Двойният мъртвец

4.

На комисаря обаче не му беше писано да усети дори и отдалече аромата на скалните барбуни, приготвени от съпругата на Чичо Албанезе. Към осем вечерта, когато вече се приготвяше да си тръгва от работа, се обади заместник-началникът на полицията Ригучо. Познаваха се от години и въпреки че си допадаха, поддържаха само служебни отношения. Достатъчно беше съвсем малко, за да ги превърнат в приятелски, но те не се решаваха на това.

— Монталбано? Извинявай, но случайно да има някого в полицейското управление, който да носи очила за късогледство с три диоптъра и на двете очи?

— Хм… — отговори комисарят. — Тук имаме двама полицаи с очила — Кузумано и Торета, но не им знам диоптрите. Защо ме питаш? За преброяването на населението, поискано от твоя любим министър, ли става дума?

Политическите идеи на Ригучо, които бяха доста близки с тези на новото правителство, бяха всеизвестни.

— Нямам време за шеги, Салво. Виж дали има някакви очила, които да ми стават, и ми ги изпрати колкото е възможно по-скоро. Моите току-що се счупиха, а аз без очила съм загубен.

— Нямаш ли резервни на работата си? — попита го Монталбано, докато викаше Фацио.

— Да, но в Монтелуза.

— Защо, ти къде си?

— Тук във Вигата, на пристанището. Обслужваме „туристите“.

Комисарят възложи задачата на Фацио.

— Ригучо? Изпратих да видят. Този път колко са „туристите“?

— Поне сто и петдесет, намират се на два наши моторни кораба. Плавали са върху две големи гемии с пробойни и са били на път да се разбият в скалите на Лампедуза. Каналджиите, доколкото разбрах, са ги изоставили в морето и са избягали с една гумена лодка. Съвсем малко им е оставало на тези клетници всички до един да се издавят. Монталба, знаеш ли какво? Не мога повече да гледам всички тези нещастници, които…

— Кажи го на твоите приятелчета от правителството.

Фацио се върна с очилата.

— Лявото стъкло е три диоптъра, а дясното — два и половина.

Монталбано предаде.

— Отлично — каза Ригучо. — Ще ми ги изпратиш ли? Корабите са на път да акостират.

Иди и разбери защо, Монталбано реши, че той лично и пирсонално, казано с речника на Катарела, ще му ги занесе. Ригучо, общо взето, беше голям джентълмен и го заслужаваше. Затова, здраве да е, ако пристигнеше с малко закъснение в дома на Чичо Албанезе.

Беше доволен, че не се намира на мястото на Ригучо. Началникът на полицията се беше споразумял с пристанищните власти, които съобщаваха направо в дирекцията на полицията в Монтелуза за всяко пристигане на емигранти. И тогава Ригучо потегляше към Вигата с процесията от реквизирани автобуси, моторни превозни средства, пълни с полицаи, линейки и джипки. И всеки път — трагедии и сърцераздирателни сцени. Трябваше да се окаже първа помощ на жените, които бяха на път да родят, на изгубените в суматохата деца, на хората, изгубили ума си или разболели се по време на безкрайните пътувания върху палубата, изложени на влагата и вятъра. Когато слизаха от кораба, свежият морски въздух не успяваше да разсее непоносимата воня, която се разнасяше от тях, но не миризмата на немити хора, а вонята на уплахата, безпокойството, страданието, отчаянието, стигнали до степен, след която следваше само надеждата за смъртта. Невъзможно беше да останеш безразличен и затова Ригучо му беше споделил, че повече не издържа.

Когато пристигна на пристанището, комисарят видя, че първият кораб беше пуснал дървеното мостче, по което да се преминава. Полицаите се бяха наредили в две редици, за да се образува нещо като коридор между тях, и така чак до първия автобус, който чакаше със запален двигател. Ригучо, който стоеше в началото на мостчето за слизане от кораба, благодари веднага на Монталбано и си сложи очилата. На комисаря му се стори, че колегата му дори не го позна, толкова беше зает да наблюдава внимателно ситуацията.

