Двойният мъртвец

16.

Просто излъга, защото никак не беше уморен, напротив, жадуваше да започне онова, което се въртеше из главата му. Но се налагаше колкото е възможно по-бързо да се освободи от Ингрид, не можеше да губи нито минута повече. Раздели се с шведката все така припряно, изказа й огромните си благодарности, разцелува я няколко пъти и й обеща, че ще се видят идната събота. Веднага щом остана сам в дома си, сякаш се преобрази в герой от немите филми, заприлича на движеща се зигзагообразно из стаите ракета в отчаяно търсене на нещо: къде ли, по дяволите, беше оставил неопреновия си костюм, който облича за последно, когато се наложи да се гмурка в морето, за да търси колата на счетоводителя Гаргано преди около две години? Обърна къщата наопаки и най-накрая го намери опакован в найлон в едно вътрешно чекмедже на гардероба. Но търсенето, от което наистина се вбеси, беше на един никога неизползван кобур за пистолет, който трябваше да е някъде из къщата. Накрая го откри в банята, вътре в шкафа за обувки, върху чифт пантофи, които никога дори не му беше минавало през главата да обуе. Изглежда, благодарение на гениалната идея на Аделина е бил прибран там. Сега къщата изглеждаше така, сякаш е била претърсена от препили с вино ландскнехти21. На другата сутрин беше по-добре да не се срещат с домашната му помощница Аделина, която щеше да е в лошо настроение, след като видеше, че трябва да подреди всичко отново.

Съблече се и надяна водолазния костюм, прекара колана през гайката на кобура и си сложи отново само дънките и якето. Застана пред огледалото и започна да се оглежда: първо го напуши смях, но после се засрами от себе си, изглеждаше маскиран и облечен като за филм. Да не би да има карнавал?

— Казвам се Бонд. Джеймс Бонд — каза на отражението си.

Успокои се, като си помисли, че в този час няма да срещне никого от своите познати. Сложи кафеварката на огъня, а когато кафето изтече, изпи три чашки една след друга. Преди да излезе, погледна часовника. Приблизително към два часа през нощта щеше отново да е в Спигонела.

Беше с толкова бистър разсъдък и така изпълнен с решителност, че от раз налучка пътя, по който беше тръгнала Ингрид, за да го закара до мястото, откъдето се виждаше фасадата на вилата. Измина последните стотина метра със загасени фарове; единственото му опасение беше да не се сгромоляса с колата си в морето. Като стигна зад бунгалото в мавритански стил, което беше точно на ръба на пропастта, спря, взе бинокъла и слезе. Започна да оглежда. През прозорците не се процеждаше светлина, вилата изглеждаше необитаема. Въпреки че вътре имаше поне трима мъже. Предпазливо, влачейки краката си по земята, както правят онези, които не виждат добре, напредваше към ръба на бездната. Като стигна, погледна надолу. Не се виждаше нищо, чуваше се само леко развълнуваното море. Помъчи се да види през бинокъла дали има движение на малкото пристанище под вилата, но едва-едва различи по-тъмните зъбери от морските скали.

Вдясно, на около десетина метра, започваше стръмно и тясно стълбище, издълбано в стената, чието преодоляване би се оказало трудна задача за войник алпиец на дневна светлина, камо ли посред нощ. Но нямаше избор, тъй като липсваше друг път, за да слезе до брега. Върна се до колата, смъкна дънките и якето, от което извади пистолета, отвори вратата, вкара вътре дрехите, грабна водоустойчивото фенерче, извади ключовете от таблото, затвори вратата, без да вдига шум, и ги скри, натиквайки ги под задната дясна гума. Пистолета пъхна в кобура, който висеше на колана му, бинокъла преметна напряко през гърдите, а фенерчето взе в ръка. На първото стъпало се спря, искаше да разбере какво представлява това стълбище. Само за миг светна с фенерчето и погледна. Усети как се изпотява под водолазния костюм: стъпалата му се спускаха надолу почти вертикално.

Светваше от време на време набързо фенерчето, за да види дали кракът му ще стъпи на стабилна основа, или ще попадне в нищото. Ругаеше, разколебаваше се, залиташе, хлъзгаше се, хващаше се за някой корен, който се подаваше от скалната стена, съжаляваше, че не е алпийска коза, сръндак или поне гущер, с божията помощ най-накрая усети под едното си ходило студения пясък. Беше пристигнал.

