Двойният мъртвец

11.

Когато отвори капаците на прозорците, изпита радост. Утринта се разкриваше пред него щастлива заради това, което беше, а именно — изпълнена със светлина и цветове. Монталбано дори се опита да запее под душа, което рядко му се случваше, но тъй като пееше леко фалшиво, се ограничи да си мрънка под носа само някакъв мотив от песента. Не закъсняваше, но си даде сметка, че правеше нещата бързешком, тъй като беше нетърпелив да напусне Маринела, за да потегли към Триказе. В колата се усети, че шофира твърде бързо. На кръстовището Спигонела — Триказе зави наляво и след обичайния завой се изравни с купчината чакъл. Букетчето с цветята вече го нямаше, а работник с лопата пълнеше количката си с чакъл. Малко по-напред други двама извършваха ремонтни дейности по пътя. Всичко от малкото, което напомняше за смъртта и живота на детенцето, беше изчезнало и в този час телцето му трябваше вече да е погребано анонимно в гробището на Монтекиаро. Като пристигна в Триказе, проследи внимателно онова, което му беше казал Чичо Албанезе, и вече почти на брега се озова пред жълта къщурка. На вратата стоеше двайсетгодишен младеж с къси панталони, боси крака и симпатично изражение. Недалеч от него се поклащаше гумена лодка. Стиснаха си ръцете. Танино огледа с нескрито любопитство комисаря, който едва в този момент си даде сметка, че се е появил пред него като истински турист — освен че в ръцете си държеше видеокамерата, носеше и преметнат през гърдите си бинокъл.

— Може ли да тръгваме? — попита го младежът.

— Първо бих искал да се съблека.

— Заповядайте.

Влезе в къщурката и излезе оттам по бански. Танино заключи вратата и двамата се качиха на гумената лодка. Едва тогава младежът го попита:

— Къде трябва да отидем?

— Чичо ти не ти ли обясни?

— Каза ми само да съм на разположение.

— Искам да направя снимки по крайбрежието на Спигонела. Но не трябва да ни видят.

— Комисарю, кой трябва да не ни вижда? В Спигонела в този момент няма жива душа!

— Направи както ти казвам.

След по-малко от половин час, откакто се движеха на бързи обороти, Танино намали.

— Онези вили там долу са първите от Спигонела. Тази скорост устройва ли ви?

— Напълно.

— Да се доближа ли още малко?

— Не.

Монталбано взе в ръце видеокамерата, но с ужас установи, че не знае как да я използва. Указанията, които предната вечер му даде Торизи, се бяха превърнали в безформена каша в мозъка му.

— Света майко! Всичко забравих! — простена.

— Искате ли аз да го направя? Вкъщи имам същата и знам как да я използвам.

Размениха си местата, комисарят застана на кормилото. С едната ръка държеше кормилото, а с другата бинокъла пред очите си.

— Тук Спигонела свършва — каза в един момент Танино, обръщайки се да погледне комисаря.

Монталбано не му отговори, изглеждаше погълнат от някаква мисъл. Бинокълът висеше на гърдите му.

— Комисарю?

— Да?

— Сега какво ще правим?

— Ще се върнем назад. Ако е възможно, да сме малко по-близо до брега и да не се движим толкова бързо.

— Възможно е.

— И още нещо: когато се изравним с вилата с голямата тераса, можеш ли да заснемеш в близък план онези скали, наподобяващи кекури, които са отдолу?

Направиха отново същата разходка с лодка и оставиха Спигонела зад гърбовете си.

— А сега?

— Сигурен ли си, че заснемането се е получило добре?

— Главата си залагам.

— Добре, тогава да се връщаме. Знаеш ли чия е вилата с терасата?

— Да, господине. Построена е за един американец, когато аз все още не съм се бил родил.

— Американец?!

— Не се изразих добре, син на емигранти от Монтелуза. В началото е идвал няколко пъти, поне така са ми казвали. После никой повече не го е виждал. Носеше се слух, че са го арестували.

— Нашите ли?

— Не, господине, в Америка. Заради контрабанда.

— Наркотици?

