Двойният мъртвец

10.

Ветровито и отвратително утро със слабо слънце, често закривано от бързи тежки тъмносиви облаци, което беше достатъчно и предостатъчно, за да развали още повече и без това вече мрачното настроение на комисаря. Отиде в кухнята, приготви си кафе, изпи първата чашка, запали си цигара, направи това, което трябваше да направи, напъха се под душа, избръсна се и си облече същите дрехи, които вече носеше два дена. Преди да излезе, се върна в кухнята с намерението да изпие още едно кафе, но успя да напълни чашата си само до половината, защото останалата част изля върху панталоните си. Някак внезапно ръката му по свое усмотрение се беше отклонила. Още един знак за приближаващата старост? Изруга като хамалин, събу панталона си и го остави върху един стол, за да може Аделина да го изпере. Извади всички неща от джобовете, за да ги премести в другия панталон, който щеше да обуе, и с изненада откри в купчинката запечатан плик. Погледна го учудено. Откъде се беше появил? Бегло си спомни, че това е писмото, което Катарела му беше предал, съобщавайки му, че го е донесъл журналистът Пилат Понтийски. Първото движение, което направи, беше да го изхвърли в кошчето, но иди разбери защо, все пак реши да го прочете. Е, нали не беше длъжен да отговаря. Погледът му пробегна по подписа: Социо Мелато, лесно преводимо на езика на Катарела като Пилат Понтийски13. Беше твърде кратко и точно, затова онзи, който го беше написал, получаваше незабавно една точка в своя полза.

Деловият тон в тези думи му хареса. Реши, че ще се обади на журналиста, ако той все още е по тия места, когато пристигне в полицейското управление. Отиде да си потърси друг панталон.

Първото, което направи, влизайки в службата, беше да извика Катарела в присъствието на Мими Ауджело.

— Катарела, слушай ме с изключително внимание. Трябва да ме потърси един човек, казва се Мардзила. Веднага щом се обади…

— Извинете, комисерийо — прекъсна го Катарела. — Как казахте, че се казва по име този — Мардзила? Кардила?

Монталбано почувства облекчение. Щом Катарела започваше отново да повтаря неправилно имената, краят на света все още бе далече.

— Но, блажена Дево Мария, защо трябва да се казва Кардила, след като ти самият току-що го назова Мардзила?

— Наистина ли? — каза учудено Катарела. — Ама тогава как се казва този благословен човек?

Комисарят взе един лист и върху него с червен маркер написа с главни букви МАРДЗИЛА и го подаде на Катарела.

— Чети.

Катарела го прочете правилно.

— Много добре — каза Монталбано. — Това листче си залепи до телефона. Веднага щом се обади, трябва да ме свържеш с него, независимо дали съм тук, или се намирам в Афганистан. Съгласен ли си?

— Да, господин комисерийо. Отивайте спокойно в Агфастан, защото дори и там ще ви свържа с него.

— Защо ме накара да присъствам на тази вариететна сценка? — попита го Ауджело, когато Катарела излезе.

— Защото ти три пъти сутринта и три пъти следобед трябва да попиташ Катарела дали се е обаждал Мардзила.

— Може ли да знам кой е този Мардзила?

— Ще ти кажа, ако папкаш, слушкаш и си напишеш домашните.

През останала част от сутринта не се случи нищо, ама нищичко. Или поне ставаха нормални за работата им неща: молба за намеса заради ожесточена семейна караница, която беше преминала в агресия от страна на цялата фамилия, станала изведнъж задружна срещу Гало и Галуцо, виновни, задето се опитали да възстановят мира в нея; жалба от прежълтелия като мъртвец заместник-кмет, който намерил окачен на вратата на дома си заклан заек; стрелба от движеща се кола срещу някакъв, който бил спрял на бензиностанция, но след като останал невредим, се качил на колата си и бързо офейкал, без бензинджията да успее да запише номера; един от почти всекидневните обири на супермаркет. Мобилният телефон на журналиста Мелато се оказа упорито изключен. Всъщност на Монталбано му трябваше още съвсем малко, за да се отегчи. Затова отиде в гостилница „При Енцо“ като компенсация.

