Двойният мъртвец

14.

Монталбано се изправи на крака, за да посрещне журналиста, но се спря по средата, замаян. На прага се появи човек, който в началото му се стори като голям ходещ букет от перуники. А всъщност беше петдесетгодишен мъж, целият облечен в различни нюанси на синьо-виолетовото, който наподобяваше закръглено кученце с кръгла глава, кръгло коремче, кръгли очила и кръгла усмивка. Единственото му не кръгло нещо беше устата, а устните му бяха толкова големи и червени, че изглеждаха като изкуствени и нарисувани. В цирка със сигурност щеше да пожъне голям успех като клоун. Пристъпи твърде забързано напред, точно като пумпал, и подаде ръка на комисаря, който, за да я стисне, се наложи да се протегне напред с корем, опрян в бюрото.

— Заповядайте.

Букетът от перуники седна. Монталбано не можеше да повярва на ноздрите си, но този мъж и ухаеше на перуники. Ругаейки наум, комисарят се приготви да загуби около час от времето си. Или може би по-малко, все пак щеше да намери някакво, каквото и да е извинение, за да го разкара. Напротив, беше по-добре да си подготви терена веднага.

— Ще ме извините, господин Пилат…

— Мелато.

Проклетият Катарела!

— … Мелато, но се появявате в наистина ужасен ден. Имам много малко време за…

Журналистът махна с ръчица, за която комисарят се удиви, че не е виолетова на цвят, а розова.

— Разбирам ви много добре. Ще открадна съвсем малко от времето ви. Исках да започна с един въпрос…

— Не, позволете ми въпроса да го задам аз: защо и за какво желаете да разговаряте с мен?

— Всъщност, комисарю, преди няколко вечери се намирах на пристанищния кей, когато от две военноморски корабчета заслизаха… И ви зърнах там.

— Ах, за това ли?

— Да. Тогава се запитах дали случайно човек като вас, известен следовател…

Сбърка тактиката, защото, когато Монталбано чуеше похвални слова и комплименти, се наежваше. Затваряйки се в себе си, заприличваше на таралеж.

— Слушайте, бях там съвсем случайно. Заради едни очила.

— Очила? — удиви се другият. Веднага след това обаче се усмихна лукаво. — Разбрах. Искате да ме насочите към фалшива следа!

Монталбано се изправи.

— Казах ви истината, но не ми повярвахте. Мисля, че ако продължаваме така, ще бъде безсмислена загуба на време за мен и за вас. Приятен ден.

Букетът от перуники се изправи, но внезапно беше увехнал. Ръчицата му пое подадената от комисаря ръка.

— Приятен ден — изпусна миризмата си, тътрейки се към вратата.

На Монталбано изведнъж му дожаля за него.

— Ако се интересувате от проблемите, свързани с пристигането на нелегални емигранти, мога да ви изпратя при един колега, който…

— Господин Ригучо? Благодаря, вече говорих с него. Вие обаче виждате само големия проблем с пристигането на нелегалните емигранти и толкова.

— Защо, да не би в този толкова голям проблем да има за виждане и друг по-малък?

— При добро желание — да.

— И какъв е той?

— Търговията с емигрантските деца — каза Социо Мелато, отваряйки вратата и излизайки.

Точно като в анимационен филм, двете думи — търговия и деца, които журналистът произнесе, се втвърдиха, появиха се отпечатани в черно във въздуха, тъй като стаята вече не съществуваше, всички предмети от нея изчезваха в нещо като млечна светлина, която ги скриваше. След една милионна част от секундата двете думи се раздвижиха, преплетоха се една в друга, сега бяха като две змии, които се биеха, сляха се, смениха цвета си, превърнаха се в силно светещо кълбо, от което излезе нещо като мълния, която порази Монталбано точно между двете очи.

— Богородице! — помоли се, вкопчвайки се в бюрото си.