Задъхан, легна по гръб, за да погледа звездите. Остана известно време в тази поза, докато мехът, който се беше настанил на мястото на белите му дробове, лека-полека не изчезна. Изправи се на крака. Погледна през бинокъла и му се стори, че тъмните грамади на скалите, които накъсваха плажа и оформяха малкото пристанище под вилата, се намираха на около петдесетина метра от него. Тръгна натам наведен, придържайки се към стената. От време на време спираше и наостряше слух, напрягайки максимално взора си. Нищо, пълна тишина. Всичко беше неподвижно, с изключение на морето.

Като стигна почти до скалите, повдигна очи: на фона на небесния свод от вилата се виждаше само нещо подобно на правоъгълна решетка, горния край от най-изпъкналата част на голямата тераса. Вече не можеше повече да продължава напред по сушата. Остави бинокъла на пясъка, закачи водоустойчивото фенерче на колана си, направи една стъпка и се озова във водата. Не очакваше, че ще е толкова дълбока, веднага стигна до гърдите му. Прецени, че не е нормално да е толкова дълбока. Със сигурност бяха копали в пясъка и бяха оформили нещо като яма, така че да добавят още едно препятствие пред всеки, който, идвайки откъм плажа, би могъл да прояви желание да се изкатери по скалите. Заплува „жабешката“ по женски, бавно, без да вдига никакъв шум, следвайки извивката на тази част от малкото пристанище. Водата беше студена и колкото повече се приближаваше към входа, вълните ставаха все по-големи и рискуваше да го запратят към някой от металните шипове. Вече не му се налагаше да плува „жабешката“, защото какъвто и да е шум, който можеше да вдигне, щеше да се смеси с грохота на морето. С четири загребвания достигна до последната скала, тази, която очертаваше входа. Хвана се за нея с лявата си ръка, за да си поеме малко въздух, но при една по-силна от другите вълни краката му се блъснаха в много малка естествена платформа. Покачи се върху нея, придържайки се с двете си ръце за скалата. При всяка вълна рискуваше да се подхлъзне, повлечен от водовъртежа. Намираше се в опасна позиция, но преди да продължи напред, трябваше да си даде сметка за няколко неща.

Според това, което си спомняше от заснетите кадри, другата скала, която обозначаваше входа, трябваше да е разположена по-навътре към брега, защото вторият кей очертаваше голям въпросителен знак, чиято горна извивка свършваше точно при нея. Надзъртайки встрани, видя сянка. Застоя се за миг, искаше да е сигурен, че от другата страна няма никой, който да е излязъл да охранява. Когато се убеди в това, започна да премества краката си сантиметър по сантиметър чак до края на платформата и отново трябваше целият да се наклони надясно, за да може с ръката си, опипвайки слепешком, да потърси нещо метално — малкия прожектор, който беше успял да забележи при фотографското увеличение. Суети се повече от пет минути, за да го намери, тъй като беше разположен по-нагоре, отколкото му се беше сторило на снимката. Съобразително прекара ръката си няколко пъти пред него. Но не чу в далечината да засвири аларма, значи, не беше фотоклетка, а просто загасен прожектор. Изчака още малко за някаква евентуална реакция и после, тъй като нищо, ама нищичко не се случваше, скочи пак във водата. Като заобиколи половината морска скала, ръцете му веднага напипаха желязната преграда, която служеше да възпрепятства неочакваните посещения на малкото пристанище. Все така опипвайки, установи, че преградата е електрическа и се плъзга по метални вертикални релси. По всяка вероятност се управляваше от вътрешността на вилата.

Сега не му оставаше друго, освен да влезе вътре. Хвана се за преградата, за да се повдигне над нея и да я прескочи. Левият му крак вече беше минал от другата страна, когато нещо се случи. Нещо, защото Монталбано не можа да си даде сметка какво е. Бодежът в средата на гърдите му се оказа толкова ненадеен, прорязващ, болезнен и продължителен, че комисарят, яхнал като кон преградата, беше сигурен, че някой го е прострелял с харпун и го е уцелил. И докато мислеше за това, същевременно осъзнаваше, че разсъждението му никак не е правилно. Прехапа устни, защото му идваше отчаяно да изкрещи, от което може би поне малко щеше да почувства облекчение. И веднага след това си даде сметка, че този бодеж не идва отвън, както вече неясно подозираше, а отвътре, от дълбините на тялото му, където нещо се беше спукало или беше достигнало момента на спукването си. Изпитваше огромно затруднение да си поеме въздух и да го накара да премине през стиснатите си устни. Изведнъж бодежът, както се беше появил, изчезна, оставяйки го схванат и замаян, но не и уплашен. Изненадата беше взела надмощие над страха. Хлъзна задника си по преградата чак докато не успя да подпре раменете си в скалата. В този момент равновесието му вече не беше толкова нарушено, щеше да има начин и време да се съвземе от неразположението, което му предизвика тази невероятна лавина от болки. Оказа се обаче, че няма нито начин, нито време, защото вторият бодеж се появи неумолим и по-жесток от първия. Опита да се овладее, но не успя. Тогава сви рамене и започна да плаче със затворени очи, плач от болка и тъга, а когато до устните му достигаше вкусът на сълзите и този на морските капки, които падаха от косата му, не успяваше да ги различи, и докато болката се превръщаше в нещо като бормашина, забита в живата му плът, започна дълго и отегчително да си повтаря наум: „Татко мой, татко мой, татко мой…“.

