Дяволското блато

X. Въпреки студа

Малката Мари като че ли не обърна внимание на странните думи на детето; прие ги като доказателство за приятелство; тя го зави грижливо, усили огъня и тъй като мъглата, спуснала се над съседното блато, сякаш не можеше да се разсее, посъветва Жермен да се приближи до огъня и да подремне.

— Виждам, че ви се доспива — каза тя, — защото вече не продумвате дума и гледате жаравата точно така, както преди малко я гледаше вашият син. Хайде, поспете си, аз ще бдя над детето и над вас.

— Ти ще спиш — отговори Жермен, — а аз ще ви пазя двамата. Никога не ми се е спяло по-малко, отколкото сега. В главата ми се въртят петдесет мисли.

— Петдесет ли? Е, туй е вече много — каза насмешливо момичето. — Толкова хора ще бъдат щастливи, ако в главите им се върти поне една мисъл.

— Ех, ако не съм способен да си мисля за петдесет неща, мисля си поне за едно, което не ми дава мира от един час.

— Аз ще ви кажа какво е то, както преди малко ви казах за какво мислите.

— Да, кажи ми, Мари, щом се сещаш. Кажи ми го ти самата, ще ми бъде много приятно.

— Преди един час — каза тя — мислехте за ядене, сега мислите за спане.

— Мари, вярно, че съм воловар, но ти като че ли ме вземаш за вол. Лошо момиче, виждам, че не искаш да говориш с мен. Хайде сега спи, така ще е по-добре, отколкото да одумваш човек, комуто и без това не е весело.

— Ако искате да приказваме, да приказваме — предложи девойката, като се полуизлегна до детето и опря глава на седлото. — Вие се тревожите, Жермен, а не прилича на мъж да проявява толкова малко мъжество. Какво да кажа аз, ако не можех да се боря с всички сили срещу собствените си грижи.

— Да, истина е, и това най-вече ме тревожи, клето дете! Ти отиваш да живееш далеч от близките си, в тоя отвратителен край, пуст и блатист, където можеш да хванеш есенна треска и овцете нищо не струват, а това не може да зарадва една добросъвестна овчарка. И най-сетне ще живееш сред чужди хора, кой ги знае как ще се отнасят с теб и ще разберат ли колко струваш. Ей това ме тревожи, не мога даже да ти обясня колко много. И ми иде да те върна на майка ти, вместо да отида във Фурш.

— Вие ми казвате много добри, но неразумни думи, клети Жермен. Човек не бива да се страхува за приятелите си и вместо да ми показвате лошата страна на моята участ, по-добре да ми покажете добрите страни, както постъпихте, докато обядвахме у стрина Рьобек.

— Там е работата, че тогава така ми се струваше, но сега мисля иначе. По-добре да си намериш мъж.

— Това няма да стане, Жермен, нали ви казах. И понеже няма да стане, защо да си го мисля.

— Добре де, ами ако се намери мъж? Кажи ми какъв искаш да бъде и аз може да ти измисля някой.

— Да измислиш, не значи още, че си го намерил. Аз изобщо не си представям никого, защото е безполезно.

— Не си ли мислила да си намериш някой богат?

— Не, разбира се, нали аз съм бедна като Йов.

— Да, но ако си намериш имотен, няма ли да ти е добре да се настаниш, както си е редно, да си нахранена, добре облечена, да влезеш в семейството на добри хора, които ще ти позволят да помагаш на майка си.

— О, за това, да, да помагам на майка си, е най-голямото ми желание!

— Ами ако се срещне такъв човек, дори да не е в първа младост, ще се разбереш ли с него?

— А, прощавайте, Жермен, точно на това най-много държа. Никога няма да обикна старец.

— Е, разбира се, старец не, но например човек на моята възраст.

— Вие сте стар за мене, Жермен. Предпочитам възрастта на Бастиен, макар че Бастиен не е тъй красив като вас.

— Предпочиташ Бастиен свинаря! — каза Жермен мрачно. — Младеж, чиито очички са като свинските!

— Няма да погледна очите му, защото е осемнадесетгодишен.

Жермен почувствува ужасна ревност.

— Хайде — каза той, — виждам, че държиш на Бастиен. Смешна работа.

— Да, смешно е — разсмя се Мари — и той ще бъде смешен мъж! Него можеш да го накараш да повярва всичко, което ти се иска. Миналия ден например бях откъснала един домат от градината на господин свещеника; казах му, че е хубава червена ябълка и той я заръфа като лакомия. Да видите само каква физиономия направи! Боже, колко беше грозен!

— Щом му се подиграваш, значи, не го обичаш.

— Това не е причина. Но аз наистина не го обичам. Той се държи грубо със сестричката си и е мръсен.

— Добре де, някой друг не ти ли харесва.

— Какво ви засяга това, Жермен?

— Нищо не ме засяга, ами така просто питам. Виждам, моето момиче, че си имаш някого на ум.

— Не, Жермен, лъжете се, още си нямам. Ще стане по-късно. Но понеже ще се оженя, когато посъбера пари, съдено ще ми е да се оженя късно, и то за някой стар.

— Добре де, защо не си вземеш още сега някой стар!

— Не, когато няма да съм вече млада, ще ми бъде безразлично, сега обаче не е така.

— Виждам, Мари, че не ти се нравя. Съвсем ясно е — каза Жермен огорчено, без да претегля думите си.

Малката Мари не отговори. Жермен се наведе над нея. Тя спеше. Сънят я беше победил, както грабва внезапно децата, докато те още бъбрят в просъница.