За по-малко от секунда всички разпръснати части от пъзела, които летяха из главата му, се подредиха на правилните си места, прилепвайки плътно една към друга. После всичко се нормализира, всяко нещо възвърна формата и цвета си, но този, който не успяваше да се върне към нормалността си, беше точно той, защото не можеше да се помръдне, а устата му упорито отказваше да се отвори, за да извика на журналиста да се върне назад. Най-накрая успя да сграбчи телефона.

— Спри журналиста! — заповяда с дрезгав глас на Катарела.

Докато сядаше и попиваше потта от челото си, чу, че отвън се вдигна голяма врява. Някой крещеше (изглежда, Катарела):

— Спри се, Пилате Понтийски!

Другият казваше (трябва да беше журналистът):

— Какво съм направил? Пуснете ме!

Някакъв трети се възползваше от ситуацията (явно преминаващ по улицата гадняр):

— Долу полицията!

Най-накрая вратата на кабинета му се отвори с трясък, което очевидно ужаси журналиста, който се появи на прага, противейки се, побутван от Катарела.

— Хванах го, комисерийо!

— Ама какво става? Не разбирам защо…

— Извинете, господин Мелато. Само едно неприятно недоразумение, заповядайте.

И докато Мелато, по-скоро объркан, отколкото убеден, влизаше, комисарят заповяда рязко на Катарела:

— Излизай оттук и затвори вратата!

Букетът от перуники се беше сгромолясал на стола с повехнал изглед и комисарят изпита желание да го напръска с вода, за да го посъживи. Но може би беше по-добре да го накара да заговори веднага по интересуващата го тема, все едно нищо не се беше случило.

— Казвахте ми за някакъв пазар…

Heri dicebamus.18 Подейства съвършено. На Мелато дори не му мина през ум да поиска обяснения за абсурдния начин, по който се бяха отнесли с него преди малко. Съвзе се и започна:

— Комисарю, наистина ли нищо не знаете?

— Нищо, уверявам ви. И ще ви бъда задължен, ако…

— Само миналата година, съобщавам ви официални данни, в Италия са били намерени около петнайсет хиляди малолетни, които не са били придружавани от роднина.

— Искате да кажете, че са пристигнали сами?

— Така изглежда. От тези малолетни изваждаме горе-долу повече от половината.

— Защо?

— Защото междувременно са станали пълнолетни. И така, почти четири хиляди, което е голям процент, произхождат от Албания. Другите — от Румъния, Югославия, Молдова. Към тази сметка трябва да се прибавят и хиляда и петстотин от Мароко, а също и онези от Алжир, Турция, Ирак, Бангладеш и други държави. Стана ли ви ясна картината?

— Много ясна. Възраст?

— Веднага.

Извади от джоба си листче, прегледа го, прибра го отново и изрецитира:

— 200 от 0 до 6 години, 1316 от 7 до 14 години, 995 на 15 години, 2018 на 16 години и 3924 на 17 години.

Погледна комисаря и въздъхна:

— Това обаче са данните, за които знаем. Разбира се, наясно сме, че хиляди от тези деца изчезват, след като веднъж са влезли в нашата страна.

— Какво става с тях?

— Комисарю, съществуват криминални организации, които ги довеждат тук нарочно. Тези деца имат голяма стойност. Те са стока за износ.

— За какво?

Социо Мелато изглеждаше учуден.

— И питате мен? Напоследък един заместник-прокурор от Триест е събрал огромен брой записи на подслушвани разговори, в които се говори за покупко-продажба на емигрантски деца за експлантация на органи. Молбите за трансплантация са много и непрекъснато се увеличават. Други малолетни пък са предоставяни на разположение на педофилите. Имайте предвид, че върху такова дете, което е само и без роднини, без никого до себе си, плащайки за него колосални суми, понякога се упражнява екстремна педофилия.

— Тоест? — попита с пресъхнала уста Монталбано.

— В която са включени мъчения и насилствена смърт на жертвата, доставяйки с тях максимално удоволствие на педофила.

— Ааа!

