Двестагодишният мъж

9.

Андрю започна да се облича едва след смъртта на господина. Началото бяха чифт стари панталони, дадени му от Джордж.

Джордж вече беше женен. Като адвокат, се присъедини към фирмата „Финголд и Сие“. Старият Финголд бе покойник, но офисът се ръководеше от дъщеря му. Фирмата се преименува на „Финголд и Мартин“. Тя остана такава и когато дъщерята се пенсионира и никой от нейната фамилия не я замести. По времето, когато Андрю за пръв постави дрехи върху себе си, името Мартин току-що бе прибавено към това на Финголд.

Когато го видя, надянал панталоните, Джордж едва успя да овладее усмивката си. Но Андрю разбра, че му се присмива.

Джордж му показа как да управлява статичния заряд, за да ги закопчава и разкопчава. Джордж му демонстрира операцията върху себе си, но Андрю знаеше, че дълго ще трябва да се упражнява.

— Защо искаш да носиш панталони, Андрю? — попита Джордж. — Тялото ти е перфектно и е срамота да го прикриваш. Не е необходимо да се притесняваш, че ще настинеш, или, че ще те видят гол. Освен това платът не пасва на метала.

— Човешкото тяло не е ли достатъчно красиво, Джордж? — попита на свой ред Андрю. — Въпреки това вие се обличате.

— Правим го, за да запазим топлината на тялото си. Освен това така спазваме хигиена, предпазваме се, а също и се разкрасяваме. Нито едно от това не е приложимо за тебе.

— Без дрехи се чувствам гол. Чувствам се различен, Джордж.

— Различен! Андрю, на Земята съществуват милиони роботи. Според последното преброяване, в нашия регион те са почти колкото хората.

— Знам, Джордж. Роботите изпълняват най-различни задължения.

— И никой от тях не се облича.

— Но никой не е свободен, Джордж!

Постепенно Андрю обогати гардероба си. Свикна с усмивката на Джордж и погледите на хората.

Може и да беше свободен, но в програмата му бе заложено специално отношение към човека. Малко му оставаше да го преодолее. Демонстрирането на непокорство можеше да го върне с месеци назад.

Не всеки го приемаше като свободен, но Андрю бе неспособен на негодувание. Дори трудно мислеше на тази тема.

Все пак, Андрю избягваше да слага много дрехи върху себе си, ако знаеше, че ще го посети малката госпожица. Тя вече бе остаряла и често пътуваше на места с по-топъл климат. При всяко нейно завръщане, първото което правеше, бе да го потърси.

Когато веднъж тя се върна отнякъде, Джордж намери Андрю.

— Хвана ме натясно, Андрю. Следващата година ще се кандидатирам за законодателната комисия. Мама настоява да бъда като дядо.

— Като дядо…

— Иска и аз, внукът, да бъда член на законодателната комисия, както дядо ми навремето.

— Щеше бъде много хубаво, Джордж, ако господинът бе още… — Андрю млъкна. Не вървеше да каже, че би искал господинът още да работи.

— … жив — довърши Джордж. — Да, често си спомням стария лъв.

По-късно Андрю мислеше за този разговор. Бе забелязал неспособността си да се изразява, когато разговаря с Джордж. Някак езикът се бе променил от времето, когато Андрю бе програмиран. Освен това Джордж използваше разговорен език, което господинът и малката госпожица никога не правеха. Защо трябваше да го нарича „лъв“, след като не е съвсем уместно?

Андрю не можеше да потърси помощ и от книгите си. Те бяха стари и из областта на дървообработката и мебелния дизайн. Липсваше литература относно езика, или битието на хората.

Тогава осъзна, че има нужда от ново четиво. Като свободен робот, не бе съвсем уместно да търси съдействието на Джордж. Ще отиде в градската библиотека. Решението бе революционно. Когато го взе, електричният му потенциал рязко се покачи. Наложи се да включи съпротивлението.

Облече се в костюм. Дори си сложи дървената верижка. Би предпочел керамична, но Джордж бе казал, че кедровата е по-подходяща — по-красива и по-скъпа.

Беше се отдалечил на стотина крачки от къщата, когато натрупващото се съпротивление блокира краката му. Андрю го изключи, но и това не помогна много. Той се върна обратно и написа четливо върху лист хартия: „Трябва да отида до библиотеката“. Постави бележката на видно място върху работната си маса.