Двойният мъртвец

5.

Веднага щом влезе в кабинета си, повика Фацио.

— Има ли нещо ново?

Фацио направи учудено изражение.

— Комисарю, времето беше твърде кратко. Все още съм заседнал при онова приятелче. Разбира се, проверих заявленията за изчезналите лица както тук, така и в Монтелуза…

— Ааа… Много добре! — каза иронично комисарят.

— Комисарю, защо ме вземате на подбив?

— Ти да не си мислиш, че онзи мъртвец, плувайки в ранни зори, се е връщал към вкъщи?

— Не, господине, но не можех да пренебрегна ситуацията и да не се огледам и тук. След това разпитах този-онзи, но ми се струва, че никой не го познава.

— Взе ли идентификационния му картон?

— Да, господине. Възраст: около четирийсетте, височина: един и седемдесет и четири, с тъмна кожа и кафяви очи. Здраво телосложение. Особени белези: стар белег на левия крак, малко под коляното. Вероятно е накуцвал. Това е всичко.

— Не е кой знае какво.

— Така е. Затова направих още нещо.

— Какво си направил?

— Хм, с оглед на това, че не се понасяте с господин Аркуа, отидох в криминологията и поисках от един приятел да ми направи услуга.

— Тоест?

— Да ми направи фотопортрет на предполагаемото лице, което мъртвият е имал приживе. Още тази вечер би трябвало да ми го даде.

— Виж, дори и да умирам, пак няма да поискам услуга от Аркуа.

— Не се притеснявайте, комисарю, ще си остане между мен и приятеля ми.

— Какво мислиш да правиш междувременно?

— Ще се правя на търговски пътник. Сега набързо трябва да довърша няколко неща, но по-късно ще взема личната си кола и ще започна да обикалям селищата по брега — както тези на изток, така и тези на запад. Щом се появи първата новина, веднага ще ви уведомя.

Непосредствено след като Фацио излезе, вратата с всичка сила се тресна в стената. Но Монталбано дори не помръдна, със сигурност беше Катарела. А той вече беше свикнал с неговите влизания. Какво да прави? Да го застреля ли? Или да държи вратата на кабинета си винаги отворена? Единственото нещо, което му оставаше, беше да запази самообладание.

— Комисерийо, извинете ме, ръката ми се хлъзна.

— Влизай, Катаре.

Изречение, което по интонацията, с която го изричаше, отговаряше съвършено на легендарното „Влизай, кретен!“ на братя Де Реж7.

— Комисерийо, тъй като рано тази сутрин тилифонира един журналист, питайки за вас, лично и пирсонално, аз исках да ви уведомя, че ми каза, че ще се обади отново.

— Каза ли как се казва?

— Пилат Понтийски, комисерийо.

Пилат Понтийски?! Дали Катарела беше в състояние да му предаде с точност името и фамилията му!

— Катаре, когато Пилат Понтийски се обади отново, кажи му, че съм с Каяфа на спешно събрание на Синедриона.

— Каяфа ли казахте, комисерийо? Да съм сигурен, че няма да го забравя.

Но не се помръдваше от вратата.

— Катаре, какво има?

— Вчера късно вечерта, по никое време, ви видях по телевизията.

— Катаре, ама ти прекарваш свободното си време, като ме гледаш по телевизията ли?

— Не, господин комисерийо, случайно стана.

— Какво даваха, повторение на когато бях гол ли? Вижда се, че съм увеличил зрителската аудитория.

— Не, господин комисерийо, в директно предаване. Видях ви след полунощ по „Свободна мрежа“. Бяхте на кея и казвахте на двама от нашите да се върнат назад, защото сте щели вие да се погрижите за всичко. О, Богородице, колко убедително им заповядвахте, комисерийо!

— Добре, Катаре. Благодаря ти, може да тръгваш.

Катарела доста го притесняваше. Но не защото имаше съмнение за неговата нормална сексуална ориентация, а защото, ако си подадеше оставката, както беше решил, със сигурност той щеше да страда като куче, изоставено от стопанина си.

Чичо Албанезе пристигна към единайсет часа с празни ръце.

— Не донесе ли бумагите, за които ми каза?

— Ако бях ви показал мореплавателските карти, щяхте ли да разберете нещо от тях?

— Не.

— Тогава за какво да ви ги нося? По-добре е да ви го обясня устно.