— След това идва ред и на рекета върху просията. Знаете ли, че експлоататорите на тези принудени да просят деца имат развинтена фантазия? Говорих с едно албанче, което е било отвлечено, но баща му е успял да си го вземе обратно. Направили го куц, ранявайки дълбоко коляното му, а впоследствие нарочно инфектирали раната. Така предизвиквало повече съжаление у минувачите. На друго пък му отрязали ръката, на трето…

— Извинете ме, но ми се налага да ви изоставя за момент. Спомних си, че трябваше да свърша едно нещо — каза комисарят, изправяйки се.

Веднага щом затвори вратата зад гърба си, се затича. Тотално изуменият Катарела видя комисарят да преминава покрай караулното, тичайки като бегач на къси разстояния, с повдигнати на нивото на гърдите ръце, с големи и решителни разкрачи. Само след миг Монталбано вече беше стигнал до близкото кафене, което в този момент беше празно, подпря се на бара и отсече:

— Дай ми едно тройно уиски, чисто.

Барманът му го сервира, без да каже дума. Комисарят го обърна на две глътки, плати и излезе.

Катарела стоеше неподвижно като кол пред вратата на кабинета му.

— Какво правиш тук?

— Комисерийо, надзиравам така наречения — отговори Катарела, кимвайки с глава към кабинета му. — В случай че така наречения го обземе желание да избяга отново и пак.

— Добре, сега може да си вървиш.

Влезе. Журналистът не беше помръднал от мястото си. Монталбано седна зад бюрото си. Сега се чувстваше по-добре и щеше да има сили да продължи да слуша и за други ужаси.

— Попитах ви дали тези деца се качват на корабите сами, или…

— Комисарю, вече ви казах, че зад тях стои могъща криминална организация. Някои, но те са малцинство, идват и сами. Другите обаче са придружавани.

— От кого?

— От хора, които се представят за техни родители.

— Съучастници?

— Хм, не бих се изразил толкова категорично. Вижте, цената за пътуването е твърде висока. Нелегалните емигранти правят огромни саможертви, за да бъдат превозени. Тази цена би могла да падне наполовина, ако някой заедно със собствените си деца вкара и малолетния, който не е част от фамилията. Но освен тези придружители, как да ги нарека, случайните, има и такива, които редовно го правят за пари. Това са хора, които във всяко едно отношение са част от тази огромна криминална организация. И невинаги вкарването на малолетните в някоя страна става, смесвайки ги с групата на нелегалните емигранти. Има и други начини. Ще ви дам пример. Преди няколко месеца в пристанището на Анкона хвърли котва прекарващ стоки и пътници от Дуръс моторен кораб. От него слезе албанката Джулиета Петали, малко над трийсетте. Върху нейното редовно разрешително за пребиваване в страната е залепена и снимката на дете, сина й, когото тя води за ръка. Госпожата идва в Пескара, където работи, но сама, междувременно детето вече е изчезнало. Казано накратко: оперативно-криминалният отдел в Пескара е установил, че милата Джулиета, съпругът й и един техен съучастник са вкарали в Италия петдесет и шест деца. Всичките безследно изчезнали. Какво ви е, комисарю? Зле ли се чувствате?

Нещо като светкавица проблесна в съзнанието на Монталбано. Жестока крампа го захапа за стомаха и за миг видя себе си как държи за ръка детето, връщайки го на онази, която наивно взе за негова майка… И онзи поглед, онези широко отворени очи, които никога нямаше да успее да забрави.

— Защо? — попита, преструвайки се на безразличен.

— Пребледняхте.

— Случва ми се от време на време, имам проблем с кръвообращението, не се притеснявайте. По-скоро ми кажете, ако този недостоен трафик се върти из Адриатическо море, защо сте дошли тук при нас?

— Много просто. Търговците на роби са били принудени по някакъв начин да сменят курса. Обичайният вече е твърде познат, положението се е затегнало, подслушванията са станали доста по-лесни. Имайте предвид, че миналата година, както ви казах, вече бяха пристигнали от Мароко хиляда триста петдесет и осем малолетни. Затова се е наложило съществуващите преди курсове да се разширят към Средиземноморието. Това се е случило, откакто тунизиецът Бадар Гафса е станал неоспорим шеф на организацията.

