Дяволското блато

XIV. Старицата

Жермен скоро се озова на мястото, където бяха прекарали нощта, на брега на блатото. Огънят още димеше. Една старица събираше натрупаните от Мари съчки. Жермен се спря да я разпита. Тя беше глуха и понеже не разбираше въпросите му, отговори:

— Да, моето момче, това е Дяволското блато. То е лошо място и никой не бива да се приближава до него, без да хвърли вътре три камъчета с лявата ръка и да се прекръсти с дясната. Това прогонва духовете. Иначе с тези, които го заобикалят, става нещастие.

— Не ви питам за това — приближи се до нея Жермен, викайки с цяло гърло: — Не сте ли видели в гората една девойка и едно дете.

— Да — отговори старицата. — Тук се удави едно дете.

Жермен потрепери от глава до пети, но за щастие, жената продължи:

— Много време мина оттогава. Сложиха тук хубав кръст, за да напомня за това нещастие. Но през една бурна нощ злите духове го събориха във водата. Още се вижда единият му край. Ако на някого се случи за беда да прекара тук нощта, може да бъде сигурен, че никога няма да излезе, преди да настъпи денят. Напразно ще върви, ще върви, може да измине и двеста левги в гората и все ще се връща на същото място.

Въображението на Жермен неволно му рисуваше страшни картини, като слушаше думите й; мисълта за злополука все по-упорито му се натрапваше; хладна тръпка пробяга по тялото му. Отчая се, че не научи нищо друго, затова яхна коня си и се спусна да обикаля гората, като викаше Пиер с пълен глас, свиреше, удряше с камшик, чупеше клони, вдигаше шум, а после се вслушваше дали някой няма да му отговори. До слуха му долиташе само звънтенето на хлопатарите на разпръснатите в сечището крави и грухтенето на прасетата, които си оспорваха желъдите.

Най-сетне Жермен чу зад себе си тропот на конски копита; зад него яздеше някой; изведнъж един човек на средна възраст, черноок, силен, облечен полуграждански, му извика да спре. Жермен никога не беше виждал чифликчията от Ормо, но някакъв инстинктивен гняв му подсказа, че е той. Обърна се, измери го от глава до пети и зачака да чуе какво ще му каже.

— Не сте ли виждали насам една около петнадесет-шестнадесетгодишна девойка с едно момченце? — запита чифликчията, преструвайки се на безразличен, макар че явно не беше спокоен.

— Какво искате от нея? — запита Жермен, без да прикрива яда си.

— Мога да ви кажа, приятелю, че това не е ваша работа. Но тъй като нямам причини да крия, ще ви обясня, че тя е овчарка, която бях наел за годината, без да я познавам… Като дойде, ми се стори много млада и много слаба за работата в чифлика. Благодарих й и исках да й платя разноските за пътуването, но тя се ядоса и си отиде зад гърба ми… Толкова бързаше, че дори забрави част от вещите и кесията си, която не съдържа кой знае колко пари, може би само няколко су, но понеже имах път насам, мислех, че ще я видя, за да й дам това, което е забравила и което й дължа.

Жермен беше честен по душа, затова, като чу тази история, прие, че ако, не е правдоподобна, поне е възможна. Той изгледа проницателно чифликчията, който издържа изпитанието поради безсрамие или поради чисти мисли.

„Трябва да си изясня нещата“ — помисли си Жермен и сдържайки негодуванието си, обясни:

— Тази девойка е от нашия край, аз я познавам, сигурно е някъде насам… Да вървим заедно, сигурно ще я намерим…

— Имате право — каза чифликчията, — да вървим… Но ако не я намерим в края на пътеката, аз се отказвам, защото трябва да вървя към Ардант.

„О, — помисли си Жермен, — няма да те изпусна, ако ще двадесет и четири часа да се въртя около Дяволското блато.“

— Почакайте — каза изведнъж Жермен, като погледна в трънаците, които се поклащаха някак странно. — Ехо, ехо, Пиер, ти ли си, детето ми?

Като позна гласа на баща си, детето изскочи от храстите като козле, но виждайки чифликчията, се спря подплашено и несигурно.

— Ела, Пиер, ела, аз съм! — извика Жермен и се спусна след него.

Той скочи от коня и го прегърна.

— Къде е малката Мари?

— Тук е, крие се, защото се страхува от този грозен черен човек и аз също.

— Е, бъди спокоен… нали аз съм тук. Мари, Мари, аз съм!

