Двойният мъртвец

2.

Смаян, Монталбано започна да се върти около трупа, опитвайки се да не разплисква много водата със загребванията си. Сега имаше достатъчно светлина и схващането на мускула му беше преминало. Удавникът със сигурност беше престоял доста време във водата, защото по костите му беше останало съвсем малко плът, а главата му представляваше череп с коса от водорасли. Десният крак беше на път да се откъсне от тялото му. Рибите и морето бяха унищожили клетника, корабокрушенец или емигрант, който от глад или отчаяние се беше опитал да стигне незаконно до Италия и е бил изхвърлен в морето от някой гадняр, още по-отвратителен от другите търговци на роби. Този труп, изглежда, беше донесен от водата от много далече. Възможно ли е през всичките тези дни, в които се е носил по водата, от нито един риболовен кораб или лодка да не са забелязали останките му? Трудно. Със сигурност някой го е видял, но бързо се е приспособил към новата морална тенденция, според която, ако блъснеш някого на улицата, трябва да офейкаш, без да му окажеш първа помощ. А и дали някой риболовен кораб щеше да спре за непотребна вещ, каквато е един мъртвец? Малко ли бяха случаите с рибари, които, намирайки в мрежите си човешки останки, бързо ги изхвърляха обратно в морето, за да избегнат бюрократичните проблеми? „Милостта е мъртва“, казваше пророчески една песен отпреди много години. Постепенно замираха състраданието, братството, солидарността, уважението към старите хора и болните, умираха и правилата за…

— Не се прави на голям моралист — каза Монталбано на Монталбано. — А се опитай по-скоро да се измъкнеш от тази каша.

Изтръгна се от мислите си и погледна към брега. Майчице свята, колко беше далече! Как беше успял да стигне толкова навътре в морето? И какво, по дяволите, да направи, за да измъкне удавника на сушата? Междувременно мъртвецът, повлечен от течението, се беше отдалечил на няколко метра от него. Имаше желание да го предизвика, за да си премерят силите по плуване ли? И точно в този момент намери разрешение на проблема. Изхлузи банския си, който освен ластик имаше на талията и връв, достатъчно дълга, въпреки че не служеше за нищо, сложена само за красота. С две загребвания се приближи към трупа и след като помисли малко, надяна банския си на лявата му ръка, затегна го много силно около китката и го завърза с единия край на връвта. Другия край омота и стегна с два възела около лявото си стъпало. Налагаше се да го каже, но ако ръката на мъртвия не се откъснеше по време на влаченето, което беше твърде възможно, цялата тази случка можеше да приключи добре, макар и с цената на големи усилия. Заплува. Плува дълго и бавно, използвайки по принуда само ръцете си, като спираше от време на време, за да си поеме въздух или да провери дали трупът продължава да е свързан с него. Малко след половината от пътя почувства необходимост от по-продължителна почивка, защото дишането му беше станало като на стар мях. Обърна се по гръб като умрял, а онзи — истинският умрял, се завъртя с лицето надолу заради предадено му посредством връвта движение.

— Имай търпение — извини се Монталбано.

Когато почувства, че вече не е така задъхан, пое отново. След известно време, което му се стори безкрайно, разбра, че е стигнал до място, където докосваше дъното. Изхлузи връвта от ходилото си, като не преставаше да държи края й в ръката си, и се изправи. Водата стигаше до носа му. Подскачайки на пръсти се премести няколко метра по-напред и най-накрая успя да стъпи с цялото си ходило върху пясъчното дъно. В този момент, чувствайки се вече сигурен, му се прииска да направи първата си крачка.

Понечи да я направи, но не се помръдна. Опита отново. Нищо. О, боже, беше се парализирал! Стоеше като забит насред водата кол, за който беше завързан труп. По плажа не се виждаше жива душа. Нямаше смисъл да вика за помощ. Не може да бъде — нали това е само сън, кошмарен сън?

— Сега ще се събудя — каза си.

Но не беше сън. Отчаян, Монталбано отметна главата си назад и нададе толкова силен вик, че той самият се проглуши от него. Крясъкът имаше два незабавни ефекта: първо — двойка чайки, които кръжаха над главата му и се наслаждаваха на комедията, избягаха изплашени, и второ — мускулите и нервите му, всъщност телесната му обвивка, макар и много трудно, се задвижи. Разделяха го около трийсет крачки от брега, които обаче се оказаха истински път към голготата. Падна по гръб на мокрия пясък и дълго остана да лежи така, но без да изпуска връвта от ръката си. Изглеждаше като рибар, който не успява да изтегли на брега твърде голямата риба, която беше уловил. Утеши се, че най-тежкото беше минало.

