Дяволското блато

XI. Под открито небе

— Отказвам се да вървя където и да било — каза Жермен, като тупна с крак. — Сигурно са ни омагьосали, няма съмнение. Ще излезем оттук чак през деня. Това място трябва да е дяволско.

— Хайде, хайде, да не се ядосваме — каза Мари — и да мислим какво да направим. Ще запалим по-голям огън. Детето е така завито, че няма никаква опасност за него, няма да умрем, ако прекараме една нощ на открито. Къде скрихте седлото, Жермен? В дивия чимшир ли, заплес такъв! Много удобно наистина да го изваждаме оттам.

— Дръж, вземи детето, пък аз ще извадя леглото му от храсталака. Не искам да си изподраскаш ръцете.

— Аз вече го извадих. Ето го, а две-три драскотини не е като да си се порязал с нож! — отговори смелата девойка.

Тя отново натъкми малкия Пиер, който този път беше заспал тъй дълбоко, че не забеляза нищо от новото пътешествие. Жермен хвърли толкова дърва в огъня, че цялата гора наоколо се освети; малката Мари едва издържаше вече и макар да не се оплакваше, не можеше да стои на краката си. Тя беше пребледняла и зъбите й тракаха от студ и слабост. Жермен я прегърна, за да я стопли, и безпокойството, състраданието, поривите на непреодолима нежност, които завладяха сърцето му, приспаха чувствеността му. Езикът му се развърза като по чудо и без да се смущава, той заговори:

— Мари, харесвам те и много ми е мъчно, че ти не ме харесваш. Ако искаше да ме вземеш за мъж, нито тъстът, нито роднините, нито съседите, нито съветите на всички можеха да ме спрат да стана твой. Знам, че ще гледаш хубаво децата ми, че ще ги научиш да тачат спомена за майка си и когато съвестта ми е спокойна, ще е доволно и сърцето ми. Винаги съм изпитвал приятелско чувство към тебе, а сега съм тъй влюбен, че каквото и да ми поискаш, готов съм да го изпълня, кълна ти се! Разбери, моля ти се, колко те обичам и опитай се да забравиш възрастта ми! Съгласи се, че това е глупава измислица — тридесетгодишен мъж да се смята за стар. Пък аз съм на двадесет и осем години! Девойката се страхува, че ще я одумват, като вземе мъж с десет-дванадесет години по-стар от нея, защото такъв е обичаят в нашия край, но чувал съм да се говори, че другаде не държат на това. Напротив, дори предпочитат да дадат за закрила на младостта по-разумен мъж, опитен, отколкото някой младеж, дето може да се промени, и от порядъчен, за какъвто са го смятали, стане голям нехранимайко. При това не годините правят възрастта. То зависи от силата и здравето. Когато човек е изтощен от работа, от оскъдица или от лошо поведение, той е старец и на двадесет и пет години, докато аз… Но ти не ме слушаш, Мари.

— Не, Жермен, слушам ви, много внимателно дори — отговори малката Мари, — но си мисля какво ми е казвала винаги майка ми: че шестдесетгодишна жена е за оплакване, когато мъжът й е седемдесет или осемдесет и пет годишен и не може вече да я храни. Той става безсилен и тя трябва да се грижи за него точно във възрастта, когато сама почва да чувствува голяма нужда от грижи и почивка. Ей тъй завършват хората на сламена постеля.

— Родителите имат право да говорят така, съгласен съм, Мари, но защо хората да жертвуват цялата си младост, която е най-хубавото време в живота, за да предвиждат какво ще стане във възрастта, когато вече за нищо не ги бива и им е безразлично дали ще завършат тъй или иначе. За мен няма опасност да умра от глад на старини. Мога да събера нещичко, защото като живея с родителите на покойната си жена, работя много и не харча нищо. Освен това аз тъй ще те обичам, че няма да остарея. Когато човек е щастлив, той се запазва и аз чувствувам, че съм по-млад от Бастиен и по мога да те обичам. Защото той не те обича, много е глупав и е дете, как ще разбере колко хубава си ти, колко си добра и си създадена за любов! Хайде, Мари, не ме презирай, аз не съм лош човек; направих Катрин щастлива, на смъртния одър тя каза, че винаги е била доволна от мен и ми поръча да се задомя пак. Като че ли нейният дух заговори през устата на детето, когато то заспиваше. Не го ли чу какво каза? И как устицата му трепереше, докато гледаше във въздуха нещо, което ние не можехме да видим. То виждаше майка си, бъди сигурна в това, и тя му подсказваше да изрече, че иска ти да я заместиш.

— Жермен — отговори Мари, изненадана и замислена, — вие говорите честно и всичко, което казвате, е вярно. Сигурна съм, че няма да е грях да ви обичам, ако това не разсърди много домашните ви. Но кажете, какво да направя? Не сте ми по сърце. Обичам ви много и макар че възрастта ви сигурно не е лоша, тя ме плаши. За мен сте нещо друго, нещо като чичо или като кръстник, струва ми се, че ви дължа уважение, а и вие ще се държите с мене като с малко момиче, а не като с ваша жена, равна вам. Освен това приятелките ми сигурно ще ми се подиграват и макар да е глупаво да обръщаме внимание на одумките, мисля си, че ще се срамувам и ще ми бъде малко тъжно в деня на сватбата.

— Това са детинщини. Говориш като дете, Мари.

— Е, да, така е, аз съм дете и заради това се страхувам от човек, който е много по-разсъдлив. Ето че съм много млада за вас, щом вече ме укорявате, че говоря безразсъдно! Не мога да имам повече разум, отколкото ми позволява възрастта.

