Двестагодишният мъж

4.

Госпожицата ходеше на срещи и не се свърташе много у дома. Малката госпожица, въпреки че бе пораснала, запълваше дните на Андрю. Тя никога не забрави, че първият къс дърво, издялан от Андрю, беше за нея. Дори го носеше на шията си, закачен на сребърна верижка.

Тя беше първата, която направи забележка на баща си, да не раздава с лека ръка творенията на Андрю.

— Моля те, татко! Ако някой иска да ги притежава, нека плати за тях! Заслужават си парите.

— Не ти отива да бъдеш алчна, Манди — възрази господинът.

— Парите няма да са за нас, татко, а за художника!

Андрю не беше чувал тази дума. В свободното си време провери значението й в речника. Последва ново посещение, този път до адвоката на господина.

— Какво мислиш за това, Джон?

Адвокатът се казваше Джон Финголд. Имаше шкембе и косата му бе побеляла. Ръбовете на контактните му лещи бяха оцветени в светло-зелено. Той заразглежда малката плакета, която господинът му подаде.

— Красива е… Но аз знам новината. Изработена е от твоя робот. Този, който си довел със себе си.

— Да, Андрю ги прави. Нали, Андрю?

— Да, господине.

— Колко би платил за това, Джон?

— Не мога да кажа. Не колекционирам подобни предмети.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че за него ми предложиха двеста и петдесет долара? Андрю направи столове, които продадох за петстотин. В банката има двеста хиляди долара, спечелени от изработките на Андрю.

— Господи, той те прави богат, Джералд!

— Наполовина богат. Другата половина е на името на Андрю Мартин.

— Робота?

— Точно така. Искам да знам дали е законно?

— Законно? — Столът на Финголд пропука под тежестта му. — Няма друг подобен прецедент, Джералд! Как подписа роботът необходимите документи?

— Той има подпис и аз го отнесох в регистратурата. Не го взех със себе си в банката. Необходимо ли е да направя още нещо?

— Хм-м… — Очите на Финголд сякаш хлътнаха за момент. — Бихме могли да уредим той да носи финансова отговорност, но това ще засили неприязънта срещу него. Повече от това не те съветвам да правиш. Ако някой възразява, нека ни съди!

— Ще поемеш ли делото, ако се стигне до там?

— Срещу предплата, сигурно.

— Колко искаш?

— Нещо, подобно на това. — Финголд посочи дървената плакета.

— Съгласен съм.

Усмихнат Финголд се обърна към робота:

— Андрю, приятно ли ти е, че имаш пари?

— Да, господине.

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Да плащам неща, за които господинът би платил. Така ще му спестя известни разходи.