— Горе ръцете! — каза глас зад него.

Смаян, Монталбано обърна глава, за да погледне. Проговорилият, който го държеше на мушката си с пистолет, сякаш изваден от музей, беше над седемдесетгодишен, мършав, с изплашени очи и рядка щръкнала коса. До него стоеше жена, която също беше над седемдесетте, със сламена шапка, въоръжена с железен лост, който размахваше, но не се разбираше добре дали като заплаха, или заради напредналия си паркинсон.

— Момент — каза Монталбано. — Аз съм…

— Ти си убиец! — каза жената с толкова висок и писклив глас, че гларусите, които междувременно се бяха приближили, за да се насладят на второто действие от комедията, офейкаха надалече, грачейки.

— Ама, госпожо, аз…

— Не отричай, убиецо, от два часа те гледам през бинокъла си! — развика се още по-силно старицата.

Монталбано вече наистина не знаеше на кой свят се намира. Без да мисли за онова, което правеше, изпусна връвта и се обърна.

— О, боже! Гол е! — изкрещя старата, отстъпвайки две крачки назад.

— Подлец! Мъртъв си! — развика се старчето, като също отстъпи назад.

И стреля. Куршумът от оглушителния изстрел мина на около двайсетина метра от комисаря, стъписан най-вече от грохота. Старецът, който заради отката беше отстъпил с още две крачки, инатливо отново го взе на мушката си.

— Ама какво правите? Луд ли сте? Аз съм…

— Млъквай и не мърдай! — заповяда му възрастният мъж. — Повикахме полицията. Всеки момент ще бъде тук.

Монталбано не помръдна. С крайчеца на окото си видя, че трупът леко започваше да се отдалечава в морето. След това, когато на Господ му беше угодно, пристигнаха на улицата две коли с бясна скорост и спряха. Монталбано видя от първата да слизат бързешком Фацио и Гало, и двамата облечени цивилно. Почувства, че започва да се съвзема, но съвсем за малко, защото от другата кола слезе някакъв фотограф и започна да му прави снимки на конвейер. Фацио, който веднага разпозна комисаря, се разкрещя на стареца:

— Полиция! Не стреляйте!

— Откъде да знам дали не сте негови съучастници? — беше отговорът.

И насочи пистолета си срещу Фацио. За да го направи обаче, отклони вниманието си от Монталбано, който, изнервен до безобразие, скочи напред, сграбчи стареца за китката и го обезоръжи. Но не можа да избегне силния удар в главата, който старицата му нанесе с железния лост. Изведнъж пред очите му всичко се замъгли, коленичи и припадна.

Със сигурност от припадъка беше преминал към съня, защото, когато се събуди в леглото си и погледна часовника, беше единайсет и половина. Първото нещо, което направи, беше да кихне, после пак и пак. Беше настинал, а главата силно го болеше. От кухнята чу гласа на домашната си помощница Аделина.

— Събудихте ли се, комисарю?

— Да, но главата ме боли. Дали старицата не ми я е счупила?

— Вашата глава не може да се счупи дори от оръдейни изстрели.

Чу, че телефонът звънеше, опита се да се надигне, но нещо подобно на световъртеж го повали в леглото. Колко сила се е криела в ръцете на тази стара проклетница? Междувременно Аделина се беше обадила. Чу я да казва:

— Току-що се събуди. Добре, ще му предам.

Появи се с чашка димящо кафе.

— Господин Фацио беше. Каза, че най-късно до половин час ще дойде да ви види.

— Адели, ти кога пристигна?

— В девет, както винаги, комисарю. Бяха ви сложили в леглото, а господин Гало беше останал да ви наглежда. Тогава му казах, че аз ще се погрижа за вас, и той си тръгна.

Излезе от стаята, но след малко се върна. В едната си ръка държеше чаша, а в другата хапче.

— Донесох ви аспирин.

Монталбано послушно го изпи. Изправен в средата на леглото, усети, че го побиват студени тръпки. Аделина забеляза, че той потреперва, отвори гардероба, мърморейки, взе едно карирано одеяло, разгъна го върху чаршафа и промърмори:

— На вашата възраст не би трябвало да правите такива глупости.

Монталбано изпита омраза към нея. Зави се през глава и затвори очи.

Чу телефонът дълго да звъни. Защо ли Аделина не отговаряше? Изправи се и клатушкайки се, отиде в другата стая.

