е да искаме един-два, които да защитават техните права?

Андрю се оказа прав. Именно общественото мнение бе ключът, който отключи благоволението на законодателната комисия. Приет бе закон, който забраняваше нарушаване правата на роботите. Той беше малко неопределено формулиран и предвидените наказания бяха неадекватни, но принципното начало бе поставено. Окончателното му ратифициране от Световното законодателна комисия съвпадна с деня, в който почина малката госпожица.

Това не беше просто съвпадение. По време на финалните дебати малката госпожица отчаяно се бе вкопчила в живота. Предаде се, когато пристигна вестта за окончателната победа. Последната й усмивка бе за Андрю. Последните й думи бяха:

— Ти беше много добър към нас, Андрю!

Тя издъхна, стиснала ръката му. Нейният син, съпругата и децата му стояха на почетно разстояние от двамата.