Дяволското блато

IX. Вечерна молитва

Малкият Пиер се надигна и се огледа наоколо си замислено.

— А, той все тъй прави! — каза Жермен. — С топ не можеш го разбуди, но щом край него някой дъвче, веднага отваря очи.

— Сигурно и вие сте били такъв на неговите години — лукаво се усмихна Мари. — Какво, мъничък Пиер, завеските над леглото си ли търсиш? Тази вечер те са от клонки и зелени листа, дете мое, но баща ти пак си вечеря като в къщи. Искаш ли да си хапнеш с него? Не съм изяла твоя пай, знаех, че ще си го поискаш.

— Мари, искам да ядеш — извика Жермен, — аз няма да ям вече. Аз съм ламя, простак, ти се лишаваш заради нас, не е справедливо, срам ме е! Цялата ми охота за ядене мина. Не искам синът ми да вечеря, а ти да не ядеш!

— Оставете ни на мира — прекъсна го малката Мари, — няма вие да ни казвате гладни ли сме или не сме. Днес на мен не ми се яде, но вашият Пиер е гладен като вълче. Виждате ли как се справя! О, ще стане чудесен стопанин!

И действително малкият Пиер скоро показа чий син е; едва разбуден, без да разбира къде е, нито как е дошъл дотук, той се нахвърли на храната. После, когато утоли глада си, силно възбуден, както става с децата, когато се нарушат привичките им, прояви повече разум, по-голямо любопитство и повече интелигентност от обикновено. Помъчи се да си обясни къде се намира и като видя, че е сред гората, се поуплаши.

— Има ли лоши зверове в тая гора? — запита той баща си.

— Не — отговори той, — няма, не се страхувай!

— Значи, ме излъга, като ми каза, че ако дойда с тебе в големите гори, вълците ще ме отнесат?

— Виждате ли го умника? — възкликна смутено Жермен.

— Той има право — намеси се малката Мари, — вие му казахте така детето има добра памет и не е забравило. Но знай, малки Пиер, че татко никога не лъже. Ние минахме през големите гори, докато ти спеше, а сега навлязохме в малките гори, където няма лоши зверове.

— Малките гори далеч ли са от големите?

— Много далеч. Вълците никога не излизат от големите гори. Освен това, ако някой вълк дойде, баща ти ще го убие.

— И ти ще го убиеш, нали, малка Мари?

— Да, защото ти ще ни помогнеш, Пиер, нали не се страхуваш? Ще го цапнеш хубаво!

— Да, да — каза гордо детето и зае храбра поза. — Ние ще го убием!

— Никой не умее като теб да разговаря с децата — обърна се Жермен към малката Мари, — и така да ги убеждава. Вярно, че ти доскоро също си била малко детенце, затова си спомняш какво ти е казвала майка ти. Мисля, че колкото по-млад е човек, толкова по-добре се разбира с младите. Много се боя, че една тридесетгодишна жена, която още не знае какво е да си майка, едва ли ще се научи да бъбри и да разсъждава с дечурлигата.

— Защо не, Жермен? Чудя се защо имате толкова лошо мнение за тази жена! По-късно сигурно ще го промените.

— Дявол да я вземе и жената! Бих искал да се връщам вече от нея, а не да отивам у тях! За какво ми е потрябвала жена, дето не я познавам!

— Татенце — запита детето, — защо днес непрекъснато говориш за жена си, след като е умряла?…

— Ах, значи, ти не си забравил горкичката си мила майчица?

— Не, защото видях как я сложиха в една хубава бяла кутия и баба ме заведе до нея да я целуна и да й кажа сбогом!… Тя беше цялата бяла и студена и всяка вечер леля ме караше да моля дядо господ да я вземе да се сгрее на небето. Как мислиш, дали е вече там?

— Сигурно, детето ми, но ти винаги трябва да се молиш, така майка ти ще знае, че я обичаш.

— Ще си кажа молитвата, забравих тази вечер да се помоля, но не мога сам. Все забравям думите. Нека малката Мари ми помогне.

— Да, милички Пиер, ще ти помогна — съгласи се девойката, — ела тук и коленичи в скута ми.

Детенцето застана на колене върху полата на девойката, скръсти ръчичките си, започна да казва молитвата си, първо внимателно и старателно, защото знаеше много добре началото. После бавно и колебливо и накрая повтаряйки дума по дума това, което му казваше Мари. Докато най-сетне стигна до онова място на молитвата, където всяка вечер заспиваше и затова никога не я беше научило до края.

И този път съсредоточаването и еднообразното повтаряне оказаха обикновеното въздействие. Пиер едва изрече последните срички, след като му ги бяха повторили три пъти; главата му натежа и той я склони на гърдите на Мари, отпусна ръце на коленете си. При светлината на огъня Жермен видя как неговото малко ангелче заспа до сърцето на девойката, която го държеше в прегръдките си и затопляше русите му коси с чистото си дихание — тя също беше изпаднала в религиозна мечтателност и се молеше за душата на Катрин.

Жермен се разнежи, помъчи се да измисли нещо хубаво, да обясни на малката Мари колко я уважава и колко й е признателен, но нищо не му дойде на ума. Той се приближи до нея, за да целуне сина си, когото тя все още държеше до гърдите си и с усилие отдели устните си от челото на Пиер.

— Много силно го целувате — скара му се Мари, като кротко отблъсна главата му, — ще го събудите. Оставете ме да го наглася, защото той вече сънува райски сънища.

Детето се остави да го нагласят, но когато се излегна върху кожата на седлото, запита на гърба на Сивушка ли е. После отвори големите си сини очи, загледа се втренчено за минута в клоните, сякаш сънуваше наяве, обзето от една мисъл, която през целия ден беше занимавала главичката му; едва на заспиване можа да я изрази с думи:

— Татенце, ако искаш да ми вземеш друга майка, искам да бъде малката Мари.

И без да дочака отговор, детето затвори очи и заспа.