— Ало? — каза с носов глас.

— Комисарю? Фацио съм. За съжаление, няма да мога да дойда заради непредвидени обстоятелства.

— Сериозни ли са?

— Не, някаква тъпотия. Ще мина следобед. Погрижете се за настинката си.

Монталбано затвори телефона и отиде в кухнята. Аделина си беше тръгнала, но беше оставила бележка на масата: „Спяхте и не исках да ви будя. Така или иначе, скоро ще дойде господин Фацио. Приготвила съм ви храна, която е в хладилника. Аделина“.

Не изпитваше желание да отвори хладилника, защото нямаше апетит. Усети се, че се разхожда по адамово облекло, начин, по който се изразяваха за голотата журналистите и онези, които се смятат за духовити. Облече си риза, гащи, панталони и седна на любимия си фотьойл пред телевизора. Беше един без петнайсет, часът за първия осведомителен бюлетин по „Телевигата“, проправителствения телевизионен канал, независимо дали правителството беше крайноляво, или пък от крайната десница. Първото, което видя, беше снимка, на която се мъдреше той. Напълно гол, със зяпнала уста, изпълнени с удивление очи и свита в шепа ръка върху слабините, за да прикрие срамотиите си. Изглеждаше като целомъдрената Сузана, но в по-напреднала възраст и доста по-космат от нея. Потекоха надписи със следния текст: „Комисар Монталбано (на снимката) спасява мъртвец“.

Монталбано се сети за фотографа, който беше дошъл подир Фацио и Гало, и мислено му изпрати най-искрените си и сърдечни пожелания за щастие и дълъг живот. На екрана се появи свитото личице на журналиста Пипо Рагонезе, заклет враг на комисаря.

— Тази сутрин малко след изгрев-слънце…

На екрана се появи „копнат“ отнякъде изгрев.

— … нашият герой комисар Салво Монталбано е отишъл да поплува на воля…

Появи се и частица от море, а в далечината се виждаше някакъв неразпознаваем човек, който плуваше.

— Може би ще си кажете, че все още не е нито сезон за къпане, нито е най-подходящият час за това. Но какво да се прави? Нашият герой си е такъв. Вероятно е изпитал нужда да се изкъпе в морето, за да накара някои от своите особени мисли, на които често става жертва, да се изпарят от съзнанието му. Плувайки в откритото море, се натъкнал на трупа на непознат човек. Вместо да се обади на съответните служби…

— … от мобилния телефон, закрепен към члена му — продължи вместо него вбесеният Монталбано.

— … нашият комисар решил да измъкне трупа на сушата без помощта на никого, завързвайки го за единия си крак с банския, който е носел. Неговото мото е: „Всичко си върша сам“. Тези маневри не са убегнали от очите на госпожа Пина Баузан, която през това време наблюдавала морето с бинокъл.

Появи се лицето на госпожа Баузан, онази, която му счупи главата с железния лост.

— Откъде сте, госпожо?

— Аз и съпругът ми Анджело сме от Тревизо.

До лицето на жената се появи и това на съпруга й, стрелеца.

— Отдавна ли сте в Сицилия?

— От четири дни.

— На почивка ли сте?

— Каква почивка? Страдам от астма и затова докторът ми каза, че морският въздух ще ми подейства добре. Дъщеря ми Дзина, която е омъжена за един сицилианец, който работи в Тревизо…

Разказът беше прекъснат от дългата мъчителна въздишка на госпожа Баузан, на която злата съдба й беше отредила зет сицилианец.

— … ми каза да дойда да прекарам известно време тук, в къщата на съпруга й, която използват само един месец през лятото. И пристигнахме.

Мъчителната въздишка този път беше доста по-силна: тежък и опасен живот на този дивашки остров!

— Кажете ми, госпожо, защо сте оглеждали морето в този час?

— Ставам рано, трябва да се занимавам с нещо, нали?

— А вие, господин Баузан, винаги ли носите това оръжие със себе си?

— Не. Нямам оръжие. Револвера взех назаем от мой братовчед. Нали разбирате, че щом се налагаше да дойда в Сицилия…

— Смятате, че в Сицилия трябва да дойдете въоръжен ли?

— След като тук няма закони, струва ми се логично, не е ли така?

Появи се личицето на Рагонезе.

— И оттук тръгва смешното недоразумение. Мислейки…

Монталбано угаси телевизора. Беше ядосан на Баузан, но не защото стреля по него, а заради това, което каза. Грабна телефона.

— Алооо, Катарела?