— Боже, боже, аз съм за ожалване, че не мога да кажа както трябва какво мисля! — извика Жермен. — Мари, вие не ме обичате, там е работата. Виждам ви се много прост и груб. Ако поне малко ме обичахте, нямаше да забелязвате така ясно недостатъците ми. Но вие не ме обичате, това е.

— Е, добре, това не е по моя вина — отговори тя, малко огорчена, че той не й говори вече на „ти“. — Направих всичко възможно, докато ви слушах, но колкото повече се мъча, толкова по-малко мога да си представя, че е възможно да бъдем мъж и жена.

Жермен не отговори. Той притисна главата си с ръце и малката Мари не можеше да разбере дали плаче, дали се сърди или е заспал. Тя се поразтревожи, като видя колко е мрачен, и се чудеше какво да мисли. Но не посмя да му говори повече и понеже беше се смутила от думите му, не й се спеше; зачака нетърпеливо да се зазори, като непрекъснато стъкваше огъня и бдеше над детето, за което Жермен като че ли изобщо не се сещаше. А той не спеше; не мислеше за съдбата си, не правеше смели проекти, нито планове за съблазняване. Чисто и просто страдаше, сърцето му тежеше като камък. Искаше му се да е умрял. Струваше му се, че работите му вървят от зле към по-зле и ако можеше да заплаче, щеше да плаче безспир. Към мъката му се примесваше и яд към самия него и той се задъхваше, без да може и без да иска да се съжалява.

Когато се зазори и от полето долетяха шумове, Жермен откри лицето си и стана. Той видя, че малката Мари също не е спала, но не намери думи да изкаже загрижеността си. Беше съвсем обезсърчен. Скри отново седлото на Сивушка в храстите, преметна дисагите през рамо, улови сина си за ръка и каза:

— А сега, Мари, вече трябва да свършим нашето пътешествие. Искаш ли да те заведа до Ормо?

— Ще излезем заедно от гората — отговори тя — и когато разберем къде се намираме, всеки ще си върви по пътя.

Жермен не отговори. Той беше оскърбен, че девойката не желаеше да я заведе в Ормо, но не забеляза, че й е предложил това с тон, който предполагаше отказ.

След като изминаха сто крачки, срещнаха, един дървар, който им показа пътя и им обясни, че щом минат голямата ливада, единият трябва да свърне вдясно, другият вляво, за да стигнат; Ормо и Фурш били толкова близо, че къщите на Фурш се виждали съвсем ясно от чифлика в Ормо и обратното.

После, когато те му благодариха и го подминаха, дърварят ги извика, за да ги попита не са ли изгубили един кон.

— Намерих — каза той — една хубава сива кобила в двора си, сигурно вълкът я е принудил да търси убежище. Кучетата ми джафкаха по нея цяла нощ и щом се развидели, видях коня в обора. Там е още. Ако си я познаете, вземете си я.

Жермен предварително беше описал Сивушка и като разбра, че дърварят му говори за нея, отиде да си вземе седлото. Малката Мари му предложи тогава да отведе детето в Ормо, а той да отиде да го вземе, след като мине през Фурш.

— Той е толкова мръсен след нощта на открито, ще му изпера дрехите, ще му измия муцунката, ще го среша и когато пак стане хубав и приличен, можете да го представите на бъдещото си семейство.

— А кой ти каза, че искам да вървя във Фурш? — отговори Жермен ядосано. — Може би няма да отида.

— Напротив, Жермен, трябва да отидете и ще отидете — каза девойката.

— Много бързаш да ме ожениш за друга, за да се подсигуриш, че няма да ти досаждам.

— Хайде, Жермен, не мислете вече за това. Тази мисъл ви хрумна през нощта, понеже нашето ужасно приключение малко ви поразстрои. Но сега вече бъдете разумен. Обещавам ви да забравя какво сте ми казали и да не говоря никога за това на никого.

— Ех, говори, ако искаш, нямам навик да се отричам от думите си. Това, което ти казах, беше вярно, честно и няма да се червя от думите си пред никого!

— Да, но ако жена ви узнае, че точно когато сте отивали да я искате, сте мислили за друга, едва ли ще й бъде приятно. Затова внимавайте какво говорите. Не ме гледайте тъй особено пред хората! Мислете за татко Морис, който разчита на вашето послушание и който много ще ми се ядоса, ако не изпълните желанието му заради мене. Довиждане, Жермен, ще отведа малкия Пиер, за да ви принудя да отидете във Фурш. Той е залог, който вземам от вас.

— Искаш ли да отидеш с нея? — запита Жермен сина си, като видя, че той се държи за малката Мари и е готов да върви с нея.

— Да, татко — отговори детето, което беше слушало и разбрало по свой начин това, което те бяха приказвали пред него без стеснение. — Отивам с миличката Мари. Ще дойдеш да ме вземеш, когато свършиш с женитбите. Но аз искам Мари да стане моя майчица!

— Виждаш добре, че и той го иска — каза Жермен на девойката и добави: — Слушай, малки Пиер, аз искам тя да ти стане майка и да остане завинаги с тебе, но тя не иска. Постарай се да ти обещае това, което на мен отказва.

— Бъди спокоен, татко, ще я накарам да каже „да“. Малката Мари прави винаги това, което аз искам.

И той се отдалечи с девойката. Жермен остана сам, по-тъжен и по-нерешителен от когато и да било.