Към четири часа следобед звънна Фацио. Обаждаше се от Спигонела.

— Комисарю? Имам някоя и друга новина.

— Казвай.

— Поне двама души оттук мислят, че са виждали мъртвия, който намерихте, разпознаха го по снимката, на която е с мустаци.

— Знаят ли как се казва?

— Не.

— Там ли е живеел?

— Не знаят.

— Знаят ли какво е правел по тия места?

— Не.

— А какво, по дяволите, знаят?

Фацио предпочете да не му отговаря директно.

— Комисарю, не можете ли да дойдете тук? Така лично ще си направите извод за ситуацията. Може да хванете или по крайбрежното шосе, което обаче винаги е натоварено, или да минете през Монтекиаро, да тръгнете по…

— Този път го знам.

Пътят, по който беше минал, когато отиде да види мястото, на което беше убито детенцето. Обади се по телефона на Ингрид, с която трябваше да отиде на вечеря. Шведката веднага му се извини, че няма да може да се видят, защото съпругът й без нейно знание си беше поканил приятели, а тя трябваше да играе ролята на добра домакиня. Уговориха се, че ще мине през полицейското управление към осем и половина следващата вечер. Ако не е там, ще го изчака. Опита отново да се свърже с журналиста и този път Социо Мелато се обади.

— Комисарю! Мислех вече, че няма да ме потърсите.

— Може ли да се видим?

— Кога?

— Може и сега, ако искате.

— Ще ми е трудно. Трябваше да отпътувам незабавно за Триест, целият ми ден мина по летища и закъсняващи полети. За късмет, мама не е толкова зле, колкото сестра ми искаше да повярвам.

— Радвам се. Тогава какво ще се разберем?

— Нека да направим така. Ако всичко е наред, надявам се утре сутринта да взема самолета за Рим и после да продължа надолу. Ще ви уведомя.

Като подмина Монтекиаро и пое по пътя за Спигонела, след известно време се озова пред кръстовището за Триказе. Поколеба се за миг, но след това се реши, щеше да загуби най-много десетина минути. Подмина завоя, селянина го нямаше да копае в нивата си, само лаят на куче нарушаваше тишината. В основата на купчината чакъл букетчето от полски цветя вече беше увехнало.

Трябваше да впрегне цялото си оскъдно умение, за да даде на заден ход по този разбит коларски път и да се върне на пътя към Спигонела. Фацио го чакаше прав до колата си, спряна пред малка червено-бяла вила на два етажа, очевидно необитаема. Ревът на бурното море достигаше до ушите им с цялата си сила.

— От тази виличка започва Спигонела — каза Фацио. — По-добре е да дойдете в колата с мен.

Монталбано се качи и Фацио, потегляйки, започна да се прави на екскурзовод.

— Спигонела е разположена върху скално плато и за да се стигне до морето, трябва да се изкачваш и слизаш по издълбани в скалата стълби, усилие, което през лятото е възможно да ти докара инфаркт. До морето може да се стигне и с кола, но трябва да се тръгне по пътя, по който вие сте пътували, да се свърне към Триказе и оттам да се върнеш тук. Добре ли се изразих?

— Да.

— Триказе обаче е точно на брега на морето, но пък обитателите му са различни.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че тук, в Спигонела, вили са си направили хора с пари — адвокати, лекари, бизнесмени, докато в Триказе прилепени една до друга си стоят къщурките, всичките обитавани от обикновени хорица.

— Но, така или иначе, както вилите, така и къщурките са незаконно построени, нали?

— Разбира се, комисарю. Исках да кажа, че тук всяка вила е самостоятелна, не го ли виждате и сам? Високи оградни зидове и градински врати, зад които има гъста растителност… Отвън е трудно да се види какво става вътре. Докато в Триказе къщурките са близо една до друга, сякаш си говорят помежду си.

— Да не си решил да ставаш поет? — попита го Монталбано.