— Извинете ме, но не ви разбрах. Какво казахте?

— Повярвайте ми, Бадар Гафса е като персонаж от романите. Между другото, прякорът му е Белязания, помислете само за какво става дума. По-благородно би могъл да бъде определен като истинското сърце на мрака. Гигант, който обича да се кичи с пръстени, гердани, гривни и винаги е облечен в кожени якета. Малко над трийсетте, контролира истинска армия от убийци, управлявана от тримата негови заместници: Самир, Джамил и Улед. Също така държи и цяла флота от риболовни кораби, скрити в заливчетата на нос Бон, които, естествено, не му трябват за риболов, под командването на капитаните Гамун и Ридха — и двамата изключителни експерти, които познават канала на Сицилия както мивките си вкъщи. От дълго време е издирван, но никога не е бил арестуван. Говори се, че в тайните му убежища са изложени десетките трупове на враговете му, убити от него. Гафса ги държи за определен период от време на показ — както да обезкуражи евентуалните предателства, така и да се наслади на своята непобедимост. Нещо като ловни трофеи, добре ли се изразих? Между другото, той е човек, който много пътува, за да пресича пререканията между сътрудниците си или да накаже за назидание онези, които не се подчиняват на заповедите му. И така трофеите му се увеличават.

На Монталбано му се струваше, че Мелато разказва някакъв приключенски и фантастичен филм, от онези, на които някога им викаха „американски бози“.

— Откъде знаете тези неща? Изглеждате ми добре информиран.

— Преди да дойда във Вигата, бях почти цял месец в Тунис — от Сфакс до Сус и нагоре-нагоре, та чак до Ел Хауария. За целта се бях подсигурил с необходимите приятелства. А пък и вижте, имам достатъчно опит, за да направя разлика между легендите, които малко или много са измислени, и истината.

— Все още не сте ми изяснили защо дойдохте точно тук, във Вигата. Научили сте нещо в Тунис, което ви е подтикнало да пристигнете при нас ли?

Голямата уста на Социо Мелато се учетвори от усмивката.

— Вие сте толкова интелигентен, колкото ми бяха описали, комисарю. Разбрах, няма да ви кажа как, защото би било твърде сложно, но ви уверявам в абсолютната достоверност на източника, че Бадар Гафса е видян в Лампедуза на връщане от Вигата.

— Кога?

— Преди по-малко от два месеца.

— Казаха ли ви за какво е идвал?

— Само ми намекнаха. Преди всичко, добре е да знаете, че тук Гафса има голяма разпределителна база.

— Във Вигата?

— Или в околностите.

— Какво означава „разпределителна база“?

— Мястото, където Гафса събира някои безценни нелегални емигранти или пък важни…

— Тоест?

— По-точно малолетни или терористи, или информатори за внедряване, или хора, които вече са нежелани. Държи ги там, преди да ги изпрати по окончателните им дестинации.

— Разбрах.

— Тази разпределителна база беше под контрола на един италианец, преди Гафса да стане главатар на организацията. Тунизиецът го оставил да командва базата за известно време, но после италианецът започнал да прави всичко на своя глава. Тогава Гафса дошъл и го убил.

— Знаете ли с кого го е заместил?

— С никого, доколкото изглежда.

— Тогава базата е обезвредена?

— Точно обратното. Да кажем, че сега в нея няма шеф, но участъкови отговорници, които биват уведомявани своевременно за предстоящите пристигания. А когато предстои голяма операция, лично Джамил Зарзис, един от тримата заместници, се задейства. Пътува непрекъснато напред-назад между Сицилия и лагуната на Корба в Тунис, където се намира главната квартира на Гафса.

— Казахте ми куп имена на тунизийци, но не ми съобщихте името на убития от Гафса италианец.