Повтаряше името на мъртвия си баща и без думи го помоли някой от терасата на вилата най-накрая да го забележи и да го довърши с милостивия си картечен откос. Но баща му не чу молбата му и Монталбано продължи да плаче чак докато и този път болката изчезна, но изключително бавно, сякаш съжаляваше, че го напуска.

Мина обаче доста време, преди да е в състояние да раздвижи едната ръка и единия си крак; изглежда, крайниците отказваха да се подчинят на заповедите, които мозъкът им изпращаше. Отворил ли е очите си, или все още бяха затворени? По-тъмно ли е отпреди, или погледът му беше замъглен?

Примири се. Трябваше да приеме нещата такива, каквито бяха. Постъпи глупаво, като тръгна сам, защото се появи трудност и сега трябваше да плаща последствията от собственото си безразсъдство. Единственото, което му оставаше, беше да се възползва от интервалите между бодежите, да влезе във водата, да заобиколи скалата и да заплува бавно към брега. Моментът не беше подходящ да продължи напред, трябваше да се върне, нужно беше да влезе отново във водата и само да заобиколи шамандурата…

Защо шамандурата, а не скалата? Едва тогава си представи картината, видяна по телевизията, гордия отказ на платноходката, която, вместо да заобиколи шамандурата и да се върне назад, беше предпочела упорито да продължи чак до момента на разбиването й в лодката на съдиите… Това му помогна да разбере, че и неговата натура не му даваше никаква възможност за избор. Никога не би могъл да се върне назад.

Остана около половин час неподвижен, облегнат на скалата, вслушвайки се в тялото си, в очакване дори и на най-слабия сигнал за идването на нова остра болка. Но не се случи нищо повече. Затова не можеше да продължава да губи време. Потопи се в морето пред преградата и заплува „жабешката“, водата беше спокойна, а вълните нямаха сила и се разбиваха още преди да достигнат решетката. Насочвайки се към брега, разбра, че се намира в нещо като канал с циментови стени, широк най-малко шест метра. В действителност, докато краката му все още не докосваха дъното, вдясно, на нивото на главата си, видя пясъка, който се белееше. Хвана се с две ръце за по-близкия край и се издърпа нагоре.

Погледна пред себе си и се удиви. Каналът не свършваше на плажа, а продължаваше, разделяйки го на две и прониквайки в естествена пещера, напълно невидима за човек, който преминава пред малкото пристанище или който се е надвесил от ръба на пропастта. Пещера! На няколко метра от входа й вдясно тръгваха стълби, издълбани в стената, като тези, по които преди малко слезе, преградени обаче с решетъчна врата. Превит надве, се приближи към входа на пещерата и се ослуша. Никакъв шум, освен плисъка на водата във вътрешността й. Легна по корем, извади електрическото фенерче, включи го само за миг и веднага го загаси. Представи си всичко онова, което светлинният лъч му позволи да види, и пак повтори действието с фенерчето. Запомни и други важни детайли. На третото пускане и спиране знаеше вече какво има вътре в пещерата.

По средата на канала се поклащаше голяма гумена лодка „Зодиак“ с много мощен мотор. Вдясно по протежението на канала имаше циментов кей, широк малко повече от метър, някъде по средата на този кей имаше огромна желязна врата, която беше заключена. Възможно е зад нея да е хангарът, в който държат гумената лодка, когато не им трябва, а твърде вероятно е да има също и вътрешно стълбище, което да се изкачва чак до вилата. Или асансьор, кой знае? Виждаше се, че пещерата е още по-дълбока, но гумената лодка препречваше гледката към онова, което беше зад нея.

Ами сега? Дотук ли да спре? Да продължи ли напред?

„Така и така съм стигнал дотук“ — рече си Монталбано.

