Двойният мъртвец

9.

След като Фацио излезе, се замисли за кратко, чак докато в съзнанието му не се изясни какво трябваше да върши. Повика Галуцо.

— Слушай, отивай в печатница „Булоне“ и поръчай да ти направят малко визитни картички.

— На мен ли? — попита го смаяно Галуцо.

— Галу, какво ти става, започваш да се държиш като Катарела ли? На мен.

— Какво да им кажа да напишат?

— Най-важното. Комисар Салво Монталбано, а отдолу: Полицейско управление — Вигата. Кажи им долу вляво да сложат нашия телефонен номер. Достатъчни са ми десетина.

— Комисарю, така и така ще ги поръчваме…

— Да не искаш да си направя хиляда? За да си облепя с тях стените на тоалетната ли? Десетина са достатъчни и предостатъчни. Искам да са на бюрото ми до четири следобед. Да не чувам оправдания. Тичай, преди да са затворили.

Беше време за ядене, хората трябваше да са си у дома, затова си заслужаваше да се опита.

— Алууу? Кой гъргори? — каза женски глас, който сякаш идваше от Буркина Фасо.

— Комисар Монталбано съм. Там ли е госпожа Ингрид?

— Ти чака.

Вече беше станало традиция, когато се обаждаше на Ингрид, винаги да му отговаря някоя домашна помощница, пристигнала от неоткриваеми дори на географската карта ширини.

— Здравей, Салво. Какво става?

— Имам нужда от помощта ти. Свободна ли си днес следобед?

— Да, имам ангажимент чак към шест часа.

— Напълно ме устройва. Ще може ли да се видим в Монтелуза пред кафене „Витория“ в четири и половина?

— Разбира се. До скоро.

Като се прибра вкъщи, в печката намери крехки и апетитни макарони на фурна (не му идваха наум прилагателните, с които да ги опише по-добре). Изяде ги с наслада. После се преоблече, сложи си двуреден сив костюм, бледосиня риза и червена вратовръзка. Видът му трябваше да бъде нещо средно между този на денди и на загадъчен тип. След това поседна пак на верандата, изпи си кафето, изпушвайки една цигара.

Преди да излезе, потърси зеленикавата си тиролска шапка, която на практика никога не беше използвал. Взе си и очилата със стъкла без диоптър, които веднъж му бяха трябвали, но не си спомняше защо. В четири часа се върна в полицейското управление и намери върху бюрото си кутийката с визитните картички. Взе три и ги сложи в портфейла си. Пак излезе, отвори багажника на колата си, където държеше един шлифер в стил Хъмфри Богарт, облече го, сложи си шапката и очилата и потегли.

Като го видя да се появява дегизиран по този начин, Ингрид избухна в такъв смях, че най-напред й потекоха сълзи, а после беше принудена да влезе в кафенето и да се затвори в тоалетната. Но като излезе от бара, прихна отново да се смее.

Монталбано придоби сериозно изражение:

— Качвай се, че нямам време за губене.

Ингрид се подчини, но явно правеше огромни усилия, за да потисне хиленето си.

— Знаеш ли магазина за подаръци, който се намира на улица „Палермо“ №34?

— Не. Защо?

— Защото трябва да отидем точно там.

— И какво ще правим там?

— Да изберем подарък за наша приятелка, която се омъжва. И внимавай, защото трябва да ме наричаш Емилио.

Ингрид изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира. Смехът й прозвуча като тътен. Хвана се с две ръце за главата. Не се разбираше дали се смее, или плаче.

— Добре, ще те закарам у вас — каза раздразнено комисарят.

— Не, не, хайде пък ти, изчакай за момент. — Издуха си два пъти носа и избърса сълзите си. — Кажи ми какво трябва да направя, Емилио.

Монталбано й обясни.

На табелата на магазина се четеше: Капучино, изписано с големи букви, а отдолу с по-дребен шрифт: сребро, подаръци, сватбени артикули. На безспорно елегантните витрини бяха изложени лъскави, но кичозни предмети. Монталбано се опита да отвори вратата, но беше заключена. Очевидно заради страх от обири. Натисна бутона и някой я отвори отвътре. В магазина имаше само една четирийсетгодишна дребничка и добре облечена жена, видимо изнервена, защото беше заела доста отбранителна позиция.

