Двойният мъртвец

6.

Ригучо, видян на дневна светлина, имаше прежълтяло лице, торбички под очите и дълга брада. Монталбано забеляза изтормозения му вид.

— Зле ли ти е?

— Уморен съм. И аз, и хората ми вече не издържаме. Всяка вечер има кораб и всеки път приемаме минимум двайсет нелегални емигранти, а понякога са и до сто и петдесет. Началникът на полицията отиде в Рим да обясни ситуацията и да поиска още хора. Но, представи си! Ще се върне само с големите им хубави обещания. Кажи, с какво мога да ти помогна?

Когато Монталбано му разказа за изчезналата емигрантка и трите дечица, Ригучо не каза нито дума. Ограничи се само с това да го погледне над струпаните върху бюрото му документи.

— Не си даваш много зор — избухна комисарят.

— Според теб какво трябва да направя? — отговори му Ригучо.

— Откъде да знам — да наредиш да я потърсят, да изпратиш съобщения…

— Ама ти зъб ли им имаш на тези нещастници?

— Аз?!

— Е, да. Струва ми се, че си почнал да се ожесточаваш.

— Да се ожесточавам?! Ти си този, който е в сговор с това правителство!

— Невинаги. Понякога да, понякога не. Монталба, казано накратко, аз съм човек, който ходи в неделя на литургия просто защото съм вярващ. Толкова. Сега ще ти обясня как са се развили нещата, защото има и други такива прецеденти. Тази жена ви е взела на подбив, теб и докторите…

— Изиграла е добре падането си ли?

— Да, господине, театър. Интересувало я е да я закарат до „Бърза помощ“, където е лесно да влезе и да излезе, когато си поиска.

— Ама защо? Имала е нещо за криене ли?

— Вероятно да. Според мен става дума за фамилно присъединяване, направено извън рамките на закона.

— Обясни ми по-добре.

— Почти със сигурност съпругът й е нелегален емигрант, който обаче си е намерил по нашия край някаква работа на черно. И е привикал семейството си, използвайки хора, които печелят от тези истории. Ако жената беше изпълнила законната процедура, трябвало е да декларира, че съпругът й е нелегален емигрант в Италия. Така според новия закон всички до един щяха да се окажат изхвърлени от страната. Затова са използвали другата вратичка, за да успеят да останат.

— Разбрах — каза комисарят.

Извади от джоба си трите шоколадчета и ги остави на бюрото на Ригучо.

— Бях ги купил за онези дечица — промърмори.

— Ще ги дам на моето дете — каза Ригучо, прибирайки шоколадчетата в джоба си.

Монталбано го погледна смаяно. Знаеше, че колегата му е женен от шест години, но вече беше загубил надеждата, че ще имат деца. Ригучо разбра каква мисъл му мина през главата.

— С Тереза успяхме да осиновим едно детенце от Бурунди. Ах, за малко пак да забравя. Ето ти очилата.

Катарела се беше вторачил в компютъра, но веднага щом видя комисаря, остави всичко и се затича насреща му:

— Ааа, комисерийо, комисерийо!

— Какво правеше на компютъра? — попита го Монталбано.

— Ааа, с онова там ли? Фацио ме помоли да му помогна за установяване на една самоличност. За този, плуващия мъртвец, когото сте намерили в морето.

— Добре. Какво искаше да ми кажеш?

Катарела се замисли учудено и впери поглед във върха на обувките си.

— Е?

— Моля за извинение, но го забравих, комисерийо.

— Не се притеснявай, когато се сетиш, ще ме…

— Сетих се, комисерийо! Отново и пак се обади Пилат Понтийски! Казах му, както вие ми бяхте казали да му кажа, че сте на събрание с господин Каяфа и господин Синедрио, но той не обърна никакво внимание, каза ми така да ви кажа на вас, че трябва да ви каже едно нещо.

— Добре, Катаре. Ако се обади отново, кажи му да ти каже каквото има да ми казва, а после ти ще ми го кажеш.

— Комисерийо, извинете ме, но съм обзет от любопитство. Ама Пилат Понтийски не беше ли онзи?

— Онзи кой?

— Онзи, който в древността си е измил ръцете?

— Да.

— Тогава този, който тилифонира, би трябвало да му е потомък?

— Когато се обади, лично го попитай. Фацио тук ли е?

— Да, господин комисерийо. Преди малко се върна.

— Прати го при мен.

— Ще ми позволите ли да седна? — попита Фацио. — Честно казано, краката ми започнаха вече да пушат от толкова ходене. И все още съм само в началото.

Седна, извади от джоба си купчинка снимки и ги подаде на комисаря.

— Моят приятел от криминологията успя да ми ги даде навреме.