Изправи се и влезе в пещерата, без да изпуска фенерчето. Усети под краката си циментовия кей, продължи напред, дясната му ръка докосна ръждясалата желязна врата. Долепи ухото си до нея — нищо, пълна тишина. Побутна я с ръка и усети, че поддава, беше едва притворена. Натисна я леко, но това й беше достатъчно, защото се открехна няколко сантиметра. Изглежда, пантите й бяха добре смазани. Ами ако някой го беше чул и го чакаше с калашника си? Каквото — такова. Взе пистолета и светна с фенерчето. Но никой нито го простреля, нито му каза „добър ден“. Намираше се в пълния с туби хангар на гумената лодка. В дъното имаше арка, издълбана в скалата, виждаха се и няколко стъпала — стълбището, което водеше към вилата, както беше предположил. Угаси фенерчето и затвори вратата. Направи още три крачки и после пак светна. Кеят продължаваше още няколко метра, след това изведнъж свършваше, превръщайки се в нещо като тераса, от която се разкриваше красива гледка, защото цялата задна страна на пещерата представляваше грамада от различни по размер скали, като разбъркана миниатюрна планинска верига под много високия й свод. Угаси светлината.

Но що за скали бяха това? Имаше нещо странно в тях. Докато се опитваше да разбере защо скалите му се бяха сторили причудливи, Монталбано сред мрака и тишината долови шум, от който се вцепени. В пещерата имаше някаква живинка. Досаден, непрекъснат шум, като почукването при лекото удряне на дърво в дърво. И забеляза, че въздухът, който дишаше, беше мръсножълт на цвят. Обезпокоен, светна отново с фенерчето, а после го загаси. Беше му достатъчно обаче, за да види, че скалите, позеленели от мъха на нивото на водата, сменяха цвета си в горната част, защото буквално бяха покрити със стотици хиляди раци с всякакви размери и цветове, които непрекъснато се движеха, гъмжаха, катереха се един върху друг, така че образуваха големи живи отвратителни гроздове, които под напора на тежестта си се откъсваха и падаха във водата. Отвратителна гледка!

Монталбано забеляза също, че задната страна на пещерата беше отделена от предната с метална мрежа, която се вдигаше на около половин метър над повърхността на водата и започваше от края на кея до стената отпред. За какво ли можеше да служи? Да попречи на някоя голяма риба да влезе? Що за щуротии му минаваха през ума? Може би обратно, за да попречи на каквото и да е да излезе навън? Но на какво, ако в тази част на пещерата нямаше друго освен скали?

И изведнъж схвана. Какво му беше казал доктор Паскуано? Че трупът е бил изгризан от раците и че дори са намерили два в гърлото му… Това беше мястото, където Ерера-Лококо, който явно е бил надигнал твърде много глава, е удавен за наказание, а Бадар Гафса е държал продължително трупа му със завързаните с тел китки и глезени във водата, докато стотиците раци са го изяждали — поредният трофей за назидание на приятелите и на всички, които биха могли да имат зли предателски намерения към него. След това е дал заповед да го хвърлят в открито море. И трупът, влачен от течението, бе стигнал чак до Маринела.

Имаше ли нещо друго за гледане? Извървя пътя обратно, излезе от пещерата, потопи се във водата, заплува, мина над преградата, заобиколи скалата и изведнъж усети, че го наляга смъртна и безкрайна умора. Този път наистина се изплаши. Внезапно толкова се беше изтощил, че му липсваха сили да повдигне ръката си и да направи дори едно загребване. Виждаше се, че единствено нервното напрежение го беше държало в кондиция, но сега, когато беше направил това, което трябваше, нямаше повече нищо в тялото му, което да му даде минимален подтик и енергия. Тогава се обърна по гръб и заплува по повърхността на водата като мъртвец, това беше единственият му изход — рано или късно течението да го изкара на брега. В един момент му се стори, че се събуди, защото гърбът му се триеше в нещо. Задрямал ли беше? Как е възможно? При такова море и в това състояние да заспи, като че ли се намира във ваната? Така или иначе, разбра, че е стигнал до плажа, но не успя да се изправи, краката му не го държаха. Легна по корем и се огледа наоколо. Течението е било милостиво към него, защото го беше довлякло много близо до мястото, където беше оставил бинокъла си. Не можеше да го зареже там. Но как да стигне до него? След два или три опита да се изправи се примири и тръгна на четири крака като животно. На всеки метър трябваше да спира. Не му стигаше въздух и се потеше. Когато се изравни с бинокъла, не успя да го вземе, ръката му не искаше да се протегне, отказваше да възвърне устойчивостта си, приличаше на треперещ пудинг. Примири се. Щеше да е по-добре да изчака. Но не можеше и да губи много време, защото още на зазоряване онези от вилата щяха да го видят.

