Дяволското блато

VIII. Под големите дъбове

— Да се въоръжим с търпение, Жермен — успокои го малката Мари. — Не ни е толкова лошо на тази височинка. Дъждът не прониква през листата на дъбовете, можем да запалим огън, напипвам сухи съчки, ще пламнат. Нали имате огън, Жермен? Преди малко пушехте с лулата.

— Така е, ама огнивото ми беше на седлото, в дисагите, заедно с дивеча, който носех на бъдещата невеста. Тая проклета кобила отнесе всичко, дори палтото ми — ще го изгуби и ще го изпокъса по клонаците.

— Не, Жермен. Седлото, палтото, дисагите, всичко е на земята, в краката ви. Сивушка скъса подпръга и изхвърли всичко, преди да избяга.

— Прави боже, тъй си е! — възкликна Жермен. — Ако намерим опипом сухи съчки, можем да се изсушим и ще се посгреем.

— Това не е трудно — каза малката Мари, — пълно е със съчки, усещам ги под краката си. Дай ми първо седлото.

— Какво ще правиш с него?

— Постеля за детето. Не, не тъй, да го обърнем наопаки, тогава Пиер няма да пада в ямата. Пък е и още топло от гърба на коня. Подпрете го от всички страни с камъните, дето са пред вас.

— Аз не виждам никакви камъни! Ти имаш истински котешки очи.

— Готово, Жермен, погледнете! Дайте ми палтото си да го метна върху крачетата му, ще го завия с моята наметка. Ето, също като че ли спинка в леглото си. Пипнете го колко е топличък!

— Така е! Умееш да гледаш деца, Мари.

— Да. Не е кой знае какво. А сега намерете огнивото, докато аз посъбера съчки.

— Влажни са, няма да се запалят.

— Вие във всичко се съмнявате, Жермен! Не си ли спомняте, като сте били овчар, как сте палили огньове посред полето под дъжда!

— Да, децата, които пазят добитъка, умеят да палят огньове. Аз станах воловар, щом проходих.

— Затова сте силен в ръцете, ама не сте ловък. Ей го, огънят е готов, ще видите няма ли да го наклада! Дайте ми огнивото и малко суха папрат. Тъй, а сега духнете, да не ви са слаби гърдите?

— Доколкото зная, не са — отговори Жермен и духна като ковашки мях.

Само след миг огънят лумна, първо разля червена светлина, а после синкави езици се извисиха към листака, като се бореха с мъглата и изсушаваха въздуха на десетина крачки наоколо.

— Сега ще седна до детето, да не падне някоя искра върху него. А вие, Жермен, дайте дърва и поддържайте огъня. Няма да хванем нито треска, нито хрема, давам ви дума.

— Боже мили, ти си голяма умница — каза Жермен — и умееш да палиш огън като малка нощна магьосница. Съживих се и ми олекна. Като си мислех, че ще седя тук до разсъмване с крака, мокри до колене, никак не ми беше весело.

— А когато на човек не му е весело, не се сеща за нищо — добави малката Мари.

— Ти никога ли не си в лошо настроение?

— Не, разбира се. Защо да съм в лошо настроение?

— Е, тъй е, то на нищо не помага, ама можеш ли да го спреш, като имаш грижи. Бог знае, че и теб не са те отминали, клетичката, не си била все щастлива!

— Тъй е, много сме страдали горката ми майка и аз. Мъчно ни е било, но не сме губили смелост.

— И аз не губя смелост, каквото и да работя, но беднотията би ми тежала, защото никога нищо не ми е липсвало. Жена ми ме направи имотен и още съм имотен. Дака ще бъде, докато работя на чифлика. И тъй ще е вечно, вярвам. Но всеки с мъката си. На мен пък от друго ми е тежко.

— Да, нали загубихте жена си. Много жалко!

— Нали?

— О, аз я оплаках, Жермен, тя беше толкова добра! Но да не говорим повече, че пак ще заплача за нея; днес като че ли ми се насъбраха всички мъки.

— Така е, тя много те обичаше, Мари! Тачеше и теб, и майка ти. Какво, плачеш ли? Хайде, недей, моето момиче! Аз не исках да те разплаквам…

— И вие плачете, Жермен! Вие също се разплакахте. Нима е срамно мъжът да оплаква жена си? Не се стеснявайте, поплачете си, аз споделям мъката ви!

— Ти имаш добро сърце, Мари, поолеква ми, като плача с тебе. Защо не си стоплиш краката на огъня, дрехите ти са вир вода, горкото момиче! Чакай аз да седна до детето, а ти се посгрей!

— На мене ми е топло. Ако искате да седнете, дръпнете единия край на палтото. На мен ми е добре така.