Фацио се изчерви.

— Понякога ми се случва — призна си.

Вече бяха стигнали до ръба на платото. Слязоха от колата. Долу в пропастта морето се белееше от пяната, разбивайки се в скалите, а малко по-нататък беше заляло напълно малкия плаж. Този бряг беше необичаен, по него се редуваха участъци, осеяни със скали, и други — равни и покрити с пясък. Самотна вила беше построена точно на върха на малък нос. Голямата й тераса сякаш стърчеше точно над морето. Участъкът от брега под нея се състоеше от множество високи скали, почти като кекури14, но както винаги беше незаконно ограден, за да се обособи частната собственост. Нямаше какво друго да гледат. Качиха се в колата.

— Сега ще ви закарам да говорите с един, който…

— Не — каза комисарят. — Безсмислено е, ти ми разкажи какво са ти казали. Да се връщаме обратно.

През целия път на отиване, както и на връщане, не срещнаха нито една кола. Нито пък видяха паркирани автомобили.

Пред една наистина луксозна вила, седнал на камъшитен стол, мъж пушеше пура.

— Този господин — каза Фацио — е единият от двамата, които казаха, че са виждали мъжа от снимката. Пазач е. Съобщи ми, че преди около три месеца, докато си седял така, както и сега, видял отляво да идва автомобил, който се движел на пресекулки. Спрял точно пред него и слязъл същият мъж от снимката. Оказало се, че е останал без бензин. Тогава пазачът на вилата му предложил да отиде да налее една туба от бензиностанцията, която се намира близо до Монтекиаро. Когато се върнал, онзи му дал сто евро бакшиш.

— Значи, не е видял откъде идва?

— Не. И никога преди това не го е срещал. С втория мъж, който го разпозна, трябваше да говоря набързо. Човекът е рибар, носеше кош с риба, която отиваше да продаде в Монтекиаро. Каза ми, че е виждал лицето от снимката преди около три-четири месеца на плажа.

— Преди три-четири месеца? В разгара на зимата! Какво е правил онзи на плажа?

— Рибарят си е задал същия въпрос. Току-що бил изтеглил лодката си на брега, когато видял мъжа от фотографията върху близката скала.

— Върху скалата?

— Да, господине. Една от скалите, които са под вилата с голямата тераса.

— И какво е правел там?

— Нищо. Гледал морето и говорел по телефона. Рибарят го видял добре, защото онзи в някакъв момент се обърнал, за да го погледне. Имал чувството, че мъжът върху скалата се опитвал да му каже нещо с поглед.

— Тоест?

— Неща, като „Разкарай се веднага от очите ми“… А сега какво да правя?

— Не те разбрах. Какво трябва да правиш?

— Да продължа ли да проучвам, или да спирам?

— Хм, струва ми се безсмислено да си губиш времето. Върни се във Вигата.

Фацио си отдъхна с облекчение. Това разследване беше започнало да му пресяда още от първия момент.

— Вие няма ли да дойдете?

— Ще карам след теб, но трябва да се отбия за малко в Монтекиаро.

Чисто и просто го излъга, нямаше какво да прави в Монтекиаро. Всъщност за известно време следва колата на Фацио, но после, като го изгуби от погледа си, направи обратен завой и се върна назад. Спигонела го беше впечатлила. Възможно ли беше във всички тези струпани недалече една от друга вили, дори и да изглеждаха сякаш за тях времето е спряло, да няма друга жива душа, освен тази на пушещия пура пазач? Не беше видял дори куче или котка, подивели от самотата. Беше идеалното място за някой, който искаше да се усамоти, като например да си доведе скришно някоя жена, да организира оргия, нелегален комар или групово смъркане на дрога. Достатъчно беше да си направи труда да дръпне капаците на прозорците, така че отвън да не прониква дори лъч светлинка, и никой нямаше да е в състояние да разбере какво се случваше вътре. Около всяка вила имаше доста място, така че колите със сигурност можеха да влязат и да се поберат зад оградния зид. След като веднъж градинската врата се затвореше, щеше да изглежда, сякаш тези автомобили никога не са пристигали. Докато обикаляше с колата, през главата му премина неочаквана мисъл. Удари спирачките, слезе и започна унесено да се разхожда, като от време на време подритваше по някое бяло камъче от улицата.