Монталбано ги погледна. На тях се виждаше лицето на безличен четирийсетгодишен мъж, на едната от тях беше с дълга коса, на другата — с мустаци, на третата с много къси коси и така нататък. Но бяха, как да се каже, напълно анонимни, безизразни и в тях не се забелязваше типичната светлина, струяща от очите на всеки човек, която подчертава неговата индивидуалност.

— На всичките изглежда като умрял — каза комисарят.

— Какво искате, да го накарат да се съживи ли? — подскочи Фацио. — По-добре от това не можеха да го направят. Спомняте ли си в какъв вид беше лицето му? Според мен тези снимки ще ни бъдат от полза. Дадох копия и на Катарела, за да направи съпоставка с архива, но ще е дълга история, изобщо голяма каша.

— Не се и съмнявам в това — каза Монталбано. — Виждам те обаче, че леко си изнервен. Какво има?

— Работата, която свърших и ми остава да довърша, е безсмислена.

— Защо?

— Търсим в селищата по брега на морето. Но може ли някой да каже, че този мъж не е бил убит, в което и да е селище от вътрешността на острова, сложен в багажника на кола, докаран до някой плаж и хвърлен в морето?

— Не мисля. Обикновено тези, които ги убиват в планината или в някое селище от вътрешността, завършват изхвърлени в някой кладенец или в някоя пещера по скалистите хълмове. И така, кой ни забранява най-напред да проучим из крайморските селища?

— Горките ми крака ни го забраняват, комисарю.

Преди да отиде да си легне, се обади на Ливия. Завари я в лошо настроение, защото не беше могла да тръгне за Вигата. Благоразумно Монталбано я остави да излее мъката си, като от време на време измънкваше по едно „хм“, което му служеше като удостоверение, че я слуша внимателно. После Ливия без никаква връзка го попита:

— Какво искаше да ми кажеш?

— Аз ли?

— Хайде, Салво. Снощи ми каза, че трябва да ми разкажеш нещо, но предпочиташ да го направиш в мое присъствие. Не мога да дойда при теб, затова сега ми кажи всичко по телефона.

Монталбано прокле дългия си език. Ако Ливия беше пред него, докато й разказваше за бягството на момченцето при слизането на емигрантите от кораба, би могъл да подбере думите, тона и жестовете си, за да избегне изпадането й в меланхолия при спомена за Франсоа. И при най-малката промяна в изражението й щеше да знае как да промени посоката на разговора, така обаче… Опита да се измъкне от разговора, за да разреши проблема.

— Знаеш ли, че изобщо не си спомням какво съм искал да ти кажа.

Веднага след това си прехапа устните, защото беше направил голяма глупост. Дори и да беше на десет хиляди километра разстояние и по телефона, Ливия веднага щеше да разбере по тембъра на гласа му, че й разправя небивалици.

— Салво, дори не се опитвай. Хайде, казвай.

В десетте минути, през които говори, на Монталбано му се струваше, че върви по минирано поле. Ливия нито веднъж не го прекъсна, не направи никакъв коментар.

— … и затова колегата ми Ригучо е убеден, че това е било фамилно присъединяване, както той го нарича, с щастлив край — завърши, попивайки потта си.

Дори и щастливият край не подтикна Ливия да реагира. Комисарят се притесни.

— Ливия, там ли си още?

— Да. Размишлявам.

Тонът й беше твърд, а в гласа й нямаше никаква нотка на колебание.

— Върху какво? Няма нищо, за което да размишляваш, това е само една маловажна историйка.

— Не говори глупости. Разбрах и защо предпочиташе да го разкажеш в мое присъствие.

— Какви мисли ти минават през главата, аз не…

— Няма значение.

Монталбано не каза нищо повече.

— Разбира се, че е странно — продължи след малко Ливия.

— Кое?

— На теб нормално ли ти се струва?

— Ако не ми кажеш какво, как да ти отговоря?!

— Поведението на детето.

— Странно ли ти се стори?

— Разбира се. Защо е опитало да избяга?

— Ливия, опитай да си дадеш сметка за ситуацията! Това дете със сигурност трябва да е било обзето от паника.

— Не мисля.

— И защо?

— Защото обзетото от паника дете, ако майка му е наблизо, се вкопчва в полата й с всички сили, както ми каза, че са правели останалите две по-малки деца.

„Вярно е“ — каза си наум комисарят.

— Когато се е предало — продължи Ливия, — не се е предало на врага, който в случая си бил ти в онзи момент, но пред обстоятелствата. Дало си е ясна сметка, че няма повече пътища за бягство. Каква ти паника!

— Обясни ми — каза Монталбано. — Всъщност предполагаш, че това дете се е възползвало от ситуацията, за да избяга от майка си и братята си?

— Ако нещата стоят по начина, по който ти ми ги представи, мисля, че е точно така.

— Ама защо?

— Това не го знам. Може би не е искало да види отново баща си. Това би могло да е логичното обяснение.

