Дяволското блато

II. Оран

Дълго гледах с дълбока тъга земеделеца на Холбайн; разхождах се по полето и си мислех за селския живот, за съдбата на селските стопани. Жалко е наистина да си хабиш силите и дните, за да копаеш тази земя, ревниво съхранила в недрата си съкровищата на своето плодородие, за да получиш като единствено възнаграждение за непосилния си труд парче корав черен хляб в края на деня. Богатствата, покрили земята — посевите, плодовете, добитъкът, който се угоява в тучните ливади, са собственост на едного и източник на умора и робство на по-голямата част от хората. Собственикът не обича нито полетата, нито ливадите, нито гледката на природата, нито великолепните животни, а само златните монети, в които те могат да се превърнат. През свободното си време той идва на село да подиша чист въздух, да укрепне и после се връща в големите градове, за да харчи плодовете от труда на своите васали.

Труженикът пък е толкова обременен, толкова нещастен, толкова уплашен за бъдещето, че също не може да се наслаждава на полската красота и на прелестите на селския живот. За него също златните поля, красивите ливади, великолепните животни са само торби с пари, от които той ще получи една малка част, недостатъчно за нуждите му, но торби, които въпреки това трябва да пълни всяка година — проклети торби! — за да задоволи господаря и да заплати правото си да живее оскъдно и мизерно във владенията му.

И все пак природата е вечно млада, прекрасна, щедра. Тя излива поезия и красота за всички хора, за всички растения. Притежава тайната на щастието и никой не може да й го похити. Най-големият щастливец ще бъде този, който, като владее своя труд и работи с двете си ръце, като черпи благоденствие, свобода от знанията си, намери време да живее със сърцето и ума си, да разбира творбите си и да обича божиите творения. Художникът изживява подобни наслади, когато съзерцава и възпроизвежда красотата на природата, но видът на човешката скръб, населила този земен рай, смущава художника, който има прямо и отзивчиво сърце. Щастие ще има там, където умът, сърцето и ръцете ще работят дружно, където ще съществува свята хармония между божията щедрост и възторзите на човешката душа. Тогава вместо жалката и ужасна смърт, крачеща в браздата с камшик в ръка, художникът би могъл да изобрази лъчезарен ангел, сеещ с пълни ръце благословено жито в дъхащата свежест бразда.

И мечтата за тихо, свободно, поетично, трудолюбиво и просто съществуване на селския труженик няма да бъде тъй непонятно, че да го смятаме химера. Тъжните и нежни думи на Вергилий: „О, щастливи селяко, ако познаваше своето щастие!“ — изразяват съжаление, но като всички съжаления, те са и предсказание. Ще дойде ден, когато земеделецът също ще бъде художник, ако не в точния смисъл на думата (което тогава не би имало кой знае какво значение), то поне в усета си за красота. Защо това тайнствено съзерцание на поезията да не тлее в него като инстинкт и смътна мечтателност? За тези, които живеят в охолство, чието нравствено и умствено развитие не е обременено от беди, чистото, почувствувано и оценено щастие се намира в първично състояние; пък и защо да се смята, че ръчният труд изключва душевните преживявания, ако поетите са издигали вече глас от недрата на мъката и умората? Те смятат, че това е резултат на усилна работа и голяма бедност, но нека не твърдят, че ако започнем да работим умерено и ползотворно, ще има само лоши работници и лоши поети. Този, който черпи благородни наслади от поезията, е истински поет, дори през целия си живот да е съчинил само едно стихотворение.

Мислите ми бяха насочени така, затова не забелязах, че вярата ми във възприемчивостта на човека към възпитание се основава само на външни влияния. Вървях из полето, което селяните подготвяха за бъдеща сеитба. Земя без край, като земята в картината на Холбайн. Зеленина, обагрена тук-таме в червено от настъпващата есен, огромна кафеникава площ, където току-що превалелите дъждове са очертали поточета, превърнати от слънцето в сребърни нишки. Светъл, прохладен ден, прясно разорана, дъхаща земя. В далечината прилично облечен, а не дрипав старец, чиито широки рамене и строго лице ми напомниха земеделеца от картината на Холбайн, вървеше зад старомодното си рало, впрегнато в два кротки вола, бледожълтеникави, истински патриарси на ливадите; с дълги, увиснали надолу рога, стари труженици, които дългият навик е превърнал в братя, както ги наричат по нашите села, и които, когато останат един без друг, отказват да работят и умират от мъка. Хората, незапознати със селския живот, смятат за басня приятелството между воловете, които работят впрегнати заедно. Да погледнат в някой обор как нещастно слабо и изтощено животно размахва неспокойно опашка и удря с нея омършавялата си задница, как пъхти с ужас и отвращение над храната, която му дават, устремило поглед към вратата, как драска с крак празното място до себе си, как души ярема на другаря си, как го зове с жално мучене. Воловарят ще каже: „Още един чифт загубени волове. Брат му умря и този няма да работи повече. Добре беше да го угоим, но не иска да яде и скоро ще умре от глад.“

Старият земеделец ореше бавно, безмълвно, без излишни усилия. Кротките волове също не бързаха, но благодарение на умението да разпределя силите, той прокарваше браздата едновременно със сина си, който ореше на известно разстояние по-твърда и по-камениста почва с четири по-слаби вола.