Дългото бягство на детенцето, започнало върху пристанищния кей във Вигата, беше приключило в околностите на Спигонела. Макар че очевидно се е опитвало да избяга далече от Спигонела, когато е било ударено от колата.

Безименният мъртвец, когото откри, докато плуваше, е бил видян в Спигонела. И твърде вероятно е да е бил убит в Спигонела. Изглежда, двата случая се движеха паралелно, но всъщност не би трябвало да е така. През главата му премина известният оксиморон, този за „паралелната конвергенция“, на един политик, убит от „Червените бригади“. Тогава точно призрачното селище Спигонела ли беше последната точка от конвергенцията? А защо не?

Откъде да започне? Да се опита да узнае имената на собствениците на вилите ли? Още на мига начинанието му се стори невъзможно. С оглед на това, че всичките тези постройки бяха абсолютно незаконни, беше безсмислено да ходи в кадастъра или в общината. Обезсърчен, се запъти да се облегне на един стълб от уличното осветление. Веднага щом го докосна с раменете си, се отмести, сякаш го беше ударил ток. Светлината, разбира се! Всички вили трябваше да са електрифицирани и следователно собствениците им бяха направили подписка за свързване! Ентусиазмът му обаче се оказа краткотраен. Веднага предположи какъв ще е отговорът на дружеството: съответните сметки за ток в Спигонела, с оглед на това, че в нея нямаше улици и номера, а пък и тя самата по документи не съществуваше, се изпращаха на постоянните адреси на собствениците. Издирването на въпросните собственици на вилите със сигурност щеше да се окаже дълга и трудоемка операция. И ако Монталбано се беше опитал да си зададе въпроса колко дълга, отговорът щеше да е с почти лирическа неопределеност.

Ами ако опиташе с телефонната компания? Хайде де! Освен че отговорът й щеше да има много допирни точки с този на енергоразпределителното дружество, как щеше да се оправи с мобилните телефони? Впрочем един от свидетелите, рибарят, не беше ли казал, че анонимният мъртвец, когато го е видял, е говорел точно по джиесема си? Нищо, накъдето и да се обърнеше, непрекъснато удряше на камък. Дойде му на ум една идея. Качи се в колата, запали двигателя и потегли. Не му беше лесно да намери пътя, два или три пъти минава все покрай една и съща вила, после най-накрая в далечината видя онова, което търсеше. Пазачът все така седеше върху камъшитения си стол с пурата в уста. Монталбано спря, слезе и се приближи към него.

— Добър ден.

— Ако на вас ви се струва добър… добър да е.

— Аз съм комисар от полицията.

— Разбрах. Минахте с другия полицай, онзи, който ми показа снимката.

Господин пазачът имаше набито око.

— Исках да ви попитам нещо.

— Питайте.

— Виждат ли се емигранти по тия места?

Пазачът го погледна недоумяващо.

— Емигранти? На това място не се виждат нито тукашни, нито чужди. Тук се забелязват, и то когато дойдат, само обитателите на вилите. Емигранти! Хм!

— Извинете, ама защо ви се струва толкова абсурдно?

— Защото оттук, господине мой, на всеки два часа преминава колата на частната охранителна фирма. А тези, ако видят дори само един емигрант, ще го изпратят в родината му с ритници в задника!

— Защо тогава въпросните охранители днес не се виждат?

— Защото днес половин ден стачкуват.

— Благодаря.

— Не, аз ви благодаря, че ми направихте компания, за да убия поне малка част от времето си.