— И предпочита да се впусне в приключения в непозната страна, без да знае местния език, без пукната пара, без подкрепа, без нищо? Детето беше само на около шест години.

— Салво, щеше да имаш право, ако се отнасяше за някое от нашите деца, но онези там… Те изглеждат на шест години, но жизненият им опит е вече на зрели мъже. Бързо се пораства сред глад, война, масови убийства, смърт и страх.

„Може би и това е вярно“ — каза си пак наум Монталбано.

С едната ръка отметна чаршафа, а с другата се подпря на леглото, повдигна левия си крак, но остана така, като поразен от мълния.

Изведнъж усети, че кръвта в жилите му замръзва. Защото точно в този момент в мислите му се върна погледът на момченцето, докато го държеше за ръката, а майка му тичаше, за да си го вземе. Тогава не беше разбрал този поглед, но сега, след всичко, което му каза Ливия, да. Очите на детето го умоляваха. Казваха му: „За бога, остави ме да си тръгна, остави ме да избягам“. Докато се приготвяше да си ляга, горчиво се обвини, че не е съумял веднага да схване смисъла на този поглед. Започваше да засича, беше му трудно да си го признае, но беше така. Как не се усети, прибягвайки до думите на доктор Паскуано, че нещата не бяха такива, каквито изглеждаха?

— Комисерийо? На тилифона е една медицинска сестра от болницата „Сан Грегорио“ в Монтелуза…

Какво му ставаше на Катарела? Беше произнесъл правилно името на болницата!

— Какво иска?

— Иска да говори с вас лично и пирсонално. Казва, че се казва Агата Милитело. Да ви я прехвърля ли?

— Да.

— Комисар Монталбано? Агата Милитело съм и…

Невероятно! Казваше се наистина така. Какво ли чудо беше станало, че Катарела налучка две имена едно след друго?

— … медицинска сестра съм в „Сан Грегорио“. Разбрах, че вчера сте идвали тук, за да получите сведения за една емигрантка с три деца, но не сте я открили. Аз видях тази жена и трите й деца.

— Кога?

— Снощи. От болницата ми се обадиха да дойда отново на работа, тъй като започваха да пристигат ранените от Скролити. Този ден ми се падаше да почивам. Живея близо до болницата и затова идвам на работа пеша. Като пристигнах, видях въпросната жена, която се приближаваше към мен тичешком, теглейки и трите си деца. Когато вече почти се изравнихме, пристигна кола, която внезапно спря. Мъжът, който беше на волана, я извика. Веднага щом всички се качиха, потегли с голяма скорост.

— Чуйте ме, ще ви задам един въпрос, който ще ви се стори странен, но моля ви, помислете добре, преди да ми отговорите. Видяхте ли нещо, което да ви шокира?

— В какъв смисъл?

— Хм, не знам… Случайно най-голямото дете да се е опитало да избяга, преди да се качи в колата?

Агата Милитело помисли съвестно.

— Не, комисарю. Най-голямото дете се качи първо, подбутвано от майка си. След това другите две по-малки и най-накрая жената.

— Успяхте ли да видите номера на колата?

— Не. Дори не ми мина през ум да го направя. Нямаше причина за това.

— Така е. Благодаря ви.

Тези свидетелски показания слагаха окончателно край на случая. Ригучо имаше право, че се е касаело за фамилно присъединяване. Дори и по-голямото дете да е таило по-различно мнение и чувства за въпросното присъединяване.

Вратата се тресна с всичка сила, Монталбано подскочи на стола, а къс от мазилката падна, въпреки че преди по-малко от месец беше подновена. Повдигайки поглед, комисарят видя спрелия на прага Катарела, който този път дори не си направи труда да каже, че вратата му се е изплъзнала. Изражението му беше тържествено, сякаш само триумфален марш можеше да му подхожда като звуков фон.

— Е? — попита го Монталбано.

Катарела изпъчи гърди и от устата му излезе нещо подобно на слонски рев. От съседната стая връхлетя разтревожено Мими.

— Какво става?

— Намерих я! Идентифицирах го! — извика Катарела, като тръгна напред и остави върху бюрото една увеличена снимка и разпечатка от компютъра.

Както на голямата снимка, така и на доста по-малката, която се мъдреше в горния ляв ъгъл на разпечатката, изглежда, се виждаше един и същи мъж.

— Ще ми обясните ли? — попита Мими Ауджело.

— Разбира се, господине — каза гордо Катарела. — Тази голямата фотография ми даде Фацио, а на нея е мъртвият мъж, който е плувал предишната сутрин с комисерия. Тази на разпечатката я идентифицирах аз. Погледнете, господине. Не са ли образ и подобие?

Мими заобиколи бюрото и застана зад гърба на комисаря, наведе се и погледна. След това произнесе становището си:

— Приличат си. Но това не е един и същи човек.

