Дяволското блато

V. Стрина Гийет

Татко Морис завари в къщи една стара съседка, дошла да побъбри с жена му и да поиска жарава, за да запали огнището си. Стрина Гийет живееше в бедна колиба на два пушечни изстрела от чифлика. Тя беше къщовница, жена с характер. Сиромашкият й дом беше чист и подреден, а грижливо закърпените й дрехи показваха уважение към самата себе си въпреки оскъдицата.

— За вечерния огън ли сте дошли стрино Гийет? — запита старецът. — С друго нещо не можем ли да ви услужим?

— Не, татко Морис — отговори тя, — засега нищо друго не ми трябва. Нали знаете, че не съм досадна просителка и не злоупотребявам с добрината на приятелите си.

— Така си е, затова приятелите ви са готови винаги да ви услужат.

— Тъкмо си бъбрехме с жена ви и аз я питах ще се реши ли най-сетне Жермен да се задоми отново.

— Вие не сте клюкарка — отговори татко Морис, — човек може да се изприкаже пред вас, без да го е страх от сплетни. Затова ще споделя с жена си и с вас, че Жермен вече се реши. Утре отива във Фурш.

— На добър час! — извика стрина Морис. — Горкото момче! Дано бог му даде жена, добра и порядъчна като него!

— Аха! Във Фурш ли отива? — запита стрина Гийет. — Виж как хубаво се нареждат нещата! Това ме оправя, нали преди малко ме попитахте дали не искам нещо? Ще ви кажа, татко Морис, с какво можете да ми услужите.

— Кажете, кажете, много ще ни е приятно да ви услужим.

— Дали Жермен ще си направи труда да вземе дъщеря ми със себе си.

— Къде? Във Фурш ли?

— Не във Фурш, а в Ормо, където тя ще остане до края на годината.

— Как? — извика стрина Морис. — Нима се разделяте с дъщеря си?

— Трябва да се хване на работа и да припечелва по нещо. Много ми е мъчно и на нея също, горкото пиленце? Не се решихме да се разделим на Ивановден2, но ето че Мартиновден вече наближи, намери й се хубава работа в чифлиците в Ормо. Чифликчията мина оня ден оттук, като се връщаше от панаира. Той видя моята малка Мари, която пасеше трите си овчици на общинската ливада. „Гледам, нямате много работа, моето момиче! — казал й той. — Три овчици не са нищо за истинска пастирка. Искате ли да пазите сто? Ще ви взема при нас. Нашата овчарка се разболя, връща се при родителите си и ако дойдете в края на седмицата, ще получите петдесет франка за останалата част от годината до Ивановден.“ Детето отказало, но все за това мислело. Като се прибра вечерта и ме видя тъжна и притеснена, все се питах как ще прекараме зимата, която сигурно ще бъде дълга и люта, нали тази година хората видели жеравите и дивите гъски да прелитат по небето цял месец по-рано от обикновено, Мари всичко ми разказа. Поплакахме си двете, но после събрахме сили. Казахме си, че не можем да останем заедно, след като земята ни не стига да изхрани и един човек дори. Понеже Мари е вече на години (нали навърши шестнадесет), защо да не иде като другите да си изкарва хляба и да помага на клетата си майка?

— Стрино Гийет — каза старият земеделец, — ако е въпрос само за петдесет франка и те ще ви спестят грижите и ще ви избавят от мъката да изпратите детето си далеч от къщи, право да ви кажа, ще ви ги набавя, макар за хора като нас петдесет франка да не са дребна работа. Но човек винаги трябва да слуша толкова разума, колкото и приятелското чувство. Само че дори да се избавите тази зима от сиромашията, тя пак ще почука на вратата ви, тъй че колкото по-късно вземе решение дъщеря ви, толкова по-мъчно ще й бъде да ви напусне. Мари расте здрава и силна, няма какво да прави в къщи. Ще свикне да мързелува…

— О, не се боя от това — възрази стрина Гийет. — Мари не пада по-долу от богатските девойки и има ум да върти голямо стопанство. Не седи ни минута със скръстени ръце и като нямаме работа, чисти и бърше бедната ни покъщнина, докато всичко заблести като огледало. Тя е златно дете и много по ми се иска да стане овчарка при вас, отколкото да иде далеч при чужди хора. Щяхте да я вземете на Ивановден, ако бяхме се съгласили, но сега вече сте си наели работници, ще мислим за това чак на другия Ивановден.

— Казвам ти „да“ от цялото си сърце, Гийет! Ще ми бъде много приятно. Дотогава по-хубаво е да понаучи туй-онуй и да свикне да работи чуждо.

— Тъй си е, жребият е хвърлен. Чифликчията от Ормо прати да пита за нея тая сутрин. Съгласихме се и тя ще замине. Горкото дете, не знае пътя, не ми се иска да я пращам сама толкова далеч. Щом зет ви заминава за Фурш утре, може да я заведе. То, както ми казаха, било съвсем близо до мястото, дето тя отива. Аз никога не съм ходила там.

— Съвсем близо е и зет ми ще я заведе. Така си е и редно. Ще я вземе на коня, да не си хаби обувките. Ей го и той се връща за вечеря. Слушай, Жермен, малката Мари на стрина Гийет ще върви пастирка в Ормо. Ще я вземеш с теб, нали?

— Добре — съгласи се Жермен, който макар и угрижен, винаги бе готов да прави услуги.

В нашите среди на никоя майка не би хрумнало да повери шестнадесетгодишната си дъщеря на двадесет и осем годишен мъж; защото Жермен всъщност беше само на двадесет и осем години и макар според възгледите в този край да беше стар за женитба, той беше все още най-хубавият мъж в селото. Не беше погрознял и омършавял от работа, както повечето селяни, които са се трепали десет години по полето. Той имаше сили да работи още десет години, без да се състари, затова само упорито внушаваният предразсъдък за възрастта би могъл да попречи на една девойка да не види, че Жермен има свежо лице, живи очи, сини като майско небе, розова уста, великолепни зъби, красиво, гъвкаво тяло като на млад жребец, още ненапуснал пасището.

Но в някои села, отдалечени от развращаващата блъсканица на големите градове, чистотата на нравите е свещена традиция, а семействата Белер и Морис се славеха между всички с порядъчността и честността си. Жермен отиваше да се сгодява; Мари беше много млада и много бедна, за да я погледне като жена и трябваше да е без сърце или да е лош човек, за да му се появи грешна мисъл за нея. На татко Морис дори през ум не му мина да се разтревожи, като видя как хубавата девойка седна на коня зад Жермен; стрина Гийет би сметнала за обида да му препоръчва да се държи с дъщеря й като със сестра. Мари яхна коня разплакана, след като целуна двадесет пъти майка си и приятелките си. Жермен, който и без това си беше тъжен, изпита още по-голямо съчувствие към мъката й и се отдалечи сериозен, докато съседите махаха с ръка за сбогом на клетата Мари, без изобщо да помислят нещо лошо.