— Добър ден — каза им, без дори да направи опит за дежурната усмивка за „добре дошли“ към клиентите си. — Какво желаете?

Монталбано се досети, че това не е продавачката, а лично госпожа Капучино.

— Добър ден — отговори Ингрид. — Една наша приятелка ще се омъжва скоро, затова аз и Емилио бихме искали да й подарим сребърен поднос. Може ли да ми покажете няколко?

— Разбира се — каза госпожа Капучино.

И започна да сваля от етажерките сребърните подноси, един от друг по-отвратителни, и да ги оставя върху щанда. Междувременно Монталбано се оглеждаше наоколо с „очевидно подозрително изражение“, както пишат по вестниците и в полицейските сводки. Най-накрая Ингрид го повика.

— Ела, Емилио.

Монталбано се приближи и Ингрид му показа два подноса.

— Не мога да избера между тези двата. На теб кой ти харесва?

Докато се преструваше, че се колебае, комисарят забеляза, че госпожа Капучино, веднага щом й се отвореше възможност, го поглеждаше изпод око. Може би, както той си мислеше, го беше разпознала.

— Хайде, Емилио, решавай — подтикна го Ингрид.

Най-накрая Монталбано направи своя избор. Докато госпожа Капучино опаковаше подноса, Ингрид изтърси една гениална мисъл:

— Емилио, виж колко е хубав този бокал! Няма ли да стои добре в нашата къща?

Монталбано я изпепели с поглед и измърмори нещо, което не се разбра.

— Хайде, Емилио, купи ми го. Много ми харесва! — настояваше Ингрид с искрящи очи заради шегата, която си правеше с него.

— Ще го вземете ли? — попита госпожа Капучино.

— Някой друг път — отвърна решително комисарят.

Тогава госпожа Капучино се отмести към касата, за да им пусне касова бележка. Монталбано извади портфейла от задния джоб на панталоните си, но той се отвори и се изсипа цялото му съдържание. Комисарят се наведе да събере парите, служебната си карта и всякакви други карти. После се изправи и побутна с крак към основата на шкафчето, върху което беше поставен касовият апарат, една от трите си визитни картички, която нарочно беше оставил на пода. Сценката беше изиграна отлично. Излязоха.

— Наистина си много лош, Емилио, след като не ми купи онзи бокал! — каза, преструвайки се на ядосана, Ингрид веднага щом се качиха в колата. А после, променяйки тона си, го попита: — Добре ли се справих?

— Много добре.

— А с подноса какво ще правим?

— Задръж го.

— И само с това ли мислиш, че ще ти се размине? Тази вечер отиваме на ресторант. Ще те заведа на едно място, където готвят превъзходно риба.

Моментът не беше подходящ. Монталбано беше сигурен, че театърът, който разиграха, щеше да даде неочаквани резултати, затова беше по-добре да си остане в полицейското управление.

— Може ли да го направим утре вечер?

— Съгласна съм.

— Ах, комисерийо, комисерийо! — оплака се Катарела веднага щом Монталбано влезе в полицейското управление.

— Какво има?

— Прегледах целия архив, комисерийо. Повредих си зрението, очите ми изтекоха. Няма друг, който да прилича и да мяза на плуващия мъртвец. Единственият беше Ерера. Комисерийо, не е ли възможна възможността евентуално да е Ерера?

— Катаре, но как, след като от Козенца ни казаха, че Ерера е мъртъв и погребан?

— Добре, де, комисерийо, не е ли възможно мъртвият да се е превърнал в жив, но после отново да е умрял, превръщайки се в плувец?

— Катаре, искаш да получа главоболие ли?

— Комисерийо, в никакъв случай! Какво да правя с тези фотографии?

— Остави ги върху бюрото ми. След това ще ги дадем на Фацио.

След един-два часа напразно чакане започна неудържимо да му се спи. Намести се между преписките, кръстоса ръцете си върху бюрото, положи глава върху тях и на мига заспа. Толкова дълбоко, че когато телефонът иззвъня и той отвори очи, за известно време не можеше да осъзнае къде се намира.