След това Ригучо даде разрешение за слизане. Първа беше една цветнокожа жена с толкова голям корем, сякаш всеки момент ще започне да ражда. Не беше в състояние да направи дори крачка. Помагаха й един моряк от кораба и друг чернокож мъж. Като стигнаха до линейката, изникна някакъв мотив за свада, тъй като черният мъж искаше да се качи заедно с нея. Морякът се опита да обясни на полицаите, че сигурно това е съпругът й, защото по време на плаването непрекъснато са били прегърнати. Но нямаше начин, просто не беше възможно. Линейката потегли с включена сирена. Тогава морякът хвана под ръка избухналия в плач негър и го придружи до автобуса, като оживено му говореше. Обзет от любопитство, комисарят се приближи. Морякът му бърбореше на диалект, изглежда, беше венецианец или някъде от този край, а цветнокожият не разбираше нищо, но въпреки това се чувстваше утешен само заради приятелското звучене на думите му.

Монталбано тъкмо беше решил да се връща към колата си, когато видя олюляваща се и криволичеща групичка, сякаш съставена от пияници, а не от четирима емигранти, които вече бяха стигнали до края на мостчето за слизане от кораба. За миг не се разбра какво се случваше. След това се видя как между краката на четиримата изникна момченце, което беше най-много на шест години. Както внезапно се беше появило, също толкова внезапно изчезна, преодолявайки за миг кордона на полицаите. Докато двама от тях се спуснаха да тичат след него, Монталбано зърна детето, което с инстинкта на подгонено животно се насочи към една не толкова осветена зона от кея, където стърчаха останките на стар силоз, обграден за по-голяма сигурност със стена. Никога не успя да проумее какво го накара да се развика:

— Спрете! Комисар Монталбано съм! Върнете се назад! Ще отида аз!

Полицаите се подчиниха.

Комисарят обаче вече беше изгубил от погледа си момченцето, но посоката, в която беше хванало, можеше да го отведе само до едно място, а това място беше затворено пространство, нещо като задънена улица между задната стена на стария силоз и оградния зид на пристанището, от която нямаше никакви други изходи за бягство. Освен всичко останало, мястото беше пълно с празни туби и бутилки, стотици счупени касетки за риба и поне два или три развалени двигателя от риболовните кораби. През този хаос беше трудно да се премине през деня, камо ли под мъждивата светлина на уличната лампа! Сигурен, че момченцето го наблюдава, привидно забави темпото и тръгна бавно с премерени стъпки, дори си запали цигара. Когато стигна до входа на този проход, се спря и каза с нисък и спокоен глас:

— Ела тук, дете, нищо няма да ти сторя.

Никакъв отговор. Наостри слух, абстрахирайки се от идващия откъм кея шум, подобен на този от прибоя, но не този на вълните, а от глъчката, плача, стенанията, богохулствата, надуването на клаксоните, сирените и свистенето на гумите. Така ясно долови лекото задъхано дишане на детенцето, което, изглежда, се беше скрило на няколко метра от него.

— Хайде, излез навън, нищо няма да ти сторя.

Долови някакво шумолене, което идваше откъм дървения сандък точно пред него. Естествено, момченцето се беше свило на кълбо зад него. Можеше да направи само един скок и да го хване, но предпочете да остане неподвижен. Миг след това видя да се показват бавно ръката, раменете, главата и гърдите му. Другата част от тялото му си оставаше прикрита зад сандъка. Детето държеше ръцете си вдигнати нагоре в позиция „предавам се“, с облещени от страх очи, но се мъчеше да не заплаче и да не показва слабост.

„От кой ли ъгъл на преизподнята идва — запита се внезапно потресеният Монталбано, — след като на тази възраст вече беше научило този ужасяващ жест на вдигнатите ръце, който със сигурност не беше виждало нито на кино, нито по телевизията?“

Отговори си съвсем набързо, защото изведнъж в главата му проблесна нещо като истинска светкавица. И вътре в нея, докато тя продължаваше, изчезнаха сандъкът, задънената уличка, пристанището, самата Вигата. Сякаш всичко се изпари и след това се появи отново, възстановено в мащабите и черно-белите нюанси на стара снимка, видяна отдавна, но направена още по-отдавна, по време на войната, преди той да се роди. На тази снимка се виждаше едно еврейско или полско момченце с вдигнати нагоре ръце, с точно същите ококорени очи и същото желание да не заплаче, докато някакъв войник беше насочил пушката си срещу него.

