Дяволското блато

VII. В пустите поля

— Ами — каза Жермен, след като бяха изминали няколко крачки — какво ще си помислят в къщи, като видят, че това хлапе не се връща? Домашните ще се безпокоят и ще го търсят навсякъде.

— Ще кажете на работника горе по шосето, че сте го взели с вас, та да предупреди вашите.

— Вярно, Мари, ти за всичко се сещаш. На мен и през ум не би ми минало, че Жани е там.

— Освен това той живее близо до чифлика, тъй че сигурно ще изпълни заръката ви.

Успокоиха се, Жермен подкара кобилата в тръс; малкият Пиер ликуваше и не се сещаше, че не е обядвал. Но от тръскането червата му започнаха да куркат и след като изминаха една левга, той започна да се прозява, пребледня и най-сетне си призна, че умира от глад.

— Ето че започва — каза Жермен. — Знаех си аз, че няма да изминем много път и този господинчо ще зареве от глад и от жажда.

— Да, жаден съм! — извика малкият Пиер.

— Е, няма как, ще трябва да идем в кръчмата на стрина Рьобек, в Корле. Казва се „Призори“, хубава фирма, бедна кухня. Да вървим, Мари, и ти ще пийнеш малко винце.

— Не, не, яз нямам нужда от нищо — каза тя. — Ще държа кобилата, докато вие заведете малкия.

— Доколкото разбрах, доброто ми момиченце, ти си дала тази сутрин хляба си на моя Пиер, а сама си останала гладна. Не пожела да обядваш и в къщи, нали все плачеше.

— О, не бях гладна, много ми беше мъчно! И кълна ви се, и сега не ми се яде.

— Ще се насилиш, моето момиче, иначе ще се разболееш! Имаме много път и не бива, щом стигнем, като гладници първо да искаме хляб, а после да кажем добър ден. Аз ще ти дам пример, макар че и на мен много не ми се яде. Апетитът идва с яденето, още повече че и аз не обядвах. Като ви гледах как плачете ти и майка ти, сърцето ми се късаше. Хайде да вървим, ще завържа Сивушка за вратата. Слизай, аз искам така!

Тримата влязоха у стрина Рьобек и след четвърт час суетене куцата дебелана им поднесе горе-долу сносен на вид омлет, черен хляб и светло червено вино.

Селяните ядат бавно, а малкият Пиер беше толкова гладен, че мина почти час, докато тръгнат. Малката Мари хапна отначало няколко залъка от учтивост, но после малко по малко й се прияде, защото на шестнадесет години човек не може дълго да се въздържа, пък и полският въздух отваря апетита. Добрите думи, с които Жермен я успокои и я ободри, също оказаха своето въздействие. Тя се помъчи да се убеди, че седем месеца ще изминат бързо и всичко е наред, защото като се върне у дома си, татко Морис и Жермен ще я вземат на работа. И понеже се развесели и започна да се закача с малкия Пиер, на Жермен му хрумна злополучната мисъл да й покаже през прозореца на кръчмата колко хубав изглед се открива към долината, ширнала се цяла пред тях от тази височина, колко е весела, зелена и плодородна. Мари погледна и запита дали оттук се виждат къщите на Белер.

— Разбира се — каза Жермен, — и нашият чифлик, и твоята къща дори. Погледни, малката сива точка недалеч от голямата топола на Годар, по-ниска от камбанарията.

— Ах, виждам я! — възкликна малката и пак се разплака.

— Не биваше да ти напомням за това! — укори се Жермен. — Днес правя само глупости. Хайде, Мари, да вървим, моето момиче, дните са кратки и след един час, щом се покаже луната, ще застудее.

Те пак тръгнаха на път, прекосиха голямата безплодна равнина и за да не уморява девойката и детето, Жермен яздеше бавно; когато свърнаха от пътя, за да влязат в гората, слънцето беше залязло.

