Двойният мъртвец

7.

Събуди се на зазоряване, но остана да се излежава с отворени очи и да гледа в тавана, който бавно просветляваше в унисон с небето. Бледата виделина, която проникваше през прозореца, беше чиста и ясна, без сенките, които се получаваха, ако преминаваха облаци. Очертаваше се хубав ден. По-добре така, защото мрачното време не му помагаше. Щеше да бъде и по-твърд и непоколебим в мотивите си за оставката си пред началника на полицията. При мисълта за оставката си припомни епизод, който му се беше случил, когато вече работеше в полицията, но все още не беше във Вигата. След това си спомни и за онзи път, когато… И за онзи другия път, когато… И изведнъж комисарят разбра защо е обзет от спомени: казват, че когато някой човек е на прага на смъртта, най-важните моменти от живота му преминават пред очите му като на филмова лента. Същото ли се случваше и с него? Нима дълбоко в душата си смяташе оставката за истинска смърт? Трепна, чувайки звъна на телефона. Погледна часовника, дори не беше усетил, че вече е станало осем. Света Богородице, колко дълъг се беше оказал филмът на живота му! Надигна се и отиде да се обади.

— Добър ден, комисарю. Фацио съм. Тръгвам отново, за да продължа с онова проучване…

Беше на път да му каже да зареже всичко, но се разколеба.

— … и тъй като разбрах, че днес следобед трябва да се видите с началника на полицията, подготвил съм ви преписките, които е нужно да подпишете, както и другите документи върху бюрото ви.

— Благодаря ти, Фацио. Новини?

— Никакви, комисарю.

Тъй като трябваше да отиде в ранните следобедни часове в дирекцията на полицията и нямаше да има време да се върне в Маринела, за да се преоблече, се налагаше да се наконти предварително. Предпочете обаче да пъхне вратовръзката в джоба си и да я сложи, когато му дойде времето. Никак не му се искаше да се разхожда от ранни зори с възел на врата.

Купчината с документи върху бюрото му беше доста нестабилна. Ако Катарела влезеше, тряскайки вратата, както той си знаеше, щеше да се повтори срутването на Вавилонската кула. Монталбано подписва повече от час, без изобщо да вдигне поглед, но почувства, че има нужда малко да си почине. Реши да изпуши една цигара навън. Излезе, на тротоара напъха ръката си в джоба, за да извади цигарите и запалката. Но там ги нямаше, беше ги забравил в Маринела. За сметка на това на тяхно място беше вратовръзката, която си беше избрал — зелена на червени точки. Веднага я скри, оглеждайки се наоколо, както прави крадецът с току-що откраднатия портфейл. Боже, как тази просташка вратовръзка се беше озовала в гардероба му? Как не беше забелязал цветовете й, когато я сложи в джоба си? Върна се обратно.

— Катаре, виж дали някой може да ми даде назаем една вратовръзка — каза на път за кабинета си.

След пет минути Катарела се появи с три вратовръзки.

— Чии са?

— На Торета, комисерийо.

— Онзи същият, който услужи с очилата си на Ригучо ли?

— Да, господин комисерийо.

Избра тази, която най-малко контрастираше със сивия му костюм. След още час и половина полагане на подписи успя да приключи купчината. Започна да търси чантата, в която слагаше документите, когато отиваше на рапорт. Обърна наопаки кабинета си, ругаейки, но не успя да я намери.

— Катарела!

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Случайно да си виждал чантата ми?

— Не, господин комисерийо.

Най-вероятно я бе занесъл в Маринела и я беше забравил там.

— Виж дали някой в полицейското управление…

— Веднага ще се погрижа, комисерийо.

Върна се с две почти нови чанти — едната черна, а другата кафява. Монталбано избра черната.

— Кой ти ги даде?

— Торета, комисерийо.

Да не би този Торета да е отворил търговски център в полицейското управление? За миг се поколеба дали да не отиде в стаята му, но след това размисли, че така или иначе, на него вече изобщо не му пука за цялата тази история. Влезе Мими Ауджело.

— Дай ми една цигара — каза Монталбано.

— Вече не пуша.

Комисарят го погледна недоумяващо.

— Докторът ли ти забрани?

— Не, сам реших.

— Разбрах. Преминал си на кока?

— Какви щуротии ми говориш?

— Не е чак такава щуротия, Мими. В наши дни създават твърде сурови и почти безмилостни закони срещу пушачите, следвайки вероятно по този начин американците, докато към кокаиновите маниаци се проявява изключителна толерантност, но така или иначе, всички се друсат — заместник-министри, политици, мениджъри… Проблемът е, че ако ти изпушиш една цигара, онзи, който е до теб, може да те обвини, че го тровиш с дима си, докато за кокаина не съществува определението „пасивен пушач“. Изглежда, кокаинът нанася по-малко социални вреди, отколкото димът. По колко писти смъркаш на ден, Мими?