Комисарят усети остър бодеж в гърдите, болка, от която му спря въздухът, изплашен, притвори клепачи и пак ги отвори. И най-накрая всяко нещо се върна към нормалните си пропорции, към реалната си светлина, а момченцето вече не беше еврейче или поляче, а беше отново цветнокожото дете. Монталбано направи крачка напред, хвана го за вкочанените от студ ръце, като ги стисна между своите. Остана така, очаквайки, че поне малко от неговата топлина ще се разпръсне и по тези малки пръстчета. Едва когато усети, че започва да се успокоява, държейки го за ръка, направи първата си крачка. Момченцето го последва, доверявайки му се послушно. Неочаквано в мислите на Монталбано се върна споменът за Франсоа, малкия тунизиец, който можеше да стане негов син, както искаше Ливия. Успя навреме да спре вълнението си, дори и с цената на това да прехапе долната си устна до кръв. Емигрантите все още слизаха от кораба.

От разстояние видя доста млада жена, която като добра майка с двете дечица, хванали се за полата й, викаше неразбираеми думи, скубеше си косите, тропаше с крака по земята, дереше си блузката. Трима полицаи се опитваха да я накарат да се успокои, но не успяваха. После жената забеляза комисаря и момченцето и тогава вече нямаше никакъв начин да бъде спряна, избута с всички сили полицаите и се втурна с разперени ръце към двамата. В този момент се случиха две неща. Първото, че Монталбано усети явно как детенцето, като видя майка си, се вцепени, готово пак да избяга. Защо ли правеше така, вместо да се затича към нея? Монталбано го погледна и забеляза с удивление, че то се взираше в него, а не в майка си, с изпълнени с въпроси и отчаяние очи. Може би искаше да бъде оставено на свобода, за да избяга от нея, защото със сигурност майката щеше да го набие заради бягството му. Второто нещо, което се случи, беше, че жената, тичайки, стъпи накриво и падна на земята. Полицаите се опитаха да я изправят, но не успяха, защото тя не можеше да се помръдне, оплакваше се и докосваше лявото си коляно. И междувременно кимаше на комисаря да се приближи със сина й. Веднага щом детето се изравни с нея, тя го прегърна и го обсипа с целувки, но не беше в състояние да стои изправена. Опитваше се, но падаше отново. Тогава някой повика линейка. От колата слязоха двама парамедици. Единият, много слаб и с мустаци, се наведе над жената, докосна крака й и каза:

— Изглежда, е счупен.

Натовариха я на линейката заедно с трите й деца и потеглиха. В този момент започнаха да слизат и останалите от втория кораб, но комисарят вече беше решил да се върне в Маринела. Погледна часовника: беше почти десет, безсмислено бе изобщо да се появява в дома на Чичо Албанезе. Сбогом, скални барбуни. В този час вече те дори не го очакваха. А освен това в интерес на истината стомахът му се беше свил и апетитът му напълно беше отминал.

Веднага щом пристигна в Маринела, се обади по телефона на Чичо Албанезе. Той му каза, че дълго го чакал, но после разбрал, че едва ли ще се появи.

— Все така оставам на разположение за историята с морските течения.

— Благодаря ти, Чичо.

— Ако искате, с оглед на това, че утре няма да излизам с риболовния кораб, мога да мина сутринта през вас в полицейското управление. Ще донеса със себе си и картите.

— Съгласен съм.

Постоя доста време под душа, за да измие сцените, които беше видял и чувстваше как са попили на малки невидими частици чак в порите му. Нахлузи първите панталони, които му попаднаха пред очите, и отиде в стаята, за да си поговори с Ливия. Протегна ръка и телефонът иззвъня. Отдръпна изведнъж ръката си, все едно беше докоснал огън. Инстинктивна и неконтролируема реакция, разбира се, но доказваше, че въпреки душа мислите за онова, което беше видял на пристанищния кей, все още глождеха съзнанието му и бяха изопнали нервите му.

— Здравей, любов моя. Добре ли си?

Изведнъж изпита необходимостта да има до себе си Ливия, да я прегърне, а тя да го утеши. Но тъй като реалността беше друга, само й отговори:

— Да.

— Мина ли ти настинката?

— Да.

— Напълно?

Би трябвало да разбере, че Ливия му подготвя клопка, но беше твърде нервен и мислеше за други неща.

— Напълно.

— Значи, Ингрид добре те е излекувала. Кажи ми какво направи? Сложила те е в леглото, нали? Завила те е добре? А приспивни песнички пя ли ти?

Беше го изловила като глупак! Единственото нещо, което му оставаше, беше да я контраатакува.