Качи се в колата и потегли отново. Но когато се изравни с бяло-червената вила, пред която се срещна с Фацио, се върна назад. Знаеше, че няма какво друго да открие, но все не успяваше да се отдалечи от това място. Върна се и спря на ръба на пропастта. Започна да оглежда внимателно. Вилата с огромната тераса изглеждаше призрачно срещу светлината. Въпреки луксозните постройки, твърде добре поддържаните дървета, които се издигаха над оградите и цялата зеленина навсякъде, Спигонела беше пуста земя, цитирайки Елиът15. Разбира се, всички морски селища, най-вече тези, които се издържат благодарение на почиващите, изглеждат мъртви извън сезона. Но Спигонела, изглежда, беше мъртва от момента на раждането си. В началото й беше заложен краят, ако пак се перифразира Елиът16. Този път, качвайки се отново в колата, най-после се отправи към Вигата.

— Катаре, Мардзила обади ли се?

— Не, господин комисерийо. Той не тилифонира, тилифонира обаче Пилат Понтийски.

— Какво каза?

— Каза, че утре няма да успее да хване аероплана, но вдругиден следобед ще дойде тук.

Влезе в кабинета си и преди още да бе седнал, незабавно проведе телефонен разговор. Искаше да провери дали е възможно да направи нещото, което му мина през ума малко преди това, докато паркираше пред полицейското управление.

— Госпожа Албанезе? Добър вечер, как сте? Комисар Монталбано се обажда. Можете ли да ми кажете в колко часа се връща с риболовния си кораб съпругът ви? Ааа, днес не е излизал. Вкъщи ли е? Може ли да ми го дадете? Чичо, как така си вкъщи? Хванал те е грип? Сега как си? Вече ти мина? Добре, радвам се. Слушай, исках да те питам нещо… Какво казваш? Защо не дойда у вас на вечеря, така ще си поговорим на живо? Наистина не бих искал да злоупотребявам и да досаждам на съпругата ти… Какво каза? Макарони с прясна извара? А за основно — пържени дребни рибки? Най-много до половин час съм у вас.

Докато траеше вечерята, не проговори. От време на време Чичо Албанезе дръзваше да му зададе въпроса:

— Какво искахте да ме питате, комисарю?

Но Монталбано дори не му отговаряше, завърташе показалеца на лявата си ръка, правейки жест, който означаваше: „после, после“. Защото или устата му беше пълна, или пък не искаше да я отвори от страх, че проникналият в нея въздух щеше да отнесе вкуса на храната, ревниво пазен между езика и небцето му.

Когато дойде кафето, реши да поговорят за онова, което го интересуваше, но едва след като изказа комплиментите си на съпругата на Албанезе за нейната кухня.

— Ти, Чичо, имаше право. Мъртвият е бил видян преди около три месеца в Спигонела. Изглежда, нещата са се развили точно както ти каза: убили са го и са го изхвърлили във водите на Спигонела или околностите. Всички го твърдят и е вярно, ти наистина си много вещ в работата си.

Чичо Албанезе издържа похвалите му като нещо заслужено, без да каже дума.

— И с какво бих могъл отново да съм ви полезен? — ограничи се да му зададе само този въпрос.

Монталбано му каза. Албанезе се замисли за кратко, след това се обърна към съпругата си.

— Знаеш ли дали Танино е в Монтелуза, или е в Палермо?

— Тази сутрин сестра ми ми каза, че си е тук.

Преди да се обади в Монтелуза, Албанезе се почувства задължен да му обясни.

— Танино е син на сестрата на жена ми. Учи право в Палермо. Баща му има къщурка в Триказе и Танино често ходи в нея. Има гумена лодка и обича да се гмурка.

Телефонният разговор не продължи повече от пет минути.

— Утре сутринта в осем Танино ще ви чака. Сега ще ви обясня как да стигнете дотам.

— Фацио? Извини ме за безпокойството по това време. Струва ми се, че вчера видях един от нашите с малка видеокамера, който…

— Да, господин комисар. Торизи. Току-що си я беше купил, продаде му я Торета.

Ама че работа! Торета, изглежда, беше преместил базара от Занзибар в полицейското управление на Вигата!

— Веднага ми изпрати Торизи с видеокамерата и всичко, което й е необходимо, за да работи.