— Струва ми се, че днес си обладан от кисело настроение. Изля ли душата си, та да ти олекне?

— Достатъчно.

Какво, по дяволите, се случваше? Катарела уцелваше право в десетката имената, Мими ставаше добродетелен. Всичко се променяше в този микрокосмос, какъвто беше полицейското управление, а това бяха още знаци, че е дошъл часът да си тръгне от него.

— Следобед съм на рапорт с другите колеги при началника на полицията. Поисках да се видим с него на четири очи. Ще го уведомя за оставката си. Ти си единственият, който го научава. Ако началникът я приеме веднага, още довечера ще съобщя новината пред всички.

— Прави каквото искаш! — отвърна грубо Мими, като се изправи и тръгна към вратата. Но се спря пред нея и се обърна. — Само да ти кажа, че реших да не пуша повече, защото на Беатриче и на мъничето, което трябва да се роди, може да им навреди. А що се отнася до оставката ти, може би правиш добре, като си тръгваш. Станал си темерут, загубил си чара, чувството си за хумор, пъргавината на ума и дори гаднярския си характер.

— Върви по дяволите, но преди това изпрати Катарела при мен! — изкрещя подире му комисарят.

Бяха достатъчни две секунди, за да се появи Катарела.

— На вашите заповеди, комисерийо.

— Виж дали Торета има цигари „Мултифилтър“, червен пакет, и запалка.

Катарела не изглеждаше никак учуден от искането му. Изчезна и се появи отново с цигарите и запалката. Комисарят му даде парите за тях и излезе, питайки се дали в търговски център „Торета“ би могъл да намери и чорапи, защото неговите бяха започнали да се късат.

Щом излезе на улицата, му се прииска да изпие едно кафе, направено по всички правила на изкуството. В барчето близо до полицейското управление, както винаги, телевизорът беше пуснат. Беше дванайсет и половина на обяд и тъкмо показваха „шапката“ на информационната емисия по „Телевигата“. Появи се журналистката Карла Росо, която изброи новините по важност, степенувани по ред, който беше съобразен с вкусовете на хората. Най-напред започна с хрониката на драма от ревност: осемдесетгодишен съпруг заклал шейсетгодишната си съпруга. След нея: ужасен сблъсък между ТИР и автомобил, в който пътували трима души, всичките загинали; въоръжен обир в един от филиалите на Кредитна банка в Монтелуза; пробито морско корито със стотици нелегални емигранти, забелязано в открито море; нов пиратски акт на пътя: дете от редиците на нелегалните емигранти, чието име не е било възможно да се разбере, блъснато и убито от кола, която избягала.

Монталбано си изпи кафето на спокойствие, плати, каза „довиждане“, излезе и запали цигара, но изведнъж пред него се появи телевизорът от кафенето и журналистката Карла Росо, която отваряше и затваряше безмълвно устни, защото комисарят я чуваше в съзнанието си: „Дете от редиците на нелегалните емигранти, чието име не е било възможно да се разбере…“.

Оказа се, че вече тичешком се връща, като почти не знаеше защо. Или може би знаеше защо, но не искаше да си го признае. Рационалната част от мозъка му отхвърляше това, което ирационалната в този момент заповядваше да прави останалата част от тялото му, тоест да се подчини на едно абсурдно предчувствие.

— Какво си забравихте? — попита го барманът, виждайки го да нахълтва като фурия.

Дори не му отговори. Бяха сменили канала, виждаше се логото на „Свободна мрежа“, по която излъчваха някаква комична сценка.

— Веднага превключи на „Телевигата“. Веднага! — каза комисарят с толкова студен и нисък глас, че барманът прежълтя и се втурна да го направи.

Пристигна навреме. Новината беше толкова маловажна, че дори не бе придружена с картина. Карла Росо разказваше как в ранни зори един селянин, докато отивал към нивата си, видял дете, от онези емигрантските, което било блъснато от неидентифицирана кола. Селянинът повикал помощ, но детето починало на път за болницата в Монтекиаро. След това Карла Росо с усмивка, която разполовяваше лицето й, пожела приятен обед на всички и изчезна от екрана.

Настана нещо като борба между краката на комисаря, които искаха да тича, и мозъка му, който обаче му налагаше да върви с нормални и непринудени стъпки. Очевидно стигнаха до някакъв компромис, защото Монталбано пое към полицейското управление като една от онези механични кукли, които, докато връвчицата им се развива, се движат ту тичешком, ту на забавен ход. Спря се на вратата и извика навътре.

— Мими! Мими!

— Днес, да не би да дават „Бохеми“? — осведоми се Ауджело, появявайки се.