— Слушай, Ливия, наистина имах тежък ден. Много съм уморен и нямам никакво желание да…

— Наистина ли си много уморен?

— Да.

— Защо не се обадиш на Ингрид, за да те поободри?

С Ливия щеше да загуби всички агресивни войни. Може би защитната война щеше да се развие по-добре.

— Защо не дойдеш ти?

Започна с намерението от устата му да излезе само една тактическа реплика, но в действителност я произнесе с такава искреност, че Ливия остана като гръмната:

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Какъв ден е днес, вторник ли? Хубаво, утре отивай на работа и си пусни няколко дни отпуск. След това хвани самолета и идвай.

— Така де, така…

— Никакво „така“.

— Салво, ако зависеше само от мен… Имаме много работа в службата. Въпреки това ще се опитам.

— Между другото, искам да ти разкажа за нещо, което ми се случи тази вечер.

— Разкажи ми го сега, хайде.

— Не, искам да те гледам в очите, докато говоря.

Останаха на телефона около половин час. А биха искали да могат да останат и повече.

Заради разговора обаче беше изпуснал информационната емисия по „Свободна мрежа“.

Въпреки това пусна телевизора, нагласявайки канала на „Телевигата“.

Първото нещо, което съобщиха, бе, че докато сто и петдесетте емигранти получавали съдействие да слязат от корабите във Вигата, се беше случила трагедията в Скролити, в източната част на острова. Там времето било лошо и пълната с емигранти лодка се ударила в скалите. До този момент били намерени телата на петнайсет от тях.

— Но бройката на жертвите предстои да се увеличава — каза журналистът, използвайки някакво заучено изречение.

Междувременно показваха картини с телата на удавниците, чиито ръце бяха безпомощно увиснали, а главите им клюмнали назад; дечица, увити в безполезни одеяла, които не биха могли да ги стоплят в смъртта им; шокираните лица на спасителите, хаотичните препускания към линейките; коленичилият свещеник, който се молеше. Разтърсващи кадри.

„Да, но разтърсващи за кого?“ — запита се наум комисарят.

Благодарение на непрекъснато сменящите се толкова различни и толкова сходни картини всички бавно започваха да свикват с тях. Някои ги гледаха и казваха: „горкичките“, но после продължаваха да си ядат спагетите с миди.

На фона на тези картини се появи свитото личице на Пипо Рагонезе.

— В случаи като тези — каза хронистът, принцът на телевизионната мрежа — е абсолютно необходимо да се прибегне до хладнокръвния разум, без да се оставиш да бъдеш победен от инстинкта на чувствата. Нужно е да се поразсъждава върху един елементарен факт: християнската ни цивилизация не може да бъде изопачена до основи от неконтролируемите орди на отчаяните клетници и престъпници, които всекидневно слизат по нашите брегове. Тези субекти представляват истинска опасност за нас, за Италия, за целия западен свят. Законът Коци-Пини6, наскоро окончателно приет от нашите управници, независимо от критиките на опозицията, е единственият истински бастион пред нашествието. Но нека чуем мнението по този въпрос и на един просветен политик, почитаемия депутат Ченцо Фалпала.

Фалпала беше от онези хора с вечно сериозно изражение, с което се опитваха да предупредят, че никой на света не може да ги взима на подбив.

— Ще направя само кратко изявление. Законът Коци-Пини доказва, че действа превъзходно, и ако емигрантите умират, е точно защото законът осигурява начини за преследването на каналджиите, които в случай на затруднение нямат скрупули да бутнат в морето отчаяните хора, за да не рискуват да бъдат арестувани. Освен това бих искал да кажа, че…

Монталбано изведнъж се изправи и смени канала, по-скоро обезсърчен, отколкото ядосан от тази самонадеяна глупост. Заблуждаваха се, че ще спрат едно епохално преселение с полицейските си мерки и постановленията си. Тогава си спомни, че веднъж в едно тосканско селище беше видял изкривените панти на вратата на църквата, които от някакъв много силен натиск се бяха обърнали на обратно. Беше попитал за тях някакъв местен човек. А той му разказа, че по време на войната нацистите затворили жителите на селото вътре в храма, заключили вратата и започнали да хвърлят гранати отгоре. Тогава от отчаяние хората напънали вратата така, че да се отвори в обратната посока, и мнозина от тях успели да избягат.