— Тук всъщност не е лошо — каза Жермен, като седна близо до нея. — Само дето съм гладен. Сигурно е девет часът. Така се изтрепах по тези лоши пътища, че съвсем отмалях. А ти гладна ли си, Мари?

— Аз ли? Никак. Не съм свикнала като вас да ям по четири пъти на ден и неведнъж съм си лягала без вечеря, тъй че все ми е едно.

— Удобна жена си ти — засмя се Жермен. — Няма да има разходи по тебе.

— Аз не съм жена — възрази наивно Мари, без да забележи промяната в мислите на селянина. — Да не сънувате?

— Да, като че ли сънувам. Сигурно бълнувам от глад.

— Ей, че сте лаком! — развесели се и тя. — Щом не можете да изкарате пет-шест часа без ядене, нали имате дивеч в дисагите и огън да го опечете?

— Дявол да го вземе! Как се сети! Ами подаръка за бъдещия ми тъст?

— Нали носите шест яребици и един заек. Мисля, че няма да можете да изядете всичко.

— А как ще го опека без шиш и пиростия, ще стане на въглен.

— Няма — възрази малката Мари. — Аз ще ви го опека в пепелта, без да мирише на дим. Не сте ли ловили чучулиги по полето и не сте ли ги пекли между два камъка? Уф, вярно! Забравих, че не сте били пастир. Хайде, оскубете тази яребица! Не толкова силно, ще й смъкнете кожата!

— Оскуби другата, да ми покажеш.

— Две ли ще изядете. Ей, че ламя! Готово, оскубани са, ще ги опека.

— От теб става чудесна лавкаджийка, Мари! Но за беда нямаш лавка и аз ще трябва да пия вода от блатото.

— Вино ли искате? А кафе не ви ли се ще? Да не мислите, че сте на панаир под навес от клони. Извикайте кръчмаря: „Ликьор за земеделеца със златни ръце от Белер!“

— Ах, лошотийка, подиграваш се с мен, а? Ако имаше винце, нямаше ли да си пийнеш?

— Аз? Тази вечер пих вино за втори път в живота си с вас у стрина Рьобек. Но ако сте послушен, ще ви дам почти пълна бутилка, и то с хубаво вино!

— Мари, ти наистина си магьосница!

— Нали като луд поръчахте на стрина Рьобек две бутилки? Вие изпихте едната с детето, а аз не пийнах и три глътки от другата, която поръчахте за мен. После платихте и двете, без да ги погледнете.

— И какво от това?

— Аз пъхнах в кошницата си недоизпитата бутилка, защото си казах, че по пътя може да ожаднеете — вие или детето. Ето я бутилката.

— Ти си най-предвидливата девойка, която съм виждал през живота си. И като си спомня, че плачеше, докато излизаше от кръчмата, горкото дете! А си мислела за другите! Малка Мари, който се ожени за тебе, никак няма да сглупи!

— Дано, защото някой глупак няма да ми е по сърце. Хайде, изяжте яребиците, тъкмо са се изпекли. Понеже няма хляб, ще се задоволите с кестени.

— Отде, дявол да го вземе, намери кестени?

— Какво толкова чудно! Набрах ги от клоните, докато яздехме, и си напълних джобовете.

— И те ли са печени?

— Къде щеше да ми е умът, ако не ги бях пъхнала в огъня, след като и тъй е накладен? Винаги така правим по полето.

— Ах, ти, малка Мари! Ще вечеряме заедно! Искам да пия за твое здраве и да ти пожелая добър мъж… какъвто ти е по сърце. Я кажи какъв искаш да е мъжът ти?

— Мъчно е да кажа Жермен, защото още не съм мислила за това.

— Как? Никога ли? — учуди се Жермен, като започна да яде с апетит на истински селянин, но режейки най-хубавите парчета за Мари; тя упорито отказа да ги вземе и се задоволи с няколко кестена. — Кажи ми, Мари — продължи той, като видя, че тя няма намерение да му отговори, — наистина ли още не си мислила за женитба? Та ти си вече голяма!

— Може — съгласи се тя, — но съм много бедна. Трябват ми поне сто екю, за да се омъжа. Трябва да работя пет-шест години, за да ги събера.

— Горкото момиче! Как ми се иска татко Морис да ми даде сто екю, за да ти ги подаря.

— Много ти благодаря, Жермен, но какво биха казали тогава за мене?

— Какво искаш да кажат? Всички знаят, че съм стар и не мога да се оженя за теб. Значи, никой няма да предположи, че аз… че ти…

— Гледайте, стопанино! Ето че детето ви се събужда — прекъсна го малката Мари.