— Тогава ще задоволиш ли любопитството ми, Чичо? Вие, капитаните на риболовните кораби, всички ли използвате карти?

Албанезе го погледна смаяно.

— Шегувате ли се? Заради естеството на работата, която вършим, частта от морето, която ни е нужна, я знаем наизуст. Малко сме прихванали от бащите си и малко сме научили сами. За новостите ни помага радарът. Но морето винаги е едно и също.

— Ами тогава ти защо ги използваш?

— Аз не ги използвам, комисарю. Гледам ги и ги разучавам, защото на мен ми харесва. Но не взимам картите на борда. Доверявам се повече на практиката.

— И така, какво можеш да ми кажеш?

— Комисарю, най-напред трябва да ви съобщя, че тази сутрин, преди да дойда тук, отидох да потърся бай Стефано.

— Извинявай, Чичо, но аз не…

— Стефано Лагумина, но всички ние го наричаме бай Стефано, на деветдесет и пет години е, но мисълта му е толкова бистра, че няма друга като неговата. Бай Стефано сега не излиза в морето, но е най-старият рибар във Вигата. Първо е имал рибарска лодка, след това риболовен кораб. Това, което той каже, винаги се оказва чистата истина.

— Значи, си искал да се консултираш с него.

— Да, господине. Исках да съм сигурен за това, което си мислех. А бай Стефано е съгласен с мен.

— И какви са заключенията ви?

— След малко ще стигна и до тях и ще ви кажа. Мъртвият е бил довлечен от едно повърхностно течение, което винаги се движи с еднаква скорост от изток на запад и което ние добре познаваме. Там, където вие сте се натъкнали на трупа, пред Маринела, е мястото, в което течението се намира най-близо до брега. Разбрахте ли ме?

— Отлично. Продължавай.

— Въпросното течение е бавно. Знаете ли колко възела е скоростта му?

— Не, нито пък искам да знам. И между нас да си остане, ама не знам дори на колко отговаря един възел или една морска миля.

— Морската миля — на хиляда осемстотин петдесет и един метра и осемдесет и пет сантиметра. В Италия. Докато в Англия…

— Остави това, Чичо.

— Както желаете. Та това течение идва отдалече и не е от нашия край. Достатъчно е да се спомене само, че сме се натъквали на него и около нос Пасеро. Оттам влиза в тукашните води и преминава покрай целия бряг, та чак до Мадзара. След това продължава напред по собствено усмотрение.

Е, стига, бе! Това означаваше, че въпросният труп може да е бил изхвърлен в морето от всяка точка някъде около средата на южните брегове на острова! Албанезе прочете унинието в лицето на комисаря и му се притече на помощ.

— Знам онова, което си мислите. Но трябва да ви кажа нещо важно. Въпросното течение малко преди Бианконара се пресича от едно друго, което е по-силно и върви на обратно. Затова труп, който се оказва, че е влачен от Пакино към Маринела, никога не би пристигнал в Маринела, защото второто течение би го завлякло в залива на Фела.

— Следователно това означава, че случката с моя мъртвец със сигурност е станала след Бианконара.

— Точно така, комисарю! Всичко сте разбрали.

И затова евентуалният периметър на разследването се стесняваше само в рамките на шейсетина километра от брега.

— Трябва да ви кажа също — продължи Албанезе, — че говорих с бай Стефано и за състоянието, в което се е намирал трупът, когато сте го намерили. Нали и аз го видях: човекът е труп поне от два месеца. Съгласен ли сте?

— Да.

— Тогава ви казвам, че един труп няма да се носи по водата два месеца, за да измине разстоянието между Бианконара и Маринела. Най-много то да му отнеме десет-петнайсет дни, пресмятайки скоростта на течението.

— Тогава?

Чичо Албанезе се изправи и подаде ръка на Монталбано.

— Комисарю, не е моя работа, аз, морякът, да ви давам отговор на този въпрос, а ваша, защото сте полицейски комисар.

Отлично разпределение на ролите. Чичо не искаше да се напъва в област, която не беше негова. На Монталбано не му оставаше друго, освен да му благодари и да го изпрати до вратата. Тук се спря и повика Фацио.

— Имаш ли карта на провинцията?

— Ще намеря.

