Дяволското блато

VI. Малкият Пиер

Сивушка беше млада, красива и силна. Тя носеше без усилие двойния си товар, мърдайки уши и гризейки юздата си, както подобава на горда, буйна кобила. Когато мина край ливадата, тя видя майка си, старата Сивушка, и зацвили за сбогом. Старата Сивушка се приближи до плета, като раздрънка железните си букаи и се опита да последва в галоп дъщеря си; но като видя, че тя тръгна в тръс, изцвили и остана замислена и неспокойна, издала муцуна, захапала шепа трева, която дори не мислеше да дъвче.

— Горкото животно познава всички от рода си — каза Жермен, за да разсее натъжената Мари. — Това ми припомни, че не целунах малкия Пиер, преди да тръгна. Това лошо дете не беше в къщи! Снощи ме накара да му обещая, че ще го взема и плака цяла нощ в леглото си. Тази сутрин пак се опита да ме убеждава. О, колко е хитър и гальовен! Но като видя, че няма да успее, този господинчо се разсърди и хукна някъде из полето, не съм го виждал цял ден.

— Аз го видях — обади се малката Мари, като се помъчи да сдържи сълзите си. — Тичаше с децата на Сула край сечището; разбрах, че сигурно отдавна е излязъл от къщи, защото лакомо ядеше трънки и къпини. Дадох му хляба от моята закуска, а той ми каза: „Благодаря ти, миличка Мари, когато дойдеш у нас, аз ще ти дам баница.“ Много сладко дете имате, Жермен!

— Да, сладко е — съгласи се Жермен. — Готов съм всичко да направя за него! Ако баба му не беше по-разумна от мен, нямаше да се сдържа и щях да го взема — така плака цялата нощ, че сърчицето му щеше да се спука.

— А защо не го взехте, Жермен? Той нямаше да ви притеснява, толкова е разумен и послушен, когато му вървят по волята!

— Там, дето отивам, щеше да е излишен. Такова беше и мнението на татко Морис… Аз си мислех тъкмо обратното, по-добре беше да видя как ще го приемат, защото не можеш да не приемеш от сърце такова сладко дете… Но домашните ми казаха, че няма защо още от началото да показвам колко тежко е домакинството… Не знам защо ти разказвам това, малка Мари, ти нищо не разбираш!

— Как да не разбирам, Жермен? Та аз знам, че отивате да се жените. Майка ми ми каза, но ми заръча дума да не съм издумала пред никого. Нито у нас, нито там, където отивам. Затова бъдете спокоен, нищичко няма да кажа.

— И добре ще направиш. Защото работата още не е опечена. Може да не се харесам на жената, за която става дума.

— Сигурно ще й се харесате, Жермен, защо да не й се харесате?

— Кой знае? Имам три деца, а това е тежко бреме за жена, която не им е майка.

— Така е, но вашите деца не са като другите.

— Мислиш ли?

— Те са хубави като ангелчета и са тъй добре възпитани, просто да не им се нагледаш!

— Да, ама Силвен прави много бели.

— Та той е толкова мъничък! Непослушен е, така си е редно, но е тъй умничък!

— Вярно, че е умен и е смел. Не се бои нито от крави, нито от волове и само да му позволят, ще започне да язди конете като брат си.

— Аз на ваше място непременно щях да взема голямото. Сигурно веднага щяха да ви обикнат, като видят какво хубаво дете имате!

— Да, ако жената обича деца, ами ако не обича?

— Нима има жени, които не обичат деца?

— Мисля, че не са много, ама все ги има. И това е, дето ме мъчи!

— Ама никак ли не познавате тази жена?

— Не повече, отколкото познавам тебе. И ме е страх, че няма да я опозная по-добре дори и като я видя. Аз съм доверчив човек. Като ми кажат добра дума, вярвам. Неведнъж ми се е случвало да се разкайвам за това, защото едно са думите, друго са делата.

— Разправят, че била много добра жена.

— Кой го казва? Татко Морис!

— Да, вашият тъст.

— Това хубаво, само че и той много-много не я познава.

— Нали скоро ще я видите, погледайте я хубаво. Дано не се излъжете, Жермен!

— Слушай, малка Мари, много ще ми е приятно, ако и ти дойдеш за малко у тях, вместо да отидеш право в Ормо: ти си хитруша, винаги си била умница, забелязваш всичко. Ако видиш нещо, дето не е наред, ще ме предупредиш тихичко.

— О, не, Жермен, никога няма да го направя! Страх ме е да не се излъжа. Освен това, ако някоя необмислена моя дума ви накара да се откажете от тая женитба, близките ви ще ми се разсърдят, пък аз и без това си имам достатъчно грижи, та да докарам още на милата си майка!

Докато те си говореха така, Сивушка изведнъж отскочи встрани и наостри уши, после се върна и се приближи до един храст, където нещо я беше уплашило. Жермен погледна нататък и видя в канавката под гъстите и още свежи клони, отрязани от върха на дъба, нещо, което му заприлича на агънце.

— Сигурно е заблудено животинче — каза той — или пък е умряло, защото не мърда. Може би някой го търси. Трябва да погледна.

— Не е никакво животно! — извика малката Мари. — Това е заспало дете! Вашият Пиер!

— Не може да бъде! — каза Жермен, като слезе от коня. — Виж го ти този малък нехранимайко къде е заспал, далеч от къщи, в канавката, където може да го ухапе змия!

Той вдигна на ръце детето; то отвори очи, усмихна се, обви врата му с ръце и каза:

— Татенце, нали ще ме вземеш със себе си?

