Дяволското блато

XV. Завръщането в чифлика

След четвърт час излязоха от шубраците. Яздеха по шосето и Сивушка радостно цвилеше при вида на познатите предмети. Малкият Пиер разказваше на баща си какво се беше случило, така както той го бе разбрал.

— И когато пристигнахме там, този човек започна да говори на моята Мари в кошарата, където бяхме отишли веднага, за да видим хубавите овце. Аз се бях качил в яслата, за да си играя, и този човек не ме виждаше. И тогава той каза „добър ден“ на моята Мари и я целуна.

— Ти си оставила да те целуне, Мари! — извика Жермен, разтреперан от гняв.

— Помислих си, че го прави от вежливост, че може да е обичай в селото, в което бяхме дошли, както у вас бабата целува девойките, които идват на работа, за да им покаже, че ги осиновява и ще им бъде като майка.

— И после — продължи малкият Пиер, горд, че разказва приключение, — този човек ти каза нещо лошо, което ти ми поръча никога да не повтарям и да не си спомням. И аз веднага го забравих. Да, ама ако татко поиска да му го кажа, какво беше…

— Не, Пиер, не искам да го чуя, желая и ти да не си спомняш. — В такъв случай пак ще го забравя — съгласи се детето. — И после този човек като че ли се ядоса, защото Мари му каза, че ще си отиде. Той й рече, че ще й даде каквото поиска, сто франка! И моята Мари още повече се ядоса. Тогава той се приближи до нея, като че ли искаше дай направи нещо лошо. Аз се уплаших, хвърлих се към Мари и се развиках. Тогава този човек каза: „Какво е това? Отде се взе това дете? Дайте го насам!“ И вдигна пръчката да ме бие… Но моята Мари го спря, като му каза: „Ще си поговорим по-късно, господине. А сега трябва да отведа това дете във Фурш и ще се върна.“ И щом той излезе от кошарата, моята Мари ми каза: „Да бягаме, Пиер, да се измъкваме бързо оттук, защото този човек е лош и ще ни направи нещо лошо.“ Тогава се измъкнахме иззад плевните, преминахме малка ливада и отидохме да те търсим във Фурш. Но теб те нямаше там и не ни поканиха да те чакаме. Тогава този човек, който беше яхнал един черен кон, дойде зад нас и ние избягахме по-надалеч, а после се скрихме в гората. И после той дойде и като го чувахме, че идва, се криехме. И после, като мина, пак се спуснахме да тичаме, за да си идем у дома. И най-накрая ти дойде и ни намери. Ето така стана всичко. Нали, Мари, не забравих нищо?

— Не, Пиер, това е истината, а сега, Жермен, вие ще ми бъдете свидетел и ще обясните на всички у нас защо не съм останала там, макар да не са ми липсвали смелост и желание за работа.

— А аз, Мари, ще те помоля сама да се запиташ стар ли е един двадесет и осем годишен мъж, когато трябва да защити жена и да накаже един безсрамник! Много ми се иска да зная дали Бастиен или някой друг младеж, по-млад от мене с десет години, би могъл да сплеска така този човек, както казва малкият Пиер. Какво мислиш за това?

— Мисля, Жермен, че вие ми направихте голяма услуга, за която ще ви бъда благодарна цял живот.

— Това ли е всичко?

— Татенце — обади се детето, — не съм говорил още с малката Мари за онова, дето ти бях обещал, но ще й го кажа в къщи, а ще го кажа и на баба.

Това обещание на детето накара Жермен да се замисли. Сега му предстоеше обяснение със семейството; трябваше да каже защо се е отказал от вдовицата Герен, но да не им даде да разберат какво му е помогнало да прояви такава прозорливост и строгост. Когато човек е щастлив и горд, лесно е да накара другите да приемат щастието му, но много неприятно е, когато от едната страна те отблъскват, а от другата те осъждат.

За щастие, малкият Пиер спеше, когато пристигнаха в чифлика, и Жермен го сложи в леглото, без да го събужда. После обясни, както можа, какво е станало. Татко Морис, седнал на трикрако столче пред къщата, го изслуша сериозно и макар че беше недоволен от резултата, когато Жермен му разказа за кокетството на вдовицата и го запита откъде щеше да намери време да ходи петдесет и две недели да я ухажва с риск да бъде отпратен в края на годината, тъстът му отговори, като поклати глава в знак на съгласие:

— Не си сгрешил, Жермен, правилно си постъпил.

А когато Жермен му разказа как е бил принуден да отведе малката Мари, за да й спести обидите, а може би и насилието на един недостоен господар, татко Морис пак поклати глава и каза:

— Не си сгрешил, Жермен, добре си сторил.

Когато Жермен свърши разказа си и даде всички нужни обяснения, тъстът и тъщата едновременно въздъхнаха примирено, като се спогледаха. После главата на семейството стана и каза:

— Е, да бъде волята божия! Насила хубост не става!

— Елате да вечеряте, Жермен — покани го тъщата. — Жалко, че работата не стана, но както изглежда, не е било угодно богу. Ще трябва да се огледаме другаде.

— Да — добави старецът, — както казва жената, ще трябва да се огледаме другаде.

Повече не говориха по този въпрос. И когато на другия ден малкият Пиер се събуди още от тъмно, забравил вече необикновените приключения от предните дни и какво му се беше въртяло в главичката, той започна да мисли само как да си играе с братчетата и да се прави на голям пред воловете и конете.

Жермен също се опита да забрави, като потъна в работата си, но беше толкова тъжен и разсеян, че на всички правеше впечатление. Той не говореше на малката Мари и дори не я поглеждаше и все пак, ако някой го запитваше в коя ливада е тя или по кой път е минала през всеки час на деня, би могъл да каже. Не посмя да помоли близките си да я приемат в чифлика през зимата, макар да знаеше, че я чака беднотия. Но стана така, че стрина Гийет изобщо не разбра как оскъдните й запаси от дърва не намаляваха и как сайвантът й беше винаги пълен сутрин, след като го оставяше почти празен вечер. Така беше и с житото, и с картофите. Някой минаваше край прозорчето на хамбара и изсипваше цели торби на пода, без да събуди никого и без да остави каквито и да било следи. Старата жена се безпокоеше и в същото време се радваше; тя поръча на дъщеря си да не говори на никого за това, като й обясни, че ако някой чуе какво чудо става, ще я обявят за вещица. Всъщност тя наистина беше убедена, че дяволът е замесен в тази работа, но не бързаше да се скара с него, като извика свещеника да направи заклинание над къщата. Казваше си, че има време, а когато сатаната дойде да й поиска душата, ще му я даде заради благодеянията му.

Малката Мари разбираше по-добре каква е работата, но не смееше да каже нищо на Жермен от страх той да не почне пак да й говори за женитба; когато беше с него, се преструваше, че нищо не е забелязала.