Когато Фацио му я донесе, той я погледна за момент, а после каза:

— Ще ти подхвърля някакви трохи, ако това е утеха за теб, че на базата на сведенията, които ми даде Чичо Албанезе, мъртвият, който трябва да бъде идентифициран, със сигурност се е въртял между Бианконара и Маринела.

Фацио го погледна недоумяващо:

— И какво от това?

Комисарят се засегна.

— Как какво от това? Това свива доста периметъра на разследването!

— Комисарю, ама как, след като куцо и сакато във Вигата знае, че въпросното течение идва откъм Бианконара! Аз никога не бих отишъл чак до Фела, за да търся сведения за него!

— Съгласен съм, но сега поне сме наясно, че се касае само за пет селища, които трябва да се проверят.

— Пет?

— Да, пет! Ела да ги преброиш на картата.

— Комисарю, селищата са осем. Към тези пет трябва да добавите Спигонела, Триказе и Белависта.

Монталбано приведе глава над картата и пак я повдигна.

— Тази карта е от миналата година. Как така не са отбелязани на нея?

— Защото са селища, построени незаконно.

— Какви ти селища! Четири къщи на кръст…

Фацио го прекъсна, като поклати глава отрицателно.

— Не, господин комисар. Истински селища са. Собствениците на тези къщи плащат данъците си в най-близката община. Имат канализация, вода, ток, телефон. И всяка година тези селища стават все по-големи. Тъй като се знае много добре, че къщите им никога няма да бъдат бутнати, защото никой политик не иска да загуби гласоподаватели. Добре ли се изразих? След това нещата се оправят с по някоя глоба за незаконно строителство, с която постройките се узаконяват, и така всички заживяват щастливи и доволни. Да не говорим за вилите и по-малките къщички, построени по плажа! Четири или пет от тях дори имат нещо като частни пристани.

— Изчезвай! — заповяда му ядосаният Монталбано.

— Комисарю, имайте предвид, че вината не е моя — каза Фацио, излизайки.

В късния следобед се получиха две телефонни обаждания, предназначени да развалят още повече и без това лошото му настроение. Първото беше от Ливия, която му каза, че не е успяла да си пусне няколко дни от отпуската. Второто — от Якопело, асистента на Паскуано.

— Комисарю… — започна шепнешком. — Вие ли сте?

— Да, аз съм — каза Монталбано, снижавайки инстинктивно гласа си.

Изглеждаха като двама съзаклятници.

— Извинете ме, че ви говоря така, но не искам колегите да ме чуят. Искам да ви кажа, че доктор Мистрета тази сутрин предварително извърши аутопсията и според него се касае за удавяне. Това означава, че няма да поиска да се направят онези анализи, за които говореше доктор Паскуано. Опитах се да го убедя, но без никакъв успех. Ако се бяхте обзаложили с мен, щяхте да спечелите.

Ами сега? Как да задвижи нещата официално? Докладната записка на онази дървена глава Мистрета, изключвайки убийството, затваряше вратите пред всяко едно възможно разследване. А комисарят не разполагаше дори със заявление за изчезнал човек. Нямаше нищо, на което да се опре. В момента този мъртвец беше un nuddru ammiscatu cu nenti — нула, смесена с нищо. Но както Елиът8 пише в четвъртата част — „Смърт във вода“, от поемата си „Пустата земя“ по отношение на Флеб, финикийския удавник: „Езичник или пък евреин, / ти, който въртиш колелото и гледаш по посоката на вятъра, / помисли за Флеб…“9, той щеше да продължи да мисли за този мъртвец без име. Щеше да го приеме като почетен ангажимент, защото в една студена ранна утрин самият мъртвец беше дошъл да го потърси.

Времето да похапне беше дошло. Да, но къде? Комисарят получи потвърждение, че неговият свят беше започнал да рухва, около месец след срещата на Г-8, когато в края на едно превъзходно ядене Калоджеро, собственик, готвач и сервитьор в гостилница „Сан Калоджеро“, му съобщи, че въпреки нежеланието си се оттегля.

— Шегуваш ли се, Кало?

— Не, комисарю. Както знаете, имам два байпаса и съм на седемдесет и три лазарника. Докторът ми каза да спра да работя.

— А аз?! — беше се изплъзнало от устата на Монталбано.