— Ще ти кажа аз на тебе, все същата песен ми пееш! Какво правите тук, непослушни Пиер?

— Чаках татенцето да мине — обясни детето. — Гледах, гледах към пътя и заспах.

— Ами ако бях минал, без да те забележа? Щеше да останеш тук цялата нощ и вълкът щеше да те изяде!

— О, аз си знаех, че ще ме видиш — отговори уверено малкият Пиер.

— А сега, моето момче, целуни ме, кажи довиждане и бързо да се връщаш в къщи, преди да са седнали на вечеря.

— Значи, не искаш да ме вземеш! — извика малкият и започна да си търка очите, за да покаже, че има намерение да се разплаче.

— Знаеш много добре, че баба и дядо не разрешават — каза Жермен, позовавайки се на авторитета на старците, като човек, който не разчита особено на собствения си авторитет.

Но детето не искаше нищо да чуе. То се разрева и възрази, че щом баща му може да води малката Мари, може да вземе и него. Обясниха му, че трябва да преминат през големи гори, че в тях има зли зверове, които изяждат малките деца, че Сивушка не може да носи трима души, че тя е заявила това още преди да тръгнат, и че там, където отиват, няма нито легло, нито храна за малки момченца. Всички тези чудесни доводи не убедиха малкия Пиер. Той се хвърли на тревата, започна да се търкаля, като викаше, че татенцето вече не го обича и ако не го вземе със себе си, нямало да се върне в къщи нито през деня, нито през нощта.

Бащинското сърце на Жермен беше меко и нежно като сърцето на жена. Смъртта на жена му, грижите, които полагаше сам за децата си, мисълта, че клетичките са без майка и имат още по-голяма нужда от обич, го бяха направили такъв; той се бореше със себе си, още повече че се срамуваше от слабостта си и се мъчеше да я прикрие пред малката Мари. Пот изби по челото му, очите му се зачервиха, беше готов да се разплаче. Най-сетне се престори на разгневен, но като се обърна към малката Мари, за да я призове за свидетелка, видя че лицето на добрата девойка е обляно в сълзи; цялото му мъжество го напусна и той също не можа да сдържи сълзите си, макар още да се караше и заплашваше.

— Вие наистина имате жестоко сърце — каза най-сетне малката Мари. — Аз никога не бих могла да се противя на дете, на което е толкова мъчно. Хайде, Жермен, вземете го. Кобилата ви е свикнала да носи двама души и едно дете, виждала съм вашия девер и жена му, която е много по-тежка от мене, да отиват на съботния пазар с детето, яхнали този кон. Вземете го пред вас, пък и аз бих предпочела да вървя съвсем сама пеш, отколкото да причиня такава мъка на малкия.

— Не е там работата — отговори Жермен, който умираше от желание да го убедят. — Сивушка е силна и може да носи още двама души, стига да имаше място на гърба й. Но какво ще правим с това дете по пътя? Ще му стане студено, ще огладнее… кой ще се грижи за него тази вечер и утре, кой ще го приспива, кой ще го мие, кой ще го преоблича? Не смея да създавам грижи на жена, която още не познавам; освен това ще й се видя много нахален, като започна така.

— По това как ще се държи, приветливо или ядосано, веднага ще я разберете каква е, Жермен, повярвайте ми! Пък ако откаже да се занимава с вашия Пиер, аз ще се погрижа за него. Ще дойда да го облека и ще го взема на полето през целия ден, ще го забавлявам и ще се постарая нищо да не му липсва.

— И на теб ще ти омръзне, клетото ми момиче, ще ти пречи! Цял ден е дълго време!

— Напротив, ще ми бъде много приятно. Няма да бъда сама, няма да ми е тъжно от първия ден на новото място. Ще си представям, че съм още у дома.

Детето, като видя, че малката Мари е на негова страна, се залови за полата й и така силно я задърпа, че можеха да го отделят от нея само като му причинят болка. Схващайки, че баща му отстъпва, Пиер улови ръката на Мари с мъничките си помургавели от слънцето ръчички и я целуна, скачайки от радост; после я помъкна към коня с нетърпеливата пламенност, която децата влагат във всичките си желания.

— Хайде, хайде — каза девойката, като го взе на ръце, — сега ще успокоим горкото сърчице, което пърха като птиче! Ако ти стане, студено, като се мръкне, кажи ми, мъничък Пиер, ще те скрия под наметката си. Цункай сега татенцето и му поискай прошка, задето беше толкова лош. Кажи, че никога вече няма да правиш така! Никога, никога! Разбра ли?

— Да, да! При условие че аз правя каквото той иска, нали? — възрази Жермен, като изтри сълзите на малкия с кърпичката си. — Ах, Мари, много ми глезите момченцето!… Ти наистина си много добро момиче, малка Мари. Не знам защо не дойде при нас овчарка на последния Ивановден. Щеше да се грижиш за децата ми и по-приятно щеше да ми бъде да ти плащам хубави пари, за да ги гледаш, отколкото да вървя да търся не знам каква си жена, която сигурно ще си въобрази, че ми оказва кой знае каква милост, а може и да ги намрази.

— Не бива да гледаме нещата от лошата страна — отговори малката Мари, държейки коня за юздите, докато Жермен настаняваше сина си отпред на широкото седло, обшито с козя кожа. — Ако жена ви не обича децата, ще ме вземете при вас на работа другата година и бъдете спокоен, аз така ще ги забавлявам, че те нищо няма да забележат.