— Чуй ме, рогоносецо и кучи сине…

— Катаре, не ме ли позна? Монталбано съм.

— Ах, вие ли сте, комисерийо? Настинали ли сте?

— Не, Катаре, харесва ми да говоря така. Прехвърли ме на Фацио.

— Веднага, комисерийо.

— Кажете, комисарю.

— Фацио, какво направихте с пистолета на стареца?

— Баузан ли имате предвид? Върнах му го.

— Има ли разрешително за носене на оръжие?

Настъпи неловка пауза.

— Не знам, комисарю. В онази какофония тази подробност просто ми се изплъзна от мисълта.

— Добре, всъщност никак не е добре. Сега веднага отивай при онзи господин и виж какви ги е надробил. Ако не е редовен, действай според закона. Не може да се оставя на свобода един изкукуригал старец, който стреля по всичко, което му видят очите.

— Разбрах, комисарю.

Готово, направи го. Така господин Баузан и неговата обична съпруга щяха да се научат, че дори и в Сицилия има някакви закони. Малко, но ги има. Тръгна да си легне, но звънна телефонът.

— Алооо?

— Салво, любов моя, защо ти е такъв гласът? Спеше ли, или си настинал?

— Второто, което каза.

— Обадих се в службата ти, но ми казаха, че си вкъщи. Кажи ми какво стана?

— Какво да ти кажа? Комична история. Аз бях гол, а той стреля по мен. Затова се простудих.

— Ти, ти, ти, ти…

— Какво означава това тититити?

— Ти… си се появил гол пред началника на полицията и той е стрелял по теб?

Монталбано се смая.

— Ливия, защо е трябвало да се появявам гол пред началника на полицията?

— Защото снощи ми каза, че тази сутрин, дори и светът да се продъни, ще отидеш при него, за да си подадеш оставката!

Със свободната си ръка Монталбано се плесна по челото. Оставката! Напълно беше забравил за нея!

— Виж, Ливия, тазиии сутрин, докатооо се носех катооо удавник по водата, имаше един мъртвец, който…

— Чао — прекъсна го ядосаната Ливия. — Трябва да тръгвам за работа. Когато ти се възвърне способността да говориш, ми се обади.

Единственото, което му оставаше, беше да вземе още един аспирин, да се завие и да започне да се поти като грешник, хвърлен в ада.

Преди да се отправи към страната на сънищата, напълно неволно започна да прави нещо като разбор на срещата си с трупа.

Стигнал до момента, в който повдигаше ръката му, за да нахлузи банския си около нея, и докато затягаше връвта около китката… Неговата мисловна лента спря да се върти и се върна назад, също като по време на филмов монтаж. Повдигнатата ръка, напъханият бански около нея, пристегнатият бански… Стоп. Повдигнатата ръка, напъханият бански около нея… И тук сънят го надви.

В шест часа вечерта беше вече на крак. Беше спал като пеленаче и чувстваше, че настинката му почти е отминала. Налагаше се обаче този ден да прояви търпение и да си остане вкъщи.

Все още изпитваше лека умора, но причината за нея беше разбираема: съвкупност от ужасната нощ, плуването, усилието да измъкне мъртвия на сушата, удара с железния лост по главата и най-вече заради спада на напрежението, след като реши да не отиде при началника на полицията. Затвори се в банята и си взе продължителен душ, избръсна се прилежно и се облече, сякаш трябваше да отиде в полицейското управление. Вместо това обаче, решителен и спокоен, се обади по телефона в дирекцията на полицията в Монтелуза.

— Ало? Комисар Монталбано съм. Бих искал да говоря с господин началника. Спешно е.

Трябваше да изчака само няколко секунди.

— Монталбано? Латес3 е на телефона. Как сте? Как е семейството ви?

Ама че неразбория! Господин Латес, шеф на кабинета, наричан Меденомлечния заради мазнишкото си поведение, беше от онези, които четяха „Л’Авенире“ и „Фамилия Кристиана“4. Вследствие на това беше убеден, че всеки уважаван човек трябва да има съпруга и многобройна челяд. И тъй като уважаваше по свой начин Монталбано, никой не успяваше да изтръгне от главата му мисълта, че комисарят не е женен.

— Всички са добре, сполай на Бога — каза Монталбано.

Вече се беше научил, че това „сполай на Бога“ предизвикваше максимално разположение у Латес.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Бих искал да беседвам с господин началника на полицията.

Да беседвам! Монталбано се намрази. Но когато му се налагаше да общува с бюрократи, най-добрият начин беше да говори като тях.