— И цигари. Говори се, че е имало някакъв период, в който американецът е управлявал оттук трафика в Средиземноморието.

— Виждал ли си отблизо рифа, който е отпред?

— Комисарю, тук никой не си пъха гагата, където не му е работа.

— Напоследък вилата била ли е обитаема?

— Доскоро не. Но миналата година — да.

— Значи я дават под наем?

— Очевидно.

— Агенция ли се занимава с това?

— Комисарю, не знам нищо. Ако искате, мога да се поинтересувам.

— Не, благодаря, вече достатъчно те обезпокоих.

Пристигна на площада на Монтекиаро, когато общинският часовник удари единайсет и половина. Спря, слезе и се запъти към една стъклена врата, над която се виждаше табела с надпис „Агенция за недвижими имоти“. Вътре седеше грациозно и любезно момиче.

— Не, ние не се занимаваме с отдаването под наем на тази вила, за която ми говорите.

— А знаете ли кой се занимава?

— Не. Но, вижте, обикновено собствениците на тези луксозни вили, поне по нашия край, не се обръщат към агенция.

— Тогава как действат?

— Знаете ли, това са богати хора, които се познават помежду си… разпространяват информацията в своите среди…

„Може би престъпниците пускат информацията из техните среди“ — помисли си комисарят.

Междувременно момичето упорито се взираше в бинокъла и видеокамерата му.

— Турист ли сте?

— Как отгатнахте? — попита я Монталбано.

Морската разходка беше изострила апетита му. Усещаше как гладът бушува в него като пълноводна река. Ако се запътеше към гостилницата „При Енцо“, щеше да отиде на сигурно място, но в действителност трябваше да поеме риск и да отвори хладилника или фурната в дома си в Маринела, защото се налагаше да види веднага заснетия материал. Щом пристигна вкъщи, се втурна развълнуван, за да види какво беше хрумнало на Аделина да му приготви. Във фурната намери колкото неочакван, толкова жадуван заек по ловджийски. Докато го притопляше, грабна телефона.

— Торизи? Монталбано се обажда.

— Благополучно ли мина всичко, комисарю?

— Струва ми се, че да. Можеш ли да прескочиш до мен след около час?

Когато човек яде сам, се отпуска да прави неща, които никога не би дръзнал да стори в компания. Някой сяда на масата по гащи, друг яде легнал или седнал пред телевизора. Комисарят пък често и с удоволствие се хранеше с ръце. Така направи и със заека по ловджийски. После му се наложи да стои половин час с ръце под чешмата, опитвайки се да измие мазнината и лойта по тях. На вратата се позвъни. Отиде да отвори, беше Торизи.

— Покажи ми какво се е записало.

— Комисарю, прави се така, гледайте. Изважда се евробуксата и се…

Докато обясняваше и пускаше видеото, Монталбано дори не го слушаше. Изобщо не го биваше за тези неща. Появиха се първите картини на телевизора, които Танино засне.

— Комисарю — каза с възхищение Торизи, — ама знаете ли, че тези изображения наистина са красиви? Голям майстор сте! Беше ви достатъчен само един теоретичен урок вчера вечерта и…

— Ех — каза скромно Монталбано, — не беше трудно…

При заснемането, направено на отиване, морските скали под вилата изглеждаха като криви долни зъби — един по-напред, друг по-назад, някой по-висок, друг по-нисък, един напряко, а друг правилно разположен. Същите скали, заснети на връщане в близък план, разкриваха липсата на един зъб. Разбира се, дупката не беше много широка, но достатъчна, за да може да мине през нея гумена лодка или малка моторница.

— Спри тук.

Монталбано разгледа внимателно изображението. Имаше нещо в тази дупка, което му изглеждаше подозрително, сякаш в момента на нахлуването си през този вход морската вода за секунда се разколебаваше и дори искаше да се върне назад.

— Можеш ли да го увеличиш още?

— Не, комисарю.

Виждаше се много стръмната стълба, издълбана в скалата, която водеше от вилата към естествено оформеното в скалите малко пристанище.

— Върни назад, ако обичаш.

Този път видя, че висока метална мрежа, заварена за забити в скалите железни колове, възпрепятстваше когото и да е да се покатери достатъчно, че да може да види какво се случваше в малкото пристанище. Следователно не само че вилата беше незаконна, но и крайбрежието беше незаконно прекъснато: невъзможно да го изходиш пеша по цялата му дължина, дори и катерейки се по скалите, защото в един момент ще се озовеш пред непреодолимата преграда на металните мрежи. Дори и при повторното гледане не успя да схване защо морето се държеше по този странен начин пред липсващия „зъб“.

— Добре, благодаря ти, Торизи. Може да си вземеш видеокамерата.

— Комисарю — каза полицаят, — възможно е да има някакъв начин да се увеличи изображението. Ще взема диапозитива, ще го отпечатам и ще го дам на Катарела, който на компютъра…

— Добре, добре, направи го — отряза го Монталбано.

— И още веднъж — поздравления за майсторски заснетото видео — каза на излизане Торизи.

— Благодаря — отговори му комисарят.

В този момент каменното лице на Монталбано диктатора, на какъвто умело се правеше понякога, дори не се изчерви.

— Катаре, Мардзила обади ли се?

— Не, господин комисерийо. Ах, исках да ви кажа, че тази сутрин дойде едно препоръчано писмо за вас пирсонално.

Пликът беше твърде стандартен, без да е надписан. Комисарят го отвори и извади от него изрезка от вестник. Погледна още по-внимателно, но не съдържаше нищо друго. Беше кратка статия, отнасяща се за Козенца, която беше с дата единайсети март. Заглавието гласеше „Открито е тялото на укриващия се от закона Ерера“. И продължаваше: „Вчера към шест часа сутринта един овчар, някой си Антонио Якопино, който карал стадото си на паша, прекосявал железопътната линия в околностите на Паганело и с ужас открил разпръснати по линията човешки останки. След първоначалните огледи на незабавно пристигналите на мястото полицаи очевидно става дума за нещастен случай. Човекът, изглежда, се е подхлъзнал по разкаляния от наскорошните дъждове наклон точно докато е минавал бързият влак за Козенца в двайсет и три часа. Разпитаните машинисти заявили, че не са забелязали нищо. Жертвата на инцидента е била идентифицирана благодарение на документите в портфейла и брачната халка. Загиналият е Ернесто Ерера, с ефективна присъда от съда в Козенца за въоръжен грабеж, който от известно време се укрива. Според последните слухове за него той се подвизавал в Бриндизи, тъй като напоследък започнал да се интересува от нелегалната емиграция, тясно свързана с албанските престъпници“.

Това беше всичко. Без подпис и нито ред обяснение. Погледна пощенското клеймо, беше от Козенца. Но какво, по дяволите, означаваше това? Може би все пак имаше някакво обяснение: дали беше някакво вътрешно отмъщение? Твърде е вероятно колегата Ватиато да е разтръбил за конфузната ситуация, в която изпадна Монталбано, съобщавайки му, че е намерил човек, който обаче се оказваше, че е мъртъв и погребан. Тогава някой от присъстващите, на когото Ватиато очевидно му лазеше по нервите, му беше изпратил скришом изрезката. Защото тези редове, прочетени правилно, по един или друг начин подкопаваха убедеността на Ватиато. Анонимното лице, което беше изпратило изрезката, в действителност задаваше само един-единствен и много прост въпрос: ако прегазеният от влака мъртвец е бил разпознат като Ернесто Ерера от документите за самоличност и от брачната халка на пръста му, как е възможно да се твърди с абсолютна сигурност, че тленните останки са точно неговите? И по-нататък: не е ли могъл самият Ерера да убие някой бегло приличащ на него мъж, да сложи портфейла си в джоба му, халката на пръста му и да го разположи върху релсите по най-подходящия начин, за да може преминаващият влак да го превърне в неразпознаваем труп? Но защо ли му е трябвало да го прави? Отговорът беше ясен: за да прекрати издирването си от полицията и карабинерите и да заработи в пълно спокойствие в Бриндизи. След като приключи с тези разсъждения, те му се сториха като извадени от роман. Повика Ауджело. Мими пристигна с помръкнало лице.

— Не ти ли е добре?

— Не е за говорене, Салво. Тази нощ бодърствах, за да обгрижвам Беба. Кара доста тежка бременност. Какво искаш?

— Един съвет. Но преди това чуй това. Катарела!

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Катаре, повтори тук и пред господин Ауджело хипотезата, която направи пред мен за Ерера.

Лицето на Катарела придоби важно изражение.

— Казах на господин комисерия, че може би, може би е възможно мъртвият да е станал жив, но после да е умрял отново, превръщайки се в плувец.

— Благодаря ти, Катаре. Свободен си.

Мими го гледаше със зяпнала уста.

— Е, и? — подтикна го Монталбано.

— Слушай, Салво. Допреди миг си мислех, че оставката ти би се оказала трагедия за всички нас, но сега, преценявайки умственото ти здраве, мисля, че колкото по-скоро си тръгнеш оттук, толкова по-добре. Как е възможно?! Вече си започнал да изслушваш щуротиите, които се въдят в главата на Катарела ли? Живи, умрели, плувци?

Без да каже нито дума, Монталбано му подаде изрезката от вестника.

Мими я прочете два пъти. След това я остави върху бюрото му и попита:

— Според теб какво означава?

— Някой е искал да ме предупреди, че съществува възможност, макар и бегла, съгласен съм, погребаният труп в Козенца да не е този на Ернесто Ерера — каза Монталбано.

— Статията, която ми даде да прочета — отвърна му Мими, — е била написана от журналиста два или три дни след намирането на тленните останки. И в нея не се казва дали колегите от Козенца са направили други по-сериозни проучвания, за да стигнат до безпогрешната идентификация. Със сигурност са ги направили. И ако ти се размърдаш и започнеш да ровиш, за да научиш повече за случая, рискуваш да попаднеш в капана, който са ти заложили.

— Какви ги говориш?

— Имаш ли някаква представа кой може да ти е изпратил изрезката от вестника?

— Може би някой от дирекцията на полицията в Козенца, който, слушайки Ватиато как ми се подиграва, е искал да ми предложи…

— Салво, ти познаваш ли Ватиато?

— Бегло. Груб човек, който…

— Аз съм работил с него, преди да дойда тук. Голям гадняр е.

— Защо е трябвало да ми изпраща статията?

— За да възбуди любопитството ти и да те предизвика да започнеш да си задаваш и други въпроси за Ерера. Така цялата дирекция на полицията в Козенца ще има възможност да ти се присмива зад гърба.

Монталбано се надигна от стола и започна да търси сред разхвърляните безразборно по бюрото му книжа. Накрая намери личния картон и възстановените портрети на Ерера.

— Погледни ги още веднъж, Мими.

Държейки с лявата ръка картона със снимката на Ерера, с дясната вземаше една по една възстановките на лицето на мъртвия и старателно ги сравни. След което поклати глава.

— Съжалявам, Салво. Оставам си на своето. Това са двама различни човека, макар и доста да си приличат. Имаш ли да ми казваш нещо друго?

— Не — отговори му рязко комисарят.

Ауджело се подразни.

— Салво, вече съм достатъчно изнервен заради личните си проблеми, не започвай и ти.

— Бъди по-ясен.

— Разбира се, че ще бъда! Ти си ядосан, защото продължавам да твърдя, че твоят мъртвец не е Ерера. Знаеш ли, ти си много странен човек. Трябва ли на всяка цена да ти кажа, че е едно и също лице, само и само за да ти доставя удоволствие?

Излезе, като тресна вратата.

Същата тази врата след няма и пет минути се отвори пак с гръм и трясък, удари се в стената и от контраудара пак се затвори.

— Извинете ме, комисерийо — чу се гласът на Катарела зад вратата.

След това крилото й започна бавно да се открехва, чак докато се оформи минимално, но достатъчно пространство, през което Катарела да премине.

— Комисерийо, донесох ви това, което ми даде Торизи, който ми каза, че то ви интересува лично и пирсонално.

Беше силно увеличеното изображение на един детайл от морските скали под вилата от Спигонела.

— Комисерийо, по-добре от това, по-хубаво не може да излезе.

— Благодаря, свършил си отлична работа.

Достатъчен му беше само един поглед, за да разбере, че е видял правилно.

Между двете високи скали, които оформяха тесния вход към малкото естествено пристанище, най-много на три сантиметра над повърхността на водата се виждаше права и тъмна линия, в която се разбиваше прибоят. Възможно е да беше желязната преграда, която се задвижваше вътре от вилата и препречваше влизането на външни лица, с какъвто и да е плавателен съд в малкото пристанище. Това можеше да не означава нищо подозрително, най-много да е свидетелство, че неочакваните посещения по море не са желателни. Оглеждайки по-добре морските скали, забеляза някъде зад тях, на метър над водата, още нещо, което предизвика любопитството му. Взира се в него, докато очите му се умориха.

— Катарела!

— Заповядайте, господин комисерийо!

— Поискай назаем от Торета една лупа.

— Веднага, комисерийо.

Беше уцелил човека, защото Катарела се върна с голяма лупа, която подаде на комисаря.

— Благодаря, свободен си. И не оставяй вратата отворена.

Не му се искаше да бъде изненадан от Мими или Фацио в момент, в който поведението му беше типично за това на Шерлок Холмс.

С лупата успя да разбере какво е това, в което се взираше: два прожектора, които да светят, когато е тъмно или в случаи на лоша видимост, обозначаваха прецизно входа, предпазвайки по този начин онзи, който извършваше маневра за влизане, от риска да се удари в скалите. Със сигурност инсталацията беше правена от първия собственик, американския контрабандист, на когото цялото това съоръжение, изглежда, му е било доста необходимо. Но твърде е възможно и следващите наематели да са го поддържали да функционира. Остана дълго да разсъждава. В главата му бавно си прокарваше път идеята, че може би е необходимо да отиде и да огледа по-отблизо това място, по възможност, идвайки откъм морето. Важно беше обаче да отиде там тайно, без да предупреждава когото и да е било.

Погледна си часовника, Ингрид беше тръгнала към него. Извади портфейла от джоба си, за да провери дали има достатъчно пари за вечерята. В този момент в очертанията на касата на вратата се появи задъханият Катарела.

— Ах, комисерийо! Отвън е госпожица Ингиригид, която ви чака!

Ингрид поиска от комисаря да се качи в нейната кола.

— С твоята кола никога няма успеем да стигнем, а ни чака доста път.

— Ама къде ще ме водиш?

— Ще видиш. Веднъж поне можеш да нарушиш еднообразието на рибните си гозби, нали?

Покрай бърборенето на Ингрид и при скоростта, която шведката поддържаше, на Монталбано не му се стори да са пътували много, когато колата спря пред голяма селска къща насред полето. Наистина ли беше ресторант, или Ингрид се беше объркала? Наличието на около десетина паркирани коли го окуражи. Едва влезли, шведката поздрави и всички й отвърнаха, все едно си беше у дома. Собственикът се втурна към тях.

— Салво, искаш ли да ядеш това, което аз ще ям?

Така комисарят можа да се наслади на макароните с прясна, леко подсолена извара, подправени с кози кашкавал и черен пипер. Предястие, което плачеше за вино, но искането й беше обилно задоволено. За основно хапна „пияни ребърца“, или свински ребра, накиснати във вино и доматен сос. Като дойде време да оправи сметката, комисарят пребледня: беше си забравил портфейла върху бюрото. Плати Ингрид. Когато поеха по пътя на връщане, колата от време на време правеше по някоя валсова стъпка. Пред полицейското управление Монталбано помоли Ингрид да спре, искаше да си вземе портфейла.

— Идвам с теб — каза шведката, — никога не съм виждала работното ти място.

Влязоха в кабинета му. Комисарят се приближи към бюрото, а Ингрид го последва. Монталбано взе в ръка портфейла, а шведката се загледа в снимките по него и взе едната.

— Защо държиш върху бюрото си фотографии на Нини? — попита.