— Само пет минути — каза си, затваряйки очи и сгушвайки се в ембрионална поза като бебе.

Оставаше само да засмуче и пръста си и съвсем да заприлича на новородено. Сега му се искаше малко да поспи, за да възвърне силите си, защото в състоянието, в което се намираше, нямаше да успее да изкачи онези ужасно стръмни стълби. Току-що беше затворил очи, когато чу много наблизо някакъв шум, а силна светлина прониза клепачите му и изчезна.

Бяха го открили! Беше сигурен, че това е краят. Но силите му до такава степен го бяха напуснали, а и беше толкова доволен, че може да държи очите си затворени, че не пожела да реагира, дори не се помръдна от мястото си, без изобщо да му пука за онова, което със сигурност щеше всеки миг да му се случи.

— Застреляй ме и иди да си го завреш отзад — каза.

— И защо искате да ви застрелям? — попита го със сподавен глас Фацио.

Изкачването по стълбите на практика му костваше спиране на всяко стъпало, въпреки че Фацио го подбутваше отзад с ръка, опряна на гърба му. Оставаха му само пет стъпала, за да стигне до върха, когато почувства, че има нужда да седне, защото сърцето му се беше качило в гърлото и имаше усещането, че може да излезе през устата му. Фацио също приседна мълчаливо. Монталбано не можеше да види лицето му, но усещаше, че е изнервен и помръкнал.

— Откога вървиш по петите ми?

— От снощи. Когато госпожа Ингрид ви закара в Маринела, изчаках малко, не си тръгнах веднага, защото имах някакво предчувствие, че ще излезете отново. Така и стана. Успях да ви следвам без проблеми чак до влизането ви в Спигонела, после ви изпуснах от очи. Като се има предвид, че вече добре познавам района. Трябваше ми почти час, за да открия колата ви.

Монталбано погледна надолу, морето се вълнуваше от вятъра, предусещайки наближаването на зората. Ако не се беше появил Фацио, със сигурност все още щеше да лежи полуприпаднал на плажа. Фацио беше човекът, който беше взел проклетия бинокъл, беше изправил комисаря на крака. После почти го беше натоварил на гърба си. Накратко — беше го спасил. От гърдите на Монталбано се отрони дълбока въздишка.

— Благодаря.

Фацио не отговори.

— Ти обаче не си бил с мен.

И този път Фацио не му отвърна.

— Обещаваш ли ми?

— Да. А вие ще ми дадете ли дума?

— За какво?

— Че ще отидете на лекар, за да ви прегледа. Веднага щом можете.

Монталбано преглътна горчиво.

— Имаш думата ми — каза.

Беше убеден, че щеше да изпълни дадената дума. Не защото беше изплашен за здравето си, а защото не може да не изпълниш обещание, дадено пред ангел хранител. И продължи да се изкачва по стъпалата.

Шофира без затруднения по все още пустите улици, следван от колата на Фацио, когото не успя по никакъв начин да убеди, че може да стигне и сам до Маринела. Колкото повече небето се проясняваше, толкова по-добре се чувстваше. Денят беше обещаващ. Влезе вкъщи.

— Света Богородице! Идвали са крадци — каза Фацио веднага щом видя в какво състояние са стаите.

— Аз го направих, търсих нещо.

— Намерихте ли го?

— Да.

— Е, слава богу, иначе сигурно щяхте да продупчите и стените!

— Слушай, Фацио, вече е почти пет часът. Ще се видим в полицейското управление след десет, съгласен ли си?

— Съгласен съм, комисарю. Почивайте си.

— Искам да се видя и с Ауджело.

Когато Фацио си тръгна, написа с печатни букви бележка на Аделина:

Отвори входната врата и забоде с кабарче бележката, за да може прислужницата да я види още преди да влезе. Изключи телефона, отиде в банята, влезе под душа, подсуши се и се просна на леглото. Ужасната умора, която преди малко изпитваше, беше изчезнала като по чудо. В интерес на истината, да, чувстваше се леко уморен, но в границите на нормалното. Впрочем не можеше да се отрече, че нощта беше ужасна. Прекара ръка през гърдите си, сякаш да провери дали двата жестоки бодежа не бяха оставили някаква следа, някакъв белег върху тях. Нищо, никаква рана — нито отворена, нито зараснала. Преди да заспи, една последна мисъл премина през главата му, но без с нея да накърни по някакъв начин своя ангел хранител: „Толкова ли е наложително да отида на лекар?“. „Не — заключи, — няма никаква нужда от това.“