— Ало, комисерийо. Има един, който иска да говори с вас лично и пирсонално.

— Кой е?

— Това е проблемът, комисерийо. Той казва, че не иска да си каже името.

— Прехвърли ми го.

— Монталбано съм. Кой се обажда?

— Комисарю, днес следобед сте идвали с една госпожа в магазина на съпругата ми.

— Аз?!

— Да, господине, вие.

— Извинете, но искате ли да ми кажете как се казвате?

— Не.

— Е, тогава дочуване.

И затвори телефона. Този ход беше опасен, възможно бе Мардзила да е изразходвал целия си кураж и да не намери повече сили за ново обаждане. Но той така здраво беше захапал стръвта, която му беше подхвърлил комисарят, че веднага пак се обади.

— Комисарю, извинете ме за преди малко. Ама и вие се опитайте да ме разберете. Идвали сте в магазина на съпругата ми и тя веднага ви е разпознала. Били сте обаче с променен външен вид и са ви наричали Емилио. Освен това жена ми е намерила и ваша визитна картичка, която е изпаднала от портфейла ви. Признавате ли, че има за какво да сме изнервени?

— Защо?

— Защото е ясно, че разследвате нещо, свързано с мен.

— Ако това е проблемът, бъдете спокоен. Предварителните разследвания са приключили.

— Казахте, че мога да бъда спокоен ли?

— Разбира се. Поне тази нощ.

Усети как Мардзила внезапно спря да диша.

— Какво… какво означава това?

— Че от утре преминавам към втората фаза. Оперативната.

— И… тоест?

— Знаете как протичат тези неща, нали? Арести, задържания, разпити, заместник-прокурори, журналисти…

— Но аз нямам нищо общо с тази история!

— С коя история, извинете?

— Но… но… но… не знам… историята, която… Тогава защо сте идвали в магазина?

— Ах, за това ли? За да купя сватбен подарък.

— Защо са ви наричали Емилио?

— На госпожата, която ме придружаваше, й харесва да ме нарича така. Слушайте, Мардзила, късно е. Време е да се прибирам вкъщи в Маринела. Ще се видим утре.

И затвори. По-гаднярски номер от този не можеше да му предложи, нали? Беше готов да заложи тестисите си, че най-много след час Мардзила щеше да почука на вратата му. Лесно можеше да се сдобие с адреса, поглеждайки в телефонния указател. Както подозираше, фелдшерът беше затънал до гуша в историята, която се беше случила по време на слизането на емигрантите от кораба. Някой, изглежда, му беше наредил да направи така, че жената с трите дечица да бъде натоварена в линейката и след това оставена на входа на „Бърза помощ“. И той се беше подчинил.

Качи се на колата си и потегли, като остави всичките й прозорци отворени. Имаше нужда да усети върху лицето си хубавия здравословен въздух, идващ откъм нощното море.

Само час по-късно, както безпогрешно беше предвидил, една кола спря на площадката пред дома му, някой затръшна вратата й с трясък и после натисна звънеца. Монталбано отиде да отвори. Беше Мардзила, но различен от човека, когото видя на паркинга в болницата. Брадясал, с вид на болен.

— Извинете ме, ако…

— Очаквах ви. Заповядайте.

Монталбано беше решил да смени тактиката и Мардзила изглеждаше смаян от гостоприемството му. Влезе несигурно и вместо да седне, по-скоро се строполи на стола, който комисарят му предложи.

— Ще говоря аз — каза Монталбано. — Така ще загубим по-малко време.

Мъжът кимна по-скоро примиренчески.

— Миналата вечер на пристанището предварително сте знаели, че една емигрантка с три деца, слизайки от кораба, ще се престори, че пада, наранявайки крака си. Задачата ви е била да стоите там с готовата линейка, стараейки се да не ви приклещят с друга работа, и след това да се приближите, да установите счупване на крака преди пристигането на дежурния лекар, да натоварите жената и трите й деца, а после да потеглите в посока Монтелуза. Така ли е? Отговорете само с „да“ или „не“.

Мардзила успя да проговори едва след като преглътна и облиза с език устните си.