— Господин Ауджело, ама вие трябва да съобразите едно съображение — отвърна му Катарела.

— И какво е то?

— Че голямата снимка не е снимка, а фотографска рисунка на вероятната физиономия на мъртвия. Просто рисунка. Може да има грешки по нея.

Мими тръгна да излиза от кабинета, но продължи да упорства:

— Не е един и същи човек.

Катарела разпери ръце и погледна комисаря, оставяйки съдбата си в неговите ръце. Или „разпни го“, или „осанна“. Имаше някаква прилика, това не можеше да се отрече. Така че си заслужаваше да се направи поне проверка. Мъжът се казваше Ернесто Ерера и се укриваше от закона вече две години. Зад гърба си имаше цял списък с престъпления — започваха от кражба с взлом и стигаха до въоръжен грабеж, всичките извършени в Козенца и околностите. За да печели време, беше по-добре да не следва процедурата.

— Катаре, отивай при господин Ауджело и го попитай дали имаме някой приятел в дирекцията на полицията в Козенца.

Катарела излезе, след малко се върна, отвори уста и каза:

— Ватиато, комисерийо. Така се казва.

Вярно, така се казваше. За трети път в много кратък период от време Катарела беше налучкал името. Може би следващото, което предстоеше, беше краят на света?

— Обади се в дирекцията на полицията в Козенца, поискай да те свържат с комисар Ватиато и ми го прехвърли.

Колегата от Козенца беше човек с гаден характер. Дори и този път го доказа.

— Какво има, Монталбано?

— Може би намерих един от вашия контингент, когото издирвате, някой си Ернесто Ерера.

— Наистина ли?! Само не ми казвай и че си го арестувал!

Защо ли се учудваше толкова? Монталбано усети, че работата намирисва.

Зае отбранителна позиция.

— Как не! Най-много да съм намерил тялото му.

— Хайде, бе! Ерера е мъртъв почти от година и е погребан в нашето гробище. Така поиска съпругата му.

Монталбано потъна в земята от срам.

— Картонът му не е бил анулиран, по дяволите!

— Ние обявихме смъртта му. Но ако след това онези от картотеката не са си свършили работата, защо се ядосваш на мен?

Затвориха телефона почти едновременно, без дори да си кажат „дочуване“. За миг беше изкушен от идеята да извика Катарела и да го накара да си плати за гафа, направен пред Ватиато. Но после размисли. Каква вина имаше този клетник Катарела? Вината си беше негова, тъй като не се остави Мими да го убеди да зареже всичко, а продължи да се инати. Миг след това една друга мисъл го порази. Преди няколко години щеше ли да е в състояние да различи онзи, който е сбъркал, и този, който е прав? Щеше ли със същото спокойствие да си признае грешката? Не беше ли това признакът за зрялост, или по-точно — за остаряване?

— Комисерийо? На тилифона е господин Лате, със с накрая. Какво да направя, да ви го прехвърля ли?

— Разбира се.

— Комисар Монталбано? Как сте? Всичко наред ли е в семейството ви?

— Не мога да се оплача. Кажете.

— Господин началникът на полицията току-що се върна от Рим и насрочи пленарно заседание за утре следобед в петнайсет часа. Ще можете ли да дойдете?

— Естествено.

— Предадох на господин началника вашата молба да ви приеме. Утре следобед след събранието ще ви изслуша.

— Благодаря ви, господи Латес.

И тази работа беше уредена. На следващия ден щеше да си подаде оставката. И сбогом на всички, а сред тях дори и на плуващия мъртвец, както го наричаше Катарела.

Вечерта разказа по телефона на Ливия за свидетелските показания, дадени от медицинската сестра. Накрая, когато комисарят мислеше, че напълно я е убедил, Ливия направи възклицание от типа на „Хм!“, с което изрази голямата си доза съмнение.

— О, свети боже! — избухна Монталбано. — Ама ти наистина си се запънала като магаре на мост! Не искаш да се предадеш дори пред очевидното!

— А ти пък се предаваш твърде лесно.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че в други времена щеше да направиш проверка за верността на тези твърдения.

Монталбано се ядоса. „Други времена!“ Да не би сега да е стар и допотопен? Като Матусал10?

— Не съм правил проверки, защото, както вече ти казах, случаят е маловажен. А пък и…

Спря се и усети как в мозъка му системата от зъбни колела заскърца заради рязкото му спиране.

— А пък и…? — притисна го Ливия.

Да се опита ли да лавира, като измисли някаква небивалица? Как не! Ливия щеше веднага да го усети. По-добре беше да й каже истината.

— А пък и утре следобед ще се видя с началника на полицията.

— Ааа!

— Ще му депозирам оставката си.

— Ааа…

Ужасяваща пауза.

— Лека нощ — каза Ливия.

И затвори телефона.