— Не го знам, не успях да го науча. Знам обаче как са го наричали хората на Гафса. С някакъв нищо неозначаващ прякор.

— Какъв е бил?

— Мъртвия. Наричали са го така и когато е бил жив. Не е ли абсурдно?

Абсурдно?! Монталбано изведнъж се изправи, наклони главата си назад и изпръхтя. Доста силно пръхтене, което изцяло наподобяваше това на коня, когато пощръклее. Само че комисарят не беше пощръклял, напротив. Всичко му се беше изяснило, а паралелите се бяха слели в една точка. Междувременно букетът от перуники, потресен, се беше хлъзнал по стола и се изнизваше към вратата. Монталбано се затича подире му, за да го успокои.

— Къде отивате?

— Отивам да извикам някого, вие никак не се чувствате добре — запелтечиха перуниките.

Комисарят се усмихна широко и обезоръжаващо.

— Ама не, изобщо не е така, нищо не се е случило, само малки неразположения като пребледняването отпреди малко… Отдавна страдам от тях, но не са опасни.

— Може ли да отворим вратата? Липсва ми въздух.

Това беше само някакво извинение, очевидно журналистът искаше да си подсигури изход за бягство.

— Добре, ще я отворя.

Леко успокоен, Социо Мелато се върна към стола си. Виждаше се обаче, че все още е изнервен. Беше приседнал на ръба му, готов да избяга. Със сигурност се питаше дали това е полицейското управление във Вигата, или провинциалната лудница. И повече от всичко го тревожеше гальовната усмивка, с която Монталбано го гледаше. В този момент комисарят беше залян от вълна на благодарност към този човек, който изглеждаше като клоун, а всъщност беше много надежден. Как ли да му се отблагодари?

— Господин Мелато, не разбрах добре вашите премествания от едно място на друго. Дошли сте нарочно във Вигата само за да говорите с мен ли?

— Да. За съжаление, трябва незабавно да се върна в Триест. Мама не е добре, а пък и аз й липсвам. Ние… ние сме много привързани един към друг.

— Бихте ли могли да останете още малко, най-много два-три дни?

— Защо?

— Мисля си, че бих могъл да ви снабдя с интересни новини от първа ръка.

Социо Мелато дълго го преценява с почти изчезналите зад падналите му клепачи очички. След това се реши да проговори.

— Казахте в началото на разговора ни, че не знаете нищо за тази история.

— Вярно е.

— Но след като не сте знаели нищо, как сега си позволявате да твърдите, че сте в състояние за много кратко време да…

— Не съм ви излъгал, повярвайте ми. Съобщихте ми неща, за които преди това не знаех, но имам усещането, че вкараха в правилния коловоз ръководеното от мен разследване.

— Добре… Отседнал съм в хотел „Реджина“ в Монтелуза. Мисля, че бих могъл да остана още два дни.

— Много добре. Можете ли да ми опишете заместника на Гафса, онзи, който често идва тук… Как се казваше?

— Джамил Зарзис. Четирийсетгодишен, нисък, набит… поне така ми казаха… ах, да, почти изцяло беззъб.

— Ех, ако междувременно се е оставил в ръцете на някой зъболекар, спукана ни е работата — уточни комисарят.

Социо Мелато разпери ръчичките си, което трябваше да означава, че повече от това не може да му каже за Джамил Зарзис.

— Слушайте, вие ми споменахте, че Гафса се грижи лично за елиминирането на своите противници. Така ли е?

— Така е.

— Откос с калашника и готово, или…

— Не, той е садист. Изнамира винаги различни начини. Казаха ми, че един го увесил с главата надолу, докато умре, друг буквално го опекъл в жарава, на трети вързал китките и глезените с тел и бавно го оставил да се удави в лагуната, четвърти бил…

Комисарят се изправи, Социо Мелато млъкна разтревожено.

— Какво има? — каза, готов да скочи от стола и да си плюе на петите.

— Ще ми позволите ли отново да изпръхтя? — попита го твърде любезно Монталбано.