— Да.

— Добре. Като сте стигнали в болницата „Сан Грегорио“, трябвало е да оставите жената и децата пред вратата на „Бърза помощ“, без да ги придружите вътре. Така сте и направили. Късметът е бил на ваша страна, защото са ви повикали спешно в Скролити, което оправдава и начина ви на действие. Отговорете.

— Да.

— Шофьорът на линейката съучастник ли ви е?

— Да. Всеки път му давам по сто евро.

— Колко пъти сте го правили?

— Два пъти.

— И двата пъти ли с възрастните имаше и деца?

Мардзила преглътна два или три пъти, преди да отговори.

— Да.

— Къде седите по време на тези пътувания?

— Зависи. До шофьора или отзад с онези, които транспортираме.

— Къде бяхте по време на пътуването, което ме интересува?

— За известно време отпред.

— А след това минахте отзад ли?

Мардзила се потеше от затруднение.

— Да.

— Защо?

— Бих искал малко вода.

— Не.

Мардзила го погледна уплашено.

— Ако не искате да ми го кажете вие, ще ви го кажа аз. Били сте принуден да се преместите отзад, защото едно от децата, най-голямото от всички, шестгодишното, е искало да слезе на всяка цена и да бъде пуснато на свобода. Така ли е?

Мардзила кимна утвърдително с глава.

— Тогава какво направихте?

Медицинският работник каза нещо с толкова нисък глас, че комисарят по-скоро го предугади, отколкото да го разбере.

— Инжекция? Сънотворно?

— Не. Успокоително.

— А кой държеше детенцето?

— Майка му. Или каквато там беше.

— А другите деца?

— Плачеха.

— Може би и малчуганът, на когото правехте инжекция?

— Не, той не.

— Какво правеше?

— Хапеше устните си до кръв.

Монталбано се изправи бавно, усещаше тръпки по целите си крака.

— Погледнете ме, ако обичате.

Докторът повдигна глава и се взря в него. Първият плесник по лявата му буза беше толкова силен, че главата му се завъртя, а вторият дойде, щом тя се върна в изходната си позиция, уцелвайки го толкова жестоко в носа, че от него започна да шурти кръв. Мъжът дори не се опита да се избърше, остави кръвта да тече по ризата и сакото му. Монталбано отново седна.

— Цапате ми пода. Банята е в дъното вдясно. Отидете да се измиете. От другата страна е кухнята, отворете хладилника, в него би трябвало да има лед. Впрочем, освен че сте мъчител на деца, сте и здравен работник, така че би трябвало да знаете какво да правите.

През цялото време, докато мъжът се суетеше между банята и кухнята, Монталбано се насили да не мисли за сцената, за която Мардзила току-що му беше разказал, за целия този ад в малкото пространство на линейката, за уплахата в онези облещени пред насилието очи…

Той обаче беше този, който хвана за ръка онова създание и го отведе към ужаса. Не можеше да си го прости, беше ненужно да си повтаря как дори е вярвал, че действа в името на неговото добро, но ако искаше да продължи с разпита, не трябваше да мисли, не трябваше да се оставя да го надвива яростта. Мардзила се върна. Беше направил от носната си кърпа нещо като торбичка за лед и я държеше с едната си ръка върху носа, а главата му беше леко наклонена назад. Седна пред комисаря, без да каже нито гък.

— А сега ще ви кажа и защо толкова сте се изплашили, когато дойдох в магазина. Ти…

Мардзила се стресна. Рязкото преминаване от „вие“ на „ти“ му прозвуча като пистолетен изстрел.

— … ти си разбрал, че момченцето, онова, на което си направил инжекцията, е трябвало да бъде убито, както се прави с диво животно. Така ли е?

— Да.

— И затова си се изплашил. Защото, да, ти си престъпник кокошкар, мизерник, лайно, но нямаш куража да бъдеш съучастник в убийство. По-късно ще ми кажеш как си разбрал, че детенцето, с което си имал работа, е същото, което са убили с автомобила. Сега говори ти. Ще те улесня: знам, че си затънал в дългове и имаш нужда от пари, и то много пари, за да се издължиш на лихварите. Продължавай.

Мардзила започна да разказва. Двата шамара, получени от комисаря, изглежда, го бяха зашеметили, но може би бяха успокоили възбудата му.

— Когато банките не искаха повече да ми дават заеми, за да не загубя всичко, разпитах тук-там към кого мога да се обърна, за да ми помогне. Дадоха ми едно име и отидох при него. Така започна разрухата ми, по-лоша дори от банкрута. Онзи ми даде пари назаем, но с лихва, която дори ме е срам да кажа каква е. Карах така известно време, но от един момент нататък повече не можех да продължавам. Тогава онзи господин ми направи предложение, случи се преди месец-два.

— Кажи ми името му.

Мардзила поклати все още наклонената си назад глава.

— Страх ме е, комисарю. Способен е да убие мен и съпругата ми.

— Добре, продължавай тогава. Какво предложение ти направи?

— Каза ми, че има нужда да се включа в подпомагането на няколко емигрантски семейства, за да се съберат тук у нас. Случаят беше следният: съпрузите си намерили работа, но като нелегални емигранти не можели да извикат при себе си съпругите и децата си. В замяна на моята помощ щял да ми опрости част от лихвата.

— Някакъв твърд процент ли?

— Не, комисарю. Трябваше всеки път да се договаряме.

— Как те предупреждаваше?

— Обаждаше ми се предния ден преди пристигането на кораба. Описваше ми онзи, който щеше да разиграе сценка, за да се разбере, че трябва да бъде натоварен в линейката. Първия път всичко мина гладко, беше една старица с две деца. Втория път обаче се случи това, което ви разказах, най-голямото дете се разбунтува.

Мардзила спря да говори и въздъхна дълбоко.

— Трябва да ми повярвате, комисарю. Не можах да спя. Пред очите ми все беше картината с жената, която го държеше, аз със спринцовката и другите дечица, които плачеха, не можах да мигна. На другата сутрин, беше към десет часа, отидох да се срещна с онзи господин, за да договорим процента за опрощаване на част от лихвата. Той обаче ми каза, че този път няма да ми приспадне нищо, защото работата не била свършена добре и имало развалена стока. Точно така ми каза. Отпрати ме, като ми даде да разбера, че на хоризонта се задава друга вълна от емигранти. Върнах се вкъщи унизен. След това чух по новините за някакво емигрантско детенце, което било убито от пътен пират. Едва тогава разбрах какво вероятно е искал да каже онзи господин, натъртвайки, че стоката е развалена. После дойдохте в магазина, а преди това вече бяхте разпитвали в болницата… всъщност бях повече от убеден, че трябва на всяка цена да изляза от играта.

Монталбано се изправи и излезе на верандата. Шумът от морето едва-едва се чуваше, беше като дишането на дете. Постоя малко, но после се върна вътре и пак седна.

— Слушай. Не искаш ли да ми кажеш името на онзи, така да се каже, господин…

— Не е защото не искам, но просто не мога! — почти изкрещя фелдшерът.

— Добре, успокой се, не се тръшкай, иначе отново ще ти шурне кръв от носа. Да направим една уговорка.

— Каква уговорка?

— Наясно ли си, че мога да те пратя в затвора?

— Да.

— Тогава това наистина ще бъде твоята разруха. Ще загубиш мястото си в болницата, а съпругата ти ще трябва да продаде магазина си.

— Разбрах го.

— И така, ако все още ти е останал поне малко мозък в главата, трябва да направиш само едно нещо. Да ме осведомиш веднага щом онзи ти се обади по телефона. И толкова. За всичко останало ще мислим ние.

— А мен ще ме държите настрана?

— Това не мога да ти гарантирам. Мога обаче да огранича щетите. Имаш думата ми. А сега се махай от главата ми.

— Благодаря — каза Мардзила, докато ставаше и се упътваше към вратата с омекналите си като извара крака.

— Няма за какво — отвърна му Монталбано.

Не си легна веднага. Намери половин бутилка уиски и отиде да я изпие на верандата. Но всеки път, преди да отпие по глътка, повдигаше бутилката във въздуха. Наздравица за малкия воин, който се беше сражавал, докато може, но не беше успял.