Мари изпълзя от храстите и щом видя Жермен, след когото идваше чифликчията, тя изтича към Жермен, хвърли се в прегръдките му и притискайки се до него като дъщеря до баща си, прошепна:

— Ах, мили Жермен, нали ще ме защитите! С вас не ме е страх!

Жермен потръпна. Той погледна Мари — тя беше бледа, дрехите й бяха изпокъсани от тръните, сред които беше тичала, мъчейки се да се добере до гъсталака като подгонена от ловци кошута. Но по лицето й не бяха изписани нито срам, нито отчаяние.

— Господарят ти иска да ти говори — каза Жермен, като продължаваше да я наблюдава.

— Господарят ми ли? — възрази тя гордо. — Този човек не ми е господар и никога няма да ми стане!… Вие, Жермен, сте моя господар. Искам да ме отведете със себе си, ще ви слугувам даром.

Чифликчията беше направил няколко крачки напред, преструвайки се на обезпокоен.

— Хей, момиченце — каза той, — забравихте си нещо у нас, та идвам да ви го донеса.

— Няма такова нещо, господине, нищо не съм забравила и няма какво да ви искам.

— Послушайте ме — прекъсна я чифликчията, — имам да ви кажа нещо. Хайде, не се страхувайте, само две думи…

— Можете да ги кажете високо, нямам тайни с вас.

— Елате поне да си вземете парите.

— Парите ли! Вие, слава богу, не ми дължите нищо.

— Сигурен бях в това — каза Жермен полугласно, — но няма значение, Мари, изслушай го какво ще ти каже. Защото и аз искам да го узная. После ще ми го повториш. Имам си причини за това. Приближи се до коня му, аз не те изпускам от поглед.

Мари пристъпи към чифликчията, който й каза, като се наведе над дъгата на седлото и сниши глас:

— Момиченце, ето ти един хубав златен луидор, но нищо няма да казваш, чуваш ли? Аз ще обясня, че си много слаба за работата в моя чифлик и повече нито дума за… Ще намина тези дни към вас и ако не си казала нищо, ще ти дам още нещо… Освен това, ако станеш по-разумна, само ми кажи! Ще те взема при мен или ще отидем да си поговорим двамата по здрач из ливадите. Какъв подарък искаш да ти донеса!

— На ви, господине, моя подарък — отговори високо малката Мари, като му хвърли грубо златния луидор в лицето. — Благодаря ви много и ви моля, когато смятате да наминете към нас, да ме предупредите, всички момчета от моето село ще ви посрещнат, защото в нашия край много обичат господарите, които искат да се развличат с бедните девойки. Сам ще се уверите, ще ви чакат!

— Вие сте лъжкиня и приказвате глупости — каза разярен чифликчията, като повдигна застрашително пръчката. — Искате да накарате хората да вярват работи, дето не са били, но няма да ми измъкнете пари, знаем ги такива като вас!

Мари отстъпи ужасена, но Жермен се хвърли напред и улови юздата на коня; като я разтърси силно, той извика:

— Сега всичко е ясно! Разбираме каква е работата. Слизай, мой човек, слизай да си поговорим двамата!

Чифликчията нямаше никакво желание да изостря разправията. Той пришпори коня си, за да се освободи, и искаше да удари с пръчката ръцете му, за да пусне юздата, но Жермен избегна удара и като го улови за краката, го събори в папратта, където го притисна; чифликчията успя да се изправи на крака и започна да се защитава яростно. Когато Жермен най-сетне го притисна под себе си, той му каза:

— Безсърдечен човек! Мога да те пребия, ако искам! Но не обичам да причинявам зло, пък и никое наказание няма да просветли мръсната ти съвест… Няма да мръднеш оттук, докато не поискаш извинение на колене от тази девойка!…

Чифликчията, на когото подобни истории не му бяха за пръв път, реши да обърне всичко на шега. Започна да ги уверява, че грешката му не била толкова сериозна, защото била само на думи, и че с удоволствие щял да поиска прошка, при условие че целуне девойката и отидат да изпият литър вино в най-близката кръчма, за да се разделят като най-добри приятели.

— Мъчно ми е за тебе — каза Жермен, като навря лицето му в земята, — затова бързам да се разделя колкото може по-скоро със злобната ти мутра! Върви си, черви се от себе си, ако можеш, и се постарай да минеш по „пътеката на обидените“3, ако дойдеш в нашия край.

Той взе чимширената пръчка на чифликчията, счупи я на коляното си, за да покаже колко силни са юмруците му, и хвърли презрително парчетата надалеч.

После улови с едната ръка сина си, а с другата малката Мари и се отдалечи, треперещ от негодувание.