Ето сега тези хорица, които идваха от най-бедни и разорени краища на света, имаха в себе си толкова много сила и отчаяние, за да обърнат пантите на историята в обратна посока. Напук на Коци, Пини, Фалпала и всички, които бяха причината и следствието за този свят, съставен от терористи, които убиваха по три хиляди американци наведнъж; за американците, които гледаха на стотиците цивилни жертви като на „странични ефекти“ от бомбардировките им; за шофьорите, които газеха хора и не спираха, за да им окажат помощ; за майките, които убиваха децата си в люлките без никакво обяснение; за децата, които заколваха майките, бащите, братята и сестрите си за пари; за подправените баланси, които в съответствие с новите правила не трябваше да се считат за фалшиви; за индивидите, които от години трябваше да се намират в затвора, но не само че бяха свободни, ами създаваха и диктуваха законите.

За да разсее мислите си, които го бяха обсебили, и да успокои малко нервите си, започна да превключва от един телевизионен канал на друг чак докато не спря на канала, по който показваха две много бързи платноходки, участващи в някакво състезание.

— Очакваното оспорвано, но спортсменско съревнование между двете вечни съперници, Stardust и Brigadoon, се приближава вече към своя край. И все още не можем да прогнозираме коя ще е победителката в това великолепно състезание. Следващата повратна точка без съмнение ще бъде решителната — каза коментаторът.

Показаха панорамна картина, заснета от хеликоптер. Зад двете лодки, които стояха начело, плаваха с последни сили още десетина.

— При шамандурата сме — извика спортният коментатор.

Една от двете платноходки направи маневра, взе завоя с изключителна елегантност, обиколи шамандурата и започна да плава назад по вече изминатия път.

— Ама какво става със Stardust! Нещо не е наред — каза разтревожено коментаторът.

Любопитно, но Stardust дори не беше направила намек за маневра. Продължаваше право напред, по-бърза отпреди, с попътен вятър в платната й. Възможно ли бе да не е забелязала шамандурата? И тогава се случи нещо, невиждано досега. Stardust, очевидно извън контрол, може би с неуправляем рул, се заби яростно в закотвен плавателен съд, наподобяващ риболовен кораб, който се намираше по пътя на нейния курс.

— Невероятно! Удари се направо в съдийската лодка! Двата плавателни съда започват да потъват! Ето, идват да им окажат първа помощ! Невероятно! Изглежда, няма ранени. Повярвайте ми, приятели, през всичките тези години на ветроходни състезания никога не съм виждал такова нещо!

На това място спортният коментатор избухна в смях. Може би и Монталбано се засмя, спирайки телевизора.

Спа лошо; унасяше се за кратко и започваше да сънува, но след всеки сън се събуждаше като замаян. Един от тях особено го порази. Намираше се при доктор Паскуано, който трябваше да направи аутопсия на един октопод. Никой не се удивляваше от това. Паскуано и асистентите му гледаха на случая като на съвсем нормална процедура. Само на Монталбано ситуацията му изглеждаше странна.

„Извинете, докторе — питаше, — ама откога тук се правят аутопсии на октоподи?“

„Не знаете ли? Има ново разпореждане на министерството.“

„Ааа! А след това какво правите с останките им?“

„Раздават се на бедните, които ги изяждат.“

Комисарят обаче не можеше да проумее.

„Не мога да разбера с каква цел е това разпореждане?“

Паскуано го изгледа продължително и след това му каза:

„Защото нещата не стоят по начина, по който изглеждат.“

А Монталбано си спомняше, че докторът му беше казал същото това изречение по отношение на намерения от него труп.

„Искате ли да видите?“ — питаше го Паскуано, като повдигаше и сваляше скалпела си.

Изведнъж октоподът се превръщаше в дете, в чернокожо дете. Мъртво, разбира се, но все още с ококорени очи.

Докато се бръснеше, в мислите му се върнаха сцените от предната вечер на кея. И докато те преминаваха пред очите му, постепенно започна да изпитва някакво неприятно чувство. Имаше нещо, което не пасваше, някакъв детайл, който не беше на мястото си.

Заинати се, опитвайки се да си припомни картините, да ги фокусира по-добре. Но нищо не се получаваше. Падна духом. Това беше ясен знак за остаряването му, защото преди време щеше със сигурност да е в състояние да открие къде е грешката и кой е фалшивият детайл в общата картина.

Беше по-добре да престане да мисли.