11 Осата и гъсеницата

Синди се върна в офиса, а аз подкарах открития олдсмобил по Тамаями Трейл на запад към Евърглейдс. За нищо на света не бих отишъл след днешното дало да разговарям по телефона и да пиша сведения до счетоводството. Исках да подишам чист въздух. Тамаями Трейл минава през Малката Хавана, където носи името Calle Ocho10. Карах покрай малки паркове, където стари кубинци с пури между кафявите зъби играеха домино, пиеха еспресо и се кълняха някой ден да се завърнат в Calle Libre11. Не се смятат за immigrantes, защото емиграцията означава съзнателно търсене на нова родина. Те са exilados — изгнаници, бежанци. Когато родината им отхвърли игото на комунистическия сатрап, ще се завърнат в нея.

Младите кубинци — юношите, родени в Маями, разбират живота съвсем различно. Тук имат, мощни мотоциклети, късни нощи из дискотеките в Коконът Гроув и уикенди по плажовете на Кий Бискейн, тъй че съвсем не им се ще да воюват или да въртят мачете из плантациите за захарна тръстика. Носят маскировъчни бойни облекла само защото така е модерно през този сезон.

Когато през шейсетте години хиляди кубински бежанци заляха Маями, нямаше накъде да отидат. На изток беше малкият градски център, а отвъд него — Бискайският залив. На юг се намираше скъпият квартал Корал Гейбълс, в който повечето бежанци просто не можеха да се заселят. На север беше Либърти Сити, наричан някога съвсем официално в полицейските сводки Централен негърски район — забравен от обществото квартал с нажежени тротоари, както навсякъде, но без палмите на Корал Гейбълс или боровете на Саут Дейд.

Оставаше само западната посока и бегълците от Кастро разтеглиха Маями нататък, пропуквайки по шевовете целия град. Те донесоха нова храна, нова музика и облекло, а след едно поколение вече владееха бензиностанциите, ресторантите, автокъщите, магазините за мебели и дори банките. Живееха и процъфтяваха западно от залива по протежение на сто и четиридесет пресечки от двете страни на Тамаями Трейл и в покрайнините на Евърглейдс. Сред някогашното сънливо южняшко градче израсна друга, странна и зловеща страна с надписи на някакъв свой неразбираем език — Fantasias Ropas, Vistas Funeraria, Clinicas Quiropracticas.

Англоезичните заселници от предното поколение бяха дошли от Джорджия и Алабама. Те живееха в малки панелни къщички без гаражи, а в дворовете им, освен камионетки винаги имаше лодки на въздушна възглавница, готови за среднощен риболов из блатата. Тия бели авиомеханици, шофьори на камиони, електромонтьори — вече се бояха от злобните улични негри и мразеха евреите от Маями Бийч. За южняците баптисти бе неописуемо потресение да виждат как градът се преобръща наопаки и белите бягат един подир друг, а по местните коли изникват подигравателни лепенки: МОЛИМ, ПОСЛЕДНИЯТ БЛЕДОЛИК ДА ИЗГАСИ ЛАМПИТЕ.



След като отминах университетското градче, колите по шосето намаляха. Ако наистина исках да се разведря, можех да подкарам направо по Тамаями чак до Нейпълс. Отначало се преструвах, че не знам накъде отивам. Но всъщност знаех много добре. Веднага разпознах тесния черен път, който излизаше от Евърглейдс, близо до Шарк Вели — малко преди фалшивото селце Микосуки, където отегчен индианец се бