Двойният мъртвец

12.

За миг всичко спря, дори неясният звуков фон на света изчезна. Дори мухата, която решително се беше насочила към носа на комисаря, се парализира, оставайки с разперени криле, увиснала неподвижно във въздуха. След като не получи отговор на въпроса, Ингрид повдигна очи. Монталбано изглеждаше като статуя, стоеше с наполовина напъхан в джоба портфейл, със зяпнала уста и я гледаше.

— Защо са при теб всичките тези снимки на Нини? — попита го отново шведката, вземайки в ръка и другите, които бяха върху бюрото му.

Междувременно нещо, наподобяващо бурния югозападен вятър либечо, започна да преминава с много голяма скорост през всичките гънки и гънчици от мозъка на комисаря, който не успяваше да се съвземе. Как е възможно?! Бяха търсили навсякъде, звънели по телефона в Козенца, претърсили старателно архива, разпитали всички възможни свидетели, кръстосали по суша и море Спигонела, опитвайки се да дадат име на мъртвия, а сега идва Ингрид и най-невъзмутимо започва да го нарича дори с умалителното му име?

— Lo… co… co…

Монталбано с голямо усилие се опитваше да произнесе въпроса: „Lo conosci?!“17. Но Ингрид го разбра погрешно и го прекъсна.

— Лококо, точно така — каза. — Мисля, че вече съм ти говорила за него.

Наистина беше така. Беше му разказала онази вечер, когато изпиха бутилката с уиски на верандата. Беше му намекнала, че е имала някаква история с този Лококо, но се бяха разделили, защото… защото?

— Защо се разделихте?

— Зарязах го. Имаше нещо в него, което ме караше да се чувствам неспокойна, винаги бях нащрек… не успявах да се отпусна… въпреки че не ми даваше повод за това…

— Той имаше ли претенции… особени?

— В леглото ли?

— Да.

Ингрид повдигна рамене.

— Не по-особени от тези на който и да е друг мъж.

Защо ли при тези думи усети нещо като ужилване от ревност?

— Тогава на какво се дължеше?

— Виж, Салво, беше усещане, което не успявам да ти обясня с думи…

— Какво ти е казвал, че прави?

— Бил е капитан на танкер… След това получил наследство и… на практика не правеше нищо.

— Как се запознахте?

Ингрид се засмя.

— Случайно. На една бензиностанция. Имаше опашка. Заговорихме се.

— Къде се срещахте?

— В Спигонела. Знаеш ли къде е?

— Знам.

— Извинявай, Салво, но това разпит ли е?

— Бих казал, да.

— Защо?

— Ще ти обясня по-късно.

— Ще ти бъде ли неприятно, ако продължим на някое друго място?

— Тук не ти ли харесва?

— Не. Тук вътре, докато ми задаваш тези въпроси, ми изглеждаш друг човек.

— Как така друг човек?

— Така, като чужденец, като човек, когото не познавам. Може ли да отидем у вас?

— Както искаш. Но никакво уиски. Поне докато свърша.

— На вашите заповеди, господин комисар.

Отидоха в Маринела, всеки със собствената си кола, и, естествено, шведката пристигна доста преди него.

Монталбано отиде да отвори панорамната врата, водеща към верандата.

Нощта беше много приятна, малко прекалено може би. Ухаеше със смесения аромат на солена морска вода и мента. Комисарят си пое дълбоко въздух, дробовете му се изпълниха със задоволство.

— Да седнем ли на верандата? — предложи Ингрид.

— Не, по-добре вътре.

Настаниха се един срещу друг на масата за хранене. Шведката се взираше в него и изглеждаше смутена. Комисарят сложи до себе си плика със снимките на Лококо, които беше взел от полицейското управление.

— Може ли да знам защо е целият този интерес към Нини?

— Не.

Шведката се почувства зле и Монталбано го забеляза.

— Ако ти кажа, твърде е възможно това да повлияе на отговорите ти. Спомена ми, че си го наричала Нини. Умалително от Антонио ли?

— Не. От Ернесто.

Случайност ли беше? Хората, които си сменяха самоличността, обикновено запазваха инициалите на името и фамилията си. Фактът, че както Лококо, така и Ерера се казваха Ернесто, означаваше ли, че са едно и също лице? По-добре беше да не избързва и да стъпва с премерени крачки.

— Сицилианец ли е?

— Не ми е казвал откъде е. Само веднъж ми спомена, че е бил женен за момиче от Катандзаро, но две години след сватбата съпругата му починала.

— Точно Катандзаро ли каза?

Изглежда, Ингрид се поколеба, показа върха на езика си.

— Или може би Козенца?

По челото й се появиха красиви бръчици.

— Обърках се. Да, точно Козенца каза.

За втори път съвпадение! Покойният господин Ернесто Лококо продължаваше да печели точки за прилика със също така починалия господин Ернесто Ерера. Изведнъж Монталбано се изправи и отиде да целуне Ингрид по крайчеца на устата. Тя го погледна иронично.

— Винаги ли правиш така, когато онези, които разпитваш, ти дават отговора, който си искал да чуеш?

— Да, най-вече ако са мъже. Кажи ми, моля те: твоят Нини куцаше ли?

— Невинаги. Само когато времето не беше хубаво. Но едва се забелязваше.

Доктор Паскуано беше видял правилно. Въпросът е, че не се знаеше дали и Ерера е накуцвал, или не.

— Колко време продължи вашата история?

— Много кратко, месец и половина или малко повече. Но…

— Но?

— Беше много интензивна.

Цак! Още едно ужилване от непровокирана ревност.

— И кога завърши?

— Почти преди два месеца.

Значи, малко преди някой да го убие.

— Разкажи ми точно как го заряза?

— Обадих му се сутринта на мобилния телефон, за да го предупредя, че вечерта ще отида при него в Спигонела.

— Винаги по вечерно време ли се виждахте?

— Да, късно вечер.

— Не ходехте ли, откъде да знам, на ресторант например?

— Не. Никога не сме се срещали извън вилата в Спигонела. Изглежда, не искаше да го виждат наоколо нито с мен, нито без мен. А това беше другото, което ме притесняваше.

— Продължавай нататък.

— И така, онази вечер се обадих, за да му кажа, че ще отида при него. Но той ми отговори, че точно тази вечер няма да може да се видим. Бил дошъл някакъв човек, с когото трябвало да разговаря. Това вече се беше случвало два пъти. Уговорихме се да се видим следващата вечер. Само че аз не отидох. По собствено желание.

— Ингрид, честно казано, не мога да разбера защо ти изведнъж…

— Салво, ще се опитам да ти обясня. Отивах при него с моята кола. Намирах първата градинска врата отворена. Минавах по частния път, който водеше към вилата. Втората градинска врата също беше отворена. Вкарвах колата в гаража, докато Нини в тъмното отиваше да затвори вратите. Изкачвахме се заедно по стълбите…

— Какви стълби?

— Вилата има партерен и първи етаж, нали? На първия етаж, който Нини беше взел под наем, можеше да се качиш по едно външно странично стълбище.

— Чакай, обясни ми. Не беше ли наел цялата вила?

— Не, само първия етаж.

— Нямаше ли връзка между първия и партерния етаж?

— Да, имаше, поне така ми каза Нини — през една врата, която водеше към вътрешното стълбище. Но ключовете за тази врата бяха у собственика на къщата.

— Значи, ти си виждала само първия етаж от цялата вила?

— Точно така. Та, казвах ти: изкачвахме се по стълбището и отивахме директно в спалнята. Нини беше маниак: всеки път, когато запалвахме лампите в някоя от стаите, той искаше да се увери, че светлината от тях не се процежда навън. Като имаш предвид, че не само капаците на прозорците бяха затворени, но и пред всеки от тях имаше тежка завеса.

— Продължавай.

— Събличахме се и започвахме да правим любов. Продължително.

Цаааааааак! Вече не беше ужилване, а истински удар с нож.

— Онзи път, когато не можах да се видя с него, кой знае защо, започнах да размишлявам върху тази история. Първото, което осъзнах, беше, че никога не бях изпитвала желание да остана да преспя и да прекарам цялата нощ с Нини. Пушейки обичайната цигара след акта, гледах в тавана, а той също. Не говорехме, нямахме какво да си кажем. Тези решетки на прозорците…

— Има и решетки ли?

— На всички прозорци. Включително и на приземния етаж. Тези решетки, които „виждах“, реално без да ги виждам, оттатък пердетата, ме караха да изпитвам усещането, че съм в нещо като затвор… Понякога той ставаше и отиваше да говори по радиостанцията…

— Какво говориш?! Каква радиостанция?

— Била някаква любителска, поне така ми беше казал. Обясни ми, че му правела добра компания, когато плавал с танкера, и оттогава… Имаше голям апарат в хола.

— Чувала ли си го какво говори?

— Да, но не разбирах… Общуваше често на арабски или на някакъв подобен език. Не след дълго се обличах и си тръгвах. Тогава през онзи ден започнах да си задавам въпроси и стигнах до извода, че това е безсмислена история, при това продължила твърде дълго. И не отидох при него.

— Той имаше ли телефонния ти номер?

— Да.

— Звънеше ли ти?

— Разбира се. За да ми каже да закъснея или да дойда по-рано.

— Не се ли учуди, че не те потърси, след като не си отишла на срещата?

— Ако трябва да бъда искрена — да. Но като не ми се обади, си помислих, че така е по-добре.

— Слушай, опитай се добре да си спомниш. Докато си била с него, чувала ли си шумове в останалата част на къщата?

— Какво означава „останалата част на къщата“? Искаш да кажеш в другите стаи ли?

— Не, исках да кажа на партера.

— Какъв вид шумове?

— Гласове, звуци… пристигаща кола…

— Не. Долният етаж беше необитаем.

— Често ли му се обаждаха по телефона?

— Когато бяхме заедно, изключваше мобилните си телефони.

— Колко имаше?

— Два. Единият беше сателитен. Като ги включеше, почти веднага започваха да му се обаждат.

— Винаги ли говореше на арабски или какъвто е там?

— Не, понякога и на италиански. Но в такъв случай отиваше в другата стая. Макар че мен изобщо не ме интересуваше да зная какво казва.

— Какви обяснения ти даваше?

— За какво?

— За всичките тези телефонни обаждания.

— Защо е трябвало да ми дава обяснения?

И това беше вярно.

— Знаеш ли дали е имал приятели по тия места?

— Никога не съм ги виждала. Не мисля. За него беше изгодно да няма приятели.

— Защо?

— В един от редките случаи, в които ми е говорил за себе си, ми разказа, че при последното пътуване, което направил със своя танкер, провокирал голяма екологична катастрофа. Водеше се дело по случая и корабостроителницата му препоръчала да изчезне за известно време. Това обясняваше и непрекъснатото му стоене вкъщи, самотната вила и така нататък.

„Дори и да приемем за вярно всичко, което е разказал на Ингрид — размишляваше комисарят, — не можеше да се разбере защо Лококо-Ерера е свършил по начина, по който е свършил. Възможно ли е да предположим, че неговият корабостроител е поръчал да го убият, за да не се налага да дава свидетелски показания? Как ли пък не!“

Разбира се, съществуваха съмнителни причини за това убийство и описанието, което Ингрид правеше на този мъж, не принадлежеше на човек, който няма нищо за криене, но мотивите за извършването му трябваше да се търсят другаде.

— Мисля, че си заслужих поне малко уиски, господин комисар — каза на това място Ингрид.

Монталбано се изправи и отиде да отвори барчето. За късмет, Аделина беше помислила за зареждането му, в него имаше чисто нова бутилка. Отиде в кухнята да вземе две чаши, върна се, седна и ги напълни до средата. И двамата го пиеха чисто. Ингрид взе своето, вдигна го и погледна втренчено комисаря.

— Мъртъв е, нали?

— Да.

— Убит. Иначе нямаше ти да се занимаваш с него.

Монталбано, кимна утвърдително с глава.

— Кога е станало?

— Мисля, че не ти се е обадил, след като не си отишла при него, защото вече не е бил в състояние да го направи.

— Вече е бил мъртъв ли?

— Не знам дали са го убили веднага, или преди това дълго са го държали в плен.

— И… как?

— Удавили са го.

— Как го откри?

— Той сам направи така, че да бъде открит.

— Не те разбирам.

— Спомняш ли си, когато ми каза, че си ме видяла гол по телевизията?

— Да.

— Мъртвецът, на когото се натъкнах, докато плувах, беше той.

Едва тогава Ингрид поднесе чашата към устните си и не ги отлепи от нея, докато от уискито не остана нито капка. След това стана, тръгна към верандата и излезе навън. Монталбано отпи първата глътка и си запали цигара. Шведката се върна и отиде в банята. Върна се с измито лице, седна отново и пак си напълни чашата.

— Имаш ли други въпроси?

— Още няколко. Намира ли се нещо твое във вилата в Спигонела?

— Не те разбрах.

— Искам да кажа — оставила ли си нещо свое там?

— Какво би трябвало да съм оставила?

— Откъде да знам? Бельо за смяна…

— Гащички?

— Хм…

— Не, там няма нищо мое. Казах ти, че никога не изпитах желанието да прекарам цялата нощ с него. Защо ме питаш?

— Защото рано или късно ще трябва да направим обиск на вилата.

— Бъди спокоен. Други въпроси? Малко съм уморена.

Монталбано извади от плика снимките и ги подаде на Ингрид.

— Коя от всичките е най-достоверна?

— Ама това не са ли негови снимки?

— Възстановки, правени с компютър. Лицето на трупа беше в доста окаяно състояние, неразпознаваемо.

Шведката ги погледна. След това избра тази с мустаците.

— Тази. Но…

— Но?

— Две от нещата не отговарят. Мустаците му бяха доста по-дълги и имаха друга форма, как да кажа, увиснали надолу…

— А другото?

— Носът. Ноздрите му бяха по-широки.

Монталбано извади от плика и идентификационния картон от архива.

— Като на тази снимка ли?

— Тук е точно той — каза Ингрид, — въпреки че на нея е без мустаци.