Изведнъж се почувства нещастен като персонаж от любимите романи на народа, като прелъстената и изоставената, изгонена от вкъщи със заченатото в грях дете в утробата си, като малката кибритопродавачка под снега, като сирачето, което търси сред боклуците нещо за ядене…

Вместо отговор Калоджеро беше разперил безутешно ръце. А после беше дошъл и ужасният ден, в който му беше прошепнал:

— Утре не идвайте. Ще е затворено.

Бяха се прегърнали, почти плачейки. От този момент беше започнал пътят към голготата. През следващите дни беше изпробвал половин дузина ресторанти, гостилници, кръчми, но те не се бяха оказали по вкуса му. Да не си криви душата — не можеше да каже, че готвеха лошо, но на всички им липсваше онази неопределима особеност в ястията на Калоджеро. За известно време реши да се превърне в домошар и да се прибира да яде в Маринела вместо в гостилницата. Аделина му приготвяше по една гозба на ден, но това означаваше, че ако я изядеше на обяд, вечерта трябваше да си дояжда с кашкавал и маслини или с осолени сардини и салам; ако пък я хапнеше за вечеря, на обяд трябваше да яде кашкавал и маслини или осолени сардини и салам. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова повече се отчайваше. Отново беше тръгнал на лов за хубава кухня. Откри един добър ресторант в околностите на нос Русело. Намираше се точно на плажа, ястията му бяха изискани и не бяха скъпи. Проблемът обаче беше, че за да отиде до него, да хапне и да се върне, му трябваха най-малко три часа, а той невинаги разполагаше с толкова време.

В този ден реши да пробва гостилницата, която му беше препоръчал Мими.

— Ти ял ли си в нея? — попита го недоверчиво Монталбано, който не хранеше никакво уважение към небцето на Ауджело.

— Аз не, но един приятел, който е по-претенциозен и от теб, ми каза само хубави неща.

Тъй като гостилницата, която се казваше „При Енцо“, се намираше във високата част на градчето, комисарят се примири, че ще трябва да отиде с колата си. Отвън биеше на очи, че салонът за хранене е от някаква вълнообразна ламаринена конструкция, а кухнята, изглежда, се намираше в съседната до нея къща. Имаше вид на временна постройка, пригодена за целта, което пък се хареса на Монталбано. Влезе и седна на една свободна маса. Шейсетгодишният мършав мъж с много светли очи, който наблюдаваше движенията на двамата келнери, се приближи и се изтъпанчи пред него, без да каже нито дума дори за поздрав. Усмихваше се.

Монталбано го погледна въпросително.

— Знаех си аз — каза човекът.

— Какво?

— Че след дългите обиколки ще дойдете тук. Очаквах го.

Очевидно в градчето се беше разнесла клюката за неговите мъки след затварянето на обичайната гостилница, която посещаваше.

— Ето ме, тук съм — отвърна му раздразнено комисарят.

Впиха поглед един в друг. Предизвикателството в стил американски уестърн беше отправено. Енцо извика един от сервитьорите.

— Подреди масата на комисар Монталбано и си отваряй очите за залата. Аз отивам в кухнята. Лично ще се погрижа за него.

Предястието, състоящо се само от варени октоподчета със зехтин и лимонов сок, имаше наситен вкус на море и веднага се разтапяше в устата. Макароните с черен сок от сепия можеха достойно да се състезават с тези на Калоджеро. А в микса от барбуни, лавраци и ципури на скара комисарят откри онзи райски вкус, който си мислеше, че е загубил завинаги. В главата му започна да звучи музика, някакъв триумфален марш. Изтегна се блажено на стола. После въздъхна дълбоко.

След дългото и опасно плаване най-накрая Одисей беше намерил своята толкова търсена Итака.

Донякъде помирен с живота, Монталбано се качи на колата си и се отправи към пристанището. Беше безсмислено да минава покрай магазинчето за ядки, защото в този час щеше да е затворено. Остави колата на кея и тръгна по него. Срещна обичайния рибар с въдица, който го поздрави, като му махна с ръка.

— Кълват ли?

— Не, дори и да им плащаш.

Стигна до скалата под фара и седна. Запали цигара и й се наслади. Когато я изпуши, я хвърли в морето. Фасът, леко поклащащ се от движението на водата, докосваше ту скалата, върху която седеше, ту съседната на нея. През главата на Монталбано премина светкавична мисъл. Ако на мястото на фаса имаше човешко тяло, това тяло, естествено, нямаше да докосва, а щеше да се блъска, макар и не стремително, в морските скали. Точно както беше казал Чичо Албанезе.