— Слушай ме добре. Не мога да отида на рапорт при началника на полицията. Отивай ти. На бюрото ми са документите, които трябва да му покажеш.

— Какво се е случило?

— Нищо. Помоли го за извинение от мое име. Кажи му, че по личния си въпрос ще разговарям с него някой друг път.

— Какво извинение да измисля?

— Едно от тези, на които си факир, когато не идваш на работа.

— Може ли да знам къде отиваш?

— Не.

Разтревожен, Ауджело изчака на вратата, докато не го видя как тръгва.

Като се надяваше, че гумите, които бяха станали гладки като дупето на новородено, ще успеят да издържат, че резервоарът за бензина няма да се пробие окончателно, че двигателят ще издържи на скоростта и че няма да има големи задръствания, Монталбано предполагаше, че за около час и половина ще стигне до болницата в Монтекиаро.

В един момент, докато караше като луд, рискувайки да се блъсне в кола или дърво, защото никога не е бил добър шофьор, почувства, че го връхлита усещането за нелепост. На какво основание беше тръгнал да прави това? В Сицилия децата от емигрантския контингент би трябвало да са стотици. Защо подозираше, че умрялото от удара на колата дребосъче е това, което беше държал за ръка на кея преди няколко вечери? Но все пак беше убеден, че трябва да види това дете на всяка цена, за да успокои съвестта си и да отхвърли съмнението, което иначе щеше да измъчва душата му. Ако пък случайно не беше то, толкова по-добре. Това щеше да означава, че фамилното присъединяване, както казваше Ригучо, е завършило с пълен успех.

От болницата в Монтекиаро го заведоха да говори с доктор Куарантино, приятен и вежлив младеж.

— Комисарю, когато детето пристигна тук, беше вече мъртво. Мисля, че е умряло на място. Ударът е бил много, ама много силен. Толкова, че да пречупи гръбнака му.

Монталбано сякаш усети порив на леденостуден вятър.

— Казвате, че са го ударили в гърба, така ли?

— Точно така. Най-вероятно детето е стояло неподвижно на края на шосето и колата, която е идвала зад гърба му с висока скорост, е кривнала — предположи доктор Куарантино.

— Знаете ли кой го е докарал дотук?

— Да, една от нашите линейки, повикана от пътните полицаи, която е отишла веднага на местопроизшествието.

— Пътната полиция от Монтекиаро ли?

— Да.

Най-накрая се реши да зададе въпроса, който още не беше успял да изрече, защото не му достигаха силите.

— Детето тук ли е все още?

— Да, в нашата морга.

— Бих ли могъл… бих ли могъл да го видя?

— Разбира се. Елате с мен.

Преминаха по един коридор, взеха асансьора, слязоха в подземието, навлязоха в друг, доста по-мизерен от първия коридор и най-накрая докторът се спря пред една врата.

— Тук е.

Малка, студена и слабо осветена стая. Маса с два стола и метален шкаф. Метална беше дори едната стена, но в действителност се касаеше за поредица хладилни клетки, подредени като чекмеджета. Куарантино издърпа една от тях. Телцето беше покрито с чаршаф. Докторът започна деликатно да го повдига и Монталбано видя най-напред широко ококорените му очи, същите очи, с които детето го беше умолявало на кея да го остави да продължи да тича, за да избяга. Нямаше съмнение.

— Достатъчно — каза толкова слабо, че гласът му прозвуча като шумолене.

Разбра от погледа, който Куарантино му хвърли, че изражението му много се е променило.

— Познавахте ли го?

— Да.

Куарантино затвори чекмеджето.

— Може ли да тръгваме?

— Да.

Но не успя да помръдне. Краката му се бяха вдървили и отказваха да се помръднат. Въпреки студа в стаичката усети ризата си подгизнала от пот. Направи усилие, от което му се зави свят, и най-накрая се раздвижи.

В Пътна полиция му обясниха къде се е случил инцидентът: на четири километра от Монтекиаро, на незаконен път, който свързваше нелегално построеното край морето село, наречено Спигонела, с друго крайморско и също така незаконно селище, наречено Триказе. Този черен път не продължаваше в права линия, а правеше дълга обиколка из полята, за да облагодетелства и другите незаконно построени къщи, обитавани от хора, които предпочитаха планински вместо морски въздух. Един полицейски инспектор прояви любезност до такава степен, че му направи доста точна скица на пътя, който комисарят трябваше да измине, за да стигне до правилното място.