Жермен знаеше пътя до Мание, но си въобрази, че ще стигнат по-бързо, ако тръгне към Шантлуб, спускайки се през Пресл и Сепюлтюр — посока, в която имаше навик да пътува, когато отива на панаир. Той се заблуди и загуби още време, преди да навлезе в гората; освен това се озова на противоположната страна и не забеляза, че обръща гръб на Фурш; излезе много по-високо по пътя за Ардант.

Не можеше да се ориентира, защото с настъпването на нощта се спусна мъгла — есенна мъгла, която под бледата лунна светлина изглежда още по-смътна и измамна. От големите локви, с които бяха осеяни горските поляни, се излъчваха гъсти изпарения; когато Сивушка ги прекосяваше, разбираха, че гази във вода по плискането и по затруднението, с което измъкваше краката си от калта.

Най-сетне излязоха на хубав прав път и Жермен се помъчи да разпознае местността, тогава разбра, че е сбъркал посоката. Татко Морис, като му обясняваше откъде да мине, му беше казал, че щом излезе от гората, трябва да се спусне по много стръмен склон, да премине огромна ливада и да прекоси реката през два брода. Беше му поръчал да премине предпазливо през реката, защото в началото на този сезон често прииждала от проливните дъждове. Като не видя нито склон, нито ливада, нито река, а пусто равно поле, бяло като снежна пелена, Жермен се спря, огледа се за някоя къща, почака някой минувач, всичко беше напразно. Тогава се върна обратно и влезе в гората. Мъглата все повече се сгъстяваше, луната съвсем се скри, пътищата бяха ужасни, тресавищата — дълбоки. На два пъти Сивушка едва не падна; както беше натоварена, тя едва се задържаше и макар още да пристъпваше разумно и да заобикаляше дърветата, големите клони удряха тримата ездачи, а това беше опасно. При един такъв удар шапката на Жермен се търкулна и той едва я намери. Малкият Пиер беше заспал и се беше отпуснал като чувал в ръцете на баща си, тъй че Жермен го поддържаше и не можеше добре да направлява коня.

— Също като че ли сме омагьосани — каза той и се спря, — горите не са големи, само пиян може да се изгуби из тях, а ето, кажи-речи, два часа се въртим и не можем да излезем. Сивушка само за едно си мисли, как да се върне в къщи, тя ме подмами. Ако искаме да се приберем, трябва само да я пуснем да върви накъдето тя желае. Да, но може би сме само на две крачки от целта и трябва да сме луди да се откажем да стигнем и пак да извървим тоя дълъг път. Просто не знам какво да правя. Не виждам ни небе, ни земя, страх ме е детето да не хване треска в тая проклета мъгла или да го смачкаме, ако конят падне.

— Няма защо да упорствуваме повече — каза малката Мари. — Да слезем от коня, Жермен. Дайте ми детето, ще го нося и ще го загърна добре. Вие водете коня за юздите, като тръгнем пеш, може би ще виждаме по-добре.

След тази предпазна мярка поне нямаше опасност да паднат от коня, защото мъглата се стелеше все по-гъста и като че ли прилепваше до влажната земя. Трудно им беше да вървят и скоро тъй се измориха, че щом стигнаха на сушина под големите дъбове, спряха. Малката Мари беше цяла в пот, но не се оплакваше и не се разсейваше. Гледаше само детето; седна на пясъка, сгуши го на коленете си, а Жермен разгледа околността, като омота преди това повода на Сивушка за едно дърво.

На нея обаче това пътешествие много й беше омръзнало, тя се освободи, скъса ремъците, хвърли няколко чифтета и сви встрани от сечището, като с това показа, че няма нужда от ничия помощ, за да си намери пътя.

— А така — каза Жермен, след като се опита да я улови и не успя, — ето че сега ще трябва да вървим пеш, а как ще намерим пътя, като се налага да преминем реката? И каква е вода по пътищата… сигурно и ливадата е наводнена! Други пътеки не знам. Ще трябва да почакаме мъглата да се разсее, все няма да трае повече от час-два. Когато просветлее, ще потърсим някоя къща, първата край гората. Сега обаче не можем да излезем. Има яма, има блато, не знам какво е пред нас, нито какво е било зад нас, така се обърках, че не се сещам от коя страна дойдохме дотук.