Повдигна поглед и видя в далечината колата си на кея. Забеляза, че я е оставил на същото място, на което беше спрял с цветнокожото момченце, докато емигрантите слизаха от кораба, а майка му така се втурна към тях, че чак си счупи крака. Изправи се и се върна назад. Беше го обзело желание да разбере как е завършила тази история. Със сигурност майката беше в болницата с гипсиран крак.

Влезе в кабинета си и се обади веднага на Ригучо.

— О, боже, Монталба, каква излагация само!

— За каква излагация ми говориш?

— Все още не съм ви върнал очилата. Напълно ми изскочи от ума! Тук е такава бъркотия, че…

— Ригу, не ти се обаждам за очилата. Исках да те питам нещо. Ранените, болните и бременните жени в коя болница ги карат?

— В поне три в Монтелуза, една от…

— Почакай, интересуват ме само онези, които снощи слязоха от корабите.

— Дай ми малко време.

Очевидно Ригучо трябваше да се поразрови малко из документите, преди да му отговори:

— Тук, в „Сан Грегорио“.

Монталбано предупреди Катарела, че ще бъде извън полицейското управление за около час, качи се на колата си, спря пред едно кафене, купи три шоколадчета и потегли към Монтелуза. Болницата „Сан Грегорио“ беше разположена извън града, но от Вигата се стигаше лесно до нея. Трябваха му двайсетина минути. Паркира, осведоми се къде е ортопедията. Взе асансьора, качи се на третия етаж и се обърна към първата медицинска сестра, която срещна.

Каза й, че търси емигрантка, която предната вечер си е счупила крака, слизайки от кораба във Вигата. Добави, че жената е водела със себе си и три деца. Медицинската сестра изглеждаше леко озадачена.

— Искате ли да изчакате тук? Ще отида да проверя.

Върна се след около десетина минути.

— Както си мислех, в отделението няма емигрантка, приета заради счупен крак. Има само една, която е с фрактура на ръката.

— Мога ли да я видя?

— Извинете ме, но вие кой сте?

— Комисар Монталбано.

Медицинската сестра му хвърли един поглед. Изглежда, й беше достатъчен, за да се убеди, че човекът, който стоеше пред нея, има точно физиономията на ченге, защото му каза само:

— Последвайте ме.

Емигрантката със счупената ръка първо не беше чернокожа, а изглеждаше със загар на кожата, и освен това беше грациозна, слаба и дребничка.

— Вижте — каза Монталбано леко сконфузен, — аз самият вчера вечерта видях как санитарите я откараха с линейката…

— Защо не попитате в „Бърза помощ“?

Наистина трябваше. Възможно бе фелдшерът да се е объркал, поставяйки диагноза счупване. Нищо чудно жената само да си е била навехнала крака и да не е имало нужда да я приемат в болница.

В „Бърза помощ“ от тримата, които са били на смяна предишната вечер, никой не си спомни да е виждал чернокожа жена със счупен крак и три дечица с нея.

— Кой фелдшер беше дежурен?

— Доктор Мендолия. Но днес е в почивка.

С триста уговорки, ругаейки светците, успя да получи телефонния му номер. Доктор Мендолия беше любезен, но категоричен, че не е виждал никаква емигрантка с фрактура на крака. Нито пък с изкълчване. След тези думи го отпрати по живо, по здраво.

Едва излязъл на площадката пред бойницата, видя няколко спрели линейки. Недалече от него няколко мъже в бели престилки говореха помежду си. Приближи се и веднага разпозна много слабичкия фелдшер с мустаците. Може би и той го разпозна.

— Не бяхте ли и вие снощи на пристанището?

— Да. Комисар Монталбано съм. Къде закарахте онази жена със счупения крак и трите деца?

— Тук, в „Бърза помощ“. Но се оказа, че кракът й не е счупен, объркал съм се. Освен това, макар и с усилие, слезе сама от линейката. Видях я да влиза в „Бърза помощ“.

— Защо лично не сте я придружили?

— Комисарю, вече се обаждаха да тръгваме спешно за Скролити. Там беше голяма лудница. Защо, не можете ли да я намерите?