— Господин началника го няма. Извика го в Рим (пауза) Негово Превъзходителство министърът.

На Монталбано веднага му стана ясно, че паузата беше провокирана от уважителното ставане на крака на господин Латес, докато му се налагаше да произнесе, макар и напразно, непрякото обръщение „Негово Превъзходителство“.

— Ах! — каза Монталбано, чувствайки, че се размеква. — И знаете ли колко време няма да го има?

— Мисля, че още два или три дни. Мога ли аз да ви бъда полезен?

— Благодаря ви, господине. Ще го изчакам да се върне. И ще отминават дните… — тананикаше си ядосано, докато тряскаше слушалката.

В този момент имаше усещането, че е като спукан балон. Щом вземеше решение да си хвърли, не, да си подаде оставката (така трябваше да се каже), все нещо се изпречваше на пътя му. Даде си сметка обаче, че въпреки увеличилата се след телефонния разговор умора, го беше обзел вълчи апетит.

Часът беше шест и десет, все още неподходящо време за вечеря. Ама кой е казал, че човек трябва да яде в точно определен час? Отиде в кухнята и отвори хладилника. Аделина му беше приготвила ястие като за болен човек: варена риба. Бяха огромни риби треска — шест на брой. Не ги подгря, обичаше ги студени, подправени със зехтин, няколко капки лимон и сол. Купеният от Аделина хляб беше от сутринта: самун, наръсен обилно с джуджулена — онези прекрасни семенца от сусам, които, за да ги изядеш, трябва да ги събираш едно по едно, когато паднат върху покривката, залепвайки ги върху леко навлажнения си със слюнка показалец. Сервира си на масата на верандата и започна да се наслаждава на всяка хапка, сякаш беше последната в живота му.

Когато разтреби масата, беше малко след осем часа. Ами сега, как да оползотвори времето си до настъпването на нощта? Веднага обаче проблемът му беше разрешен от Фацио, който почука на вратата.

— Добър вечер, комисарю. Идвам да ви докладвам. Как се чувствате?

— Благодаря, много по-добре. Настанявай се. Какво направи с Баузан?

Фацио се намести по-добре на стола, извади от джоба си едно листче и започна да го чете.

— Анджело5, син на Анджело Баузан и Анджела Креспи, роден на…

— По тия земи всичките са ангели — прекъсна го комисарят. — А сега избирай! Или върни това листче в джоба си, или ще те наритам.

Фацио потисна своя комплекс „граждански регистър“, както го наричаше комисарят, прибра с достойнство хартиеното листче в джоба си и каза:

— Комисарю, след вашето телефонно обаждане веднага отидох в къщата, която обитава този Анджело Баузан. Жилището, което отстои на няколкостотин метра оттук, принадлежи на зет му Маурицио Ротондо. Баузан няма разрешително за носене на оръжие. За да го накарам да ми предаде пистолета си, нямате представа какво трябваше да понеса. Между другото, получих в главата и един удар с метла, който ми нанесе съпругата му. Метлата на госпожа Баузан е неконвенционално оръжие, пък и старицата има една сила… На вас ви е ясно за какво става дума.

— Защо не искаше да ти даде револвера си?

— Защото според него трябвало да го върне на приятеля си, който му го бил дал назаем. Този негов приятел се казва Роберто Паузин. Предадох личните му данни на дирекцията на полицията в Тревизо. Стареца отведох в затвора. Сега за него ще се погрижат следователите.

— Някаква информация за трупа?

— Този, който намерихте ли?

— А кой друг?

— Вижте, комисарю, докато бяхте тук, във Вигата и околностите са били намерени още двама мъртви.

— Мен ме интересува този, който аз намерих.

— Никакви сведения, комисарю. Със сигурност се касае за човек, който не е гражданин на страна от Европейския съюз, който се е удавил, докато е пътувал по море. Всъщност по това време доктор Паскуано вече би трябвало да е направил аутопсията.

Телефонът звънна; да беше искал да стане нарочно, нямаше да се получи така навреме.

— Ти отговори — каза Монталбано.

Фацио протегна ръката си и вдигна слушалката.

— Домът на комисар Монталбано. Кой съм аз ли? Инспектор Фацио. Ааа, вие ли сте? Извинете ме, но не ви познах по гласа. Веднага ще ви го дам.

Подаде слушалката на комисаря.

— Доктор Паскуано се обажда.

Паскуано?! Кога ли изобщо се беше случвало доктор Паскуано да го потърси по телефона? Изглежда, работата беше дебела.