Но вниманието ми беше привлечено от една красива гледка — примамлив сюжет за всеки художник. Млад мъж с приятно лице ореше с чудесен впряг: четири чифта млади волове с тъмна козина с червеникави отблясъци, с малки, обрасли с къдрава вълна глави, волове, напомнящи още дивия бик, с големи свирепи очи, с буйни и резки движения в работата, раздразнени от ярема и от остена — животни, които се подчиняват на човешката власт, треперещи от гняв. Това наричат нов впряг. Човекът ореше бивше пасище, осеяно с вековни корени — труд за атлет, който трябваше да овладее и осемте още не съвсем укротени вола.

Едно шест-седемгодишно дете, красиво като ангелче, наметнато с агнешка кожа, същински малък Йоан Кръстител от картините на Възраждането, вървеше успоредно с орача и подмушваше воловете с остен. Гордите животни трепереха под малката ръка на детето и яремът и каишите скриптяха, така че окът се разтърсваше. Когато палешникът се закачаше за някой корен, орачът викаше високо, зовеше всяко животно по име, но по-скоро за да ги успокои, отколкото да ги дразни, защото воловете, разсърдени от препятствието, сами подскачаха и риеха земята с широките си раздвоени копита; те можеха да се хвърлят встрани и да отнесат ралото, ако мъжът и детето не ги задържаха. Момченцето също викаше с глас, който се мъчеше да направи страшен, а всъщност беше нежен като ангелското му личице. Прекрасна картина на сила и красота: пейзажът, мъжът, детето, воловете в ярема; и въпреки мощната борба, завършваща с победа над земята, особено чувство на спокойствие и дълбоко умиротворение обгръщаше цялата природа. Когато преодолееха препятствието, воловете пак тръгваха бавно и тържествено, орачът преставаше да вика преднамерено и отново ставаше ведър и кротък, отново хвърляше доволен бащински поглед към детето и то се обръщаше да му се усмихне. Младият баща запяваше тъжна песен, предаваща се по традиция не на всички земеделци в този край, а на най-умелите в изкуството да поддържат пламъка на работния добитък…

И тъй, пред очите ми се разгръщаше картина в пълен контраст с картината на Холбайн. Вместо тъжен старец — млад чевръст мъж, вместо впряг от изтощени мършави коне — двоен впряг от силни буйни волове, вместо смъртта — красиво дете, вместо изображение на безнадеждност и разруха — картина на сила и радостни мисли.

Тогава заедно с френския стих „С пот на челото“ се сетих и за стиховете на Вергилий: „О, щастливи… селяко“ и загледана в тази хубава двойка — мъжът и детето, създаващи блага величаво и тържествено сред тъй поетични условия, изпитах дълбока жалост, примесена с неволно уважение. Щастливи селяко! Да, разбира се, и аз на негово място щях да бъда щастлива, ако ръцете ми изведнъж станеха силни и гръдта могъща, ако можех да правя природата плодоносна и да я възпявам, ако можех да виждам и да разбирам хармонията на цветовете и звуците, изяществото на отсенките, прелестта на очертанията, с една дума, тайнствената красота на нещата!… Ако сърцето ми продължеше да тупти в унисон с божественото чувство, ръководно начало в безсмъртното и величествено съзидание.

Но уви, този човек не е разбрал тайнствеността на красивото, това дете също никога няма да я разбере!… Пази боже, да си помисля, че те не изживяват мигове на вдъхновено откровение, прогонващо умората и притъпяващо грижите! Върху благородните им чела виждам печата на твореца, тъй като те са истинските господари на земята, а не онези, които я притежават, защото са платили пари за нея. И доказателство за това е, че не могат да ги откъснат от земята, напоена с потта им, че истинският селянин умира от мъка във войнишките дрехи, далеч от родния край. Но той не изпитва част от насладите, които изпитвам аз, духовните наслади, които би трябвало да вкуси той, работникът в обширния храм, който небето би могло да помести в себе си. Тези, които още от майчината утроба са го осъдили да се подчинява и да работи, не могат да му отнемат мечтите, но са му отнели размислите.

И дори такъв, какъвто е, несъвършен и осъден на вечно детство, той е по-красив от онзи, у когото науката е заглушила чувството. Не се възвисявайте над него вие, които си въобразявате, че сте създали законите с неотменното право да му заповядвате, защото тази ваша ужасна заблуда доказва, че умът е убил във вас сърцето и вие сте най-несъвършени и най-слепи от всички хора!… Аз дори предпочитам простотата на неговата душа пред лъжливите просветления на вашата и ако трябва да разкажа живота му, ще наблегна с по-голямо удоволствие на вълнуващите, трогателни мигове, отколкото вие като рисувате унижението, в което могат да го хвърлят непримиримостта и презрението на вашите социални рецепти.

Познавах този млад човек и хубавото дете, знаех тяхната история, защото и те като всички си имаха история и биха могли да разкажат романа на живота си, ако са го разбрали… Жермен беше селянин и най-обикновен земеделец, но съзнаваше дълга си, разбираше чувствата си. Той ми разказа живота си наивно, без преструвки и аз го изслушах внимателно. Докато го гледах на нивата, се запитах защо да не напиша неговата повест, проста, пряма и неукрасена както проста, права и неукрасена е браздата, която той прокарва с ралото си.

Следващата година тази бразда ще бъде засипана и покрита с нова бразда. Така в човешкото поле се отпечатват и изчезват следите на повечето хора. Малко пръст ги заличава и браздите, които сме издълбали, се редуват една след друга като гробовете в гробищата. И браздата на орача не струва ли колкото браздата на безделника с име — име, което ще остане, защото поради някаква случайност или нелепост е вдигнал шум в света?…

Е, добре, да изровим, ако е възможно, от забравата браздата на Жермен, земеделеца със златни ръце. Той няма да знае нищо за това и няма да се развълнува, но аз с удоволствие ще се опитам.