Вече нямаше никакво съмнение: Лококо и Ерера бяха един и същ човек. Лудешката теория на Катарела се беше оказала чистата истина.

Монталбано се изправи, подаде ръка на Ингрид и й помогна да стане. Когато шведката беше вече на крака, я прегърна.

— Благодаря ти.

Ингрид го погледна.

— Това ли е всичко?

— Да си занесем бутилката и чашите на верандата — каза й комисарят. — Сега започва отдихът.

Седнаха близо един до друг. Нощта ухаеше на море, мента, уиски и кайсия, вероятно това беше ароматът от кожата на Ингрид. Меланж, който дори парфюмерист от най-висока класа не би могъл да измисли.

Не говореха, доволни, че могат да си помълчат. Шведката остави третата чаша, изпита до средата.

— Ще ми позволиш ли да си полегна в леглото ти? — прошепна изведнъж.

— Не искаш ли да се върнеш у дома?

— Не съм в състояние да шофирам.

— Ще те закарам с моята кола. Пък утре…

— Не искам да се връщам вкъщи. Но ако на теб не ти се иска да остана тук, ще си полегна само за няколко минути. След това си тръгвам. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

Ингрид се изправи, целуна го по челото и напусна верандата. „Не искам да се връщам вкъщи“ — беше му казала. Какво ли представляваше за Ингрид нейният семеен дом? Може би легло, още по-чуждо и от това, в което си беше полегнала в този момент? Ако имаше дете, домът й нямаше ли да изглежда по-различен, по-уютен, по-гостоприемен? Горката жена! Каква ли тъга, каква ли самота се криеше зад привидно повърхностната й радост от живота? Усети как се изпълва с ново усещане към Ингрид, усещането, че се разтапя от нежност към нея. Изпи още няколко глътки от уискито, а после, тъй като започваше да става студено, влезе вътре с бутилката и чашите. Хвърли един поглед към спалнята. Ингрид спеше облечена, беше си свалила само обувките. Седна отново на масата, искаше му се да остави шведката да поспи още поне десетина минути.

„Междувременно нека да направим кратко резюме на предишните епизоди“ — каза си наум.

Ернесто Ерера е обикновен злосторник, може би роден в Козенца, но работи по този край. Има прекрасна биография, която започва с кражба с взлом и стига до въоръжен обир. Издирван е, но се укрива от правосъдието. До този момент по нищо не се различава от хилядите други бандити като него. В някакъв момент Ерера се появява в Бриндизи.

Изглежда, е завързал отлични отношения с албанските престъпници и сега се занимава с нелегална емиграция. Как? Каква е ролята му? Не се знае.

Рано сутринта на единайсети март миналата година един овчар от околностите на Козенца открива на железопътната линия разчленено мъжко тяло. Нещастен случай, клетникът се е подхлъзнал и не е могъл да избегне идващия влак. Трупът е в такова състояние, че е възможно да бъде идентифициран само по документите, открити в портфейла, и по брачната му халка. Съпругата му го погребва в гробището на Козенца. След няколко месеца Ерера се появява в Спигонела, Сицилия. Само че вече се нарича Ернесто Лококо, вдовец, бивш капитан на танкер. Очевидно води затворен начин на живот, въпреки че има чести контакти по телефона или по радиостанцията. Един прекрасен ден някой го удавя и го оставя, докато започне да гние. После го хвърля във водата, за да поплува. И трупът се носи по водата, но за беля пътят му се кръстосва точно с този на Монталбано.

Първи въпрос: какво, по дяволите, е дошъл да прави в Спигонела господин Ерера, след като се е постарал официално да бъде обявен за мъртъв? Втори въпрос: кой и защо го е превърнал вече неофициално, но реално в труп?

Беше време да събуди Ингрид. Влезе в спалнята. Шведката се беше съблякла и мушнала под чаршафите. Спеше сладко. Сърце не му позволи да я събуди. Отиде в банята, а после и той се пъхна бавно-бавно под завивките. Веднага до ноздрите му достигна ароматът на кайсии, на който ухаеше кожата на Ингрид, толкова силен, че главата му леко се замая. Затвори очи. Ингрид се раздвижи в съня си, протегна единия си крак и допря прасеца си до този на Монталбано. Не след дълго шведката се намести още по-добре и сега целият й крак беше допрян до неговия, за да го държи в плен. Думите, които като подрастващ беше издекламирал в рецитал на самодейната трупа, изплуваха в съзнанието му: Има… хубави кайсии… които, като ги натиснеш с двата пръста по дължина… се пропукват по средата… като две сочни устни…

Целият окъпан в пот, комисарят преброи до десет и после с поредица от почти недоловими движения се освободи, стана от леглото и проклинайки целия свят, отиде да си легне на дивана.

Ама че работа! Дори и светец нямаше да устои!