Пътят не само че не беше асфалтиран, но беше повече от очевадно, че се касае за стар коларски път, чиито безбройни дупки бяха криво-ляво запушени. Как е възможно по тях да се е движила кола с висока скорост, без да е рискувала да се разпадне? Може би защото е била следвана от друг автомобил? След един завой комисарят разбра, че е пристигнал на правилното място. В основата на купчинка чакъл отдясно на пътя, до самия му край, имаше букетче полски цветя. Спря колата и слезе от нея, за да огледа по-добре. Купчинката изглеждаше деформирана, сякаш е била ударена силно с нещо. Чакълът беше изцапан с широки тъмни пръски засъхнала кръв. От това място не се виждаха къщи, имаше само изорани земеделски терени. В ниското под пътя, на около стотина метра, копаеше селянин. Монталбано се насочи към него, но меката земя затрудняваше ходенето му. Човекът, шейсетгодишен, слаб и прегърбен, дори не вдигна поглед.

— Добър ден.

— Добър ден.

— Аз съм комисар от полицията.

— Разбрах.

Как ли го бе разбрал? Но по-добре беше да не се задълбочава.

— Вие ли сложихте тези цветя върху чакъла?

— Да, господине.

— Познавахте ли това дете?

— Въобще не, господине.

— Тогава какво ви накара да поставите цветята?

— Беше човешко същество, а не животно.

— Видяхте ли как стана инцидентът?

— Видях и не видях.

— В какъв смисъл?

— Елате тук, вървете след мен.

Монталбано го последва. След десетина крачки селянинът спря.

— Тази сутрин в седем бях тук, копаех точно на това място. Изведнъж чух глас, който ми се стори отчаян. Вдигнах очи и видях детенце, което тичешком изникваше иззад завоя. Бягаше като заек и крещеше.

— Разбрахте ли какво викаше?

— Не, господине. Когато се изравни с онзи рожков11, от завоя се появи кола, която се движеше с доста висока скорост. Детето се обърна да я погледне и едва тогава се опита да излезе от пътя. Може би искаше да дойде към мен. Аз обаче го изгубих от погледа си, защото купчинката чакъл го скриваше. Колата зави към него. Не видях нищо повече. Чух само нещо като удар. След това автомобилът включи на задна скорост, качи се на пътя и изчезна зад другия завой.

Нямаше никакво основание за съмнение, но въпреки това Монталбано искаше да е още по-сигурен.

— След тази кола идваше ли друга?

— Не, господине. Беше само тя.

— И казвате, че шофьорът е завил към детето?

— Не знам дали го е направил нарочно, но че зави към него, зави.

— Успяхте ли да видите номера й?

— Как не! Погледнете и вие дали оттук е възможно да се види номерът й.

В действителност не беше възможно, защото между земеделския терен и черния път имаше голяма разлика в нивото.

— След това какво направихте?

— Затичах се към купчината с чакъла. Когато стигнах, веднага разбрах, че детенцето или е мъртво, или бере душа. Тогава все така на бегом стигнах до къщата си, която не се вижда оттук, и се обадих в Монтекиаро.

— Казахте ли на пътните полицаи това, което казахте и на мен?

— Не, господине.

— А защо?

— Защото не са ме питали.

Желязна логика: на никакъв въпрос никакъв отговор.

— Аз обаче недвусмислено ви питам: мислите ли, че са го направили нарочно?

Изглежда, селянинът беше размишлявал надълго и нашироко върху случилото се. Отговори му с въпрос:

— Не е ли възможно колата да е кривнала, без да иска, защото се е натъкнала на камък?

— Възможно е. Вие лично какво мислите?

— Не мисля, господине. Не искам и да мисля. Твърде черен е станал светът.

Последното изречение беше решаващо. Беше ясно, че селянинът си е създал точно мнение по въпроса. Детето беше блъснато нарочно. Убито по необяснима причина. Веднага след това обаче беше поискал да изличи от съзнанието си тази идея. Твърде лош беше станал светът. По-добре е да не го мислиш.

Монталбано написа върху едно листче телефонния номер на полицейското управление и му го подаде.

— Това е служебният ми телефон във Вигата.

— И за какво ми е притрябвал?

— За нищо. Запазете го. Ако случайно дойде майката или бащата, или някой роднина на детето, попитайте ги къде живеят и ми съобщете.

— Както желаете.

— Приятен ден.

— Приятен ден.

Изкачването към пътя беше по-трудно от слизането. Започна да се задъхва. Най-накрая стигна до колата си, отвори вратата, влезе и вместо да запали двигателя, остана неподвижен с ръце върху волана, подпрял главата си върху тях, със затворени очи, за да се опита да се изолира от този свят. Също като земеделеца, който беше започнал отново да копае и щеше да продължи така, чак докато се мръкнеше. Изведнъж през главата му премина мисъл като ледено острие, което, след като разряза мозъка му, излезе от него и унищожително го прободе в средата на гърдите: изкусният и опитен комисар Салво Монталбано беше хванал за ръчичката този малчуган и като усърден помощник го беше предал на неговите палачи.