Жермен се зарадва, че тя не е чула последните му думи. Осъзна, че не бяха разумни, затова й обърна гръб да се разсее, да не мисли.

Но колкото и да се мъчеше, не можа нито да заспи, нито да забрави последните си думи. Обиколи двадесет пъти огъня, отдалечи се, върна се и най-сетне, усещайки се тъй възбуден, че му идеше да хвръкне във въздуха, той се облегна на дървото, под което спяха двете деца и ги загледа.

„Не знам как досега не съм забелязал — мислеше си той, — че малката Мари е най-хубавата девойка в цялото село!… Не е румена, но има такова свежо личице, също като дива роза. И каква сладка уста, какво носле!… Не е висока за възрастта си, ама е пухкава като яребичка и е лека като сипка!… Не знам защо у нас все харесват едри и дебели жени, с червени бузи… Моята беше по-скоро тънка и бледа и въпреки това много ми се харесваше… Тази е нежна, но не е болнава и ти е приятно да я гледаш, като че ли е бяла козичка!… И каква е кротка и честна! Можеш да прочетеш доброто й сърце в очите, дори когато са затворени, като спи!… А пък за ум, по-умна е от милата ми Катрин, трябва да си го призная, и с нея никога не може да ти стане скучно… Весела е, разумна е, трудолюбива е, обичлива е и е забавна. Не мога да си представя какво повече може да иска човек… Но какво съм седнал да се занимавам с това — възразяваше си сам Жермен, като се опитваше да гледа на другата страна. — Тъстът ми няма да поиска и да чуе за подобна женитба и всички домашни ще ме помислят за луд!… Пък и тя самата не ме иска, горкото дете!… Виждам й се много стар, нали ми го каза… Тя не е алчна, пет пари не дава за оскъдицата и мъката, че носи бедни дрехи, че два-три месеца в годината гладува, щом се надява, че един ден ще задоволи сърцето си и ще си намери мъж, който й харесва… Права е и аз бих направил като нея, ако бях на нейно място. И сега да можех да решавам сам, вместо да се женя за жена, която не ми харесва, щях да си избера девойка по сърце…“

Колкото повече разсъждаваше така Жермен, толкова по-малко му се удаваше да се успокои. Той се отдалечи на двадесет крачки, заблуди се в мъглата и после изведнъж се озова на колене до двете заспали деца. Веднъж дори му се прииска да целуне малкия Пиер, който беше обгърнал с ръка врата на Мари, но сбърка; Мари, като почувствува на устните си горещото като огън дихание, се събуди и го изгледа подплашено, без да разбира какво става с него.

— Не ви виждах, клети мои деца — каза Жермен, като се отдръпна бързо, — щях да падна върху вас и да ви ударя.

Малката Мари в своята непорочност му повярва и заспа отново. Жермен отиде от другата страна на огъня и се закле пред бог, че няма да помръдне оттам, докато тя не се събуди. Той сдържа думата си, но не му беше лесно. Струваше му се, че ще полудее.

Най-сетне към полунощ мъглата се разпръсна и Жермен видя как между дърветата проблеснаха звезди. Луната се освободи от мъглата, която я обгръщаше, и започна да сее диаманти по влажния мъх. Стволовете на дъбовете все още се криеха във величествения мрак, но малко по-далеч белите стебла на брезите приличаха на върволица призраци, обвити в савани. Огънят се отразяваше в езерото; жабите, привикнали със светлината му, се решиха да изквакат тънко и свенливо; възлестите клони на старите дървета, покрити с бледи лишеи, се протягаха и се кръстосваха като грамадни изсъхнали ръце над главите на нашите пътешественици; мястото беше хубаво, но тъй пустинно и печално, че Жермен, изтощен от терзания, започна да пее и да хвърля камъни във водата, за да забрави страшната тъга на самотата. Искаше му се да събуди малката Мари; щом видя, че тя се повдига и поглежда небето, за да разбере какво е времето, предложи да тръгнат.

— След два часа — каза той — ще съмне и ще стане толкова студено, че няма да можем да издържим въпреки огъня. Сега вече се вижда, тъй че можем да вървим. Сигурно ще намерим някоя къща, която ще ни подслони, или поне плевня, където ще прекараме под покрив остатъка от нощта.

Мари нямаше своя воля и макар че много й се спеше, се приготви да следва Жермен.

Той взе сина си на ръце, без да го събужда, и извика Мари, за да се скрие под палтото му — тя не пожела да си вземе наметката, с която бе завила малкия Пиер.

Когато усети така близо до себе си девойката, Жермен, който за миг се беше поразведрил и поразвеселил, пак започна да губи разум. Два-три пъти рязко се отдалечи и я остави да върви сама. После, като видя, че едва го следва, той я дочакваше, привличаше я бързо към себе си и я притискаше тъй силно, че това я удивляваше и тя даже се разсърди, но не посмя да каже.

Понеже не знаеха от коя страна са дошли, не знаеха и накъде да вървят. Така че още веднъж обиколиха цялата гора, отново се озоваха пред пустото поле, върнаха се обратно и след като се въртяха и вървяха дълго време, най-сетне зърнаха светлина през клоните.

— Чудесно — каза Жермен, — ето я и къщата, и стопаните й сигурно са се събудили, защото са запалили огън. Значи, вече е късно.

Но това съвсем не беше къща, а техният огън, който бяха покрили, преди да тръгнат, и който се беше разгорял от вятъра…

Бяха вървели два часа, за да се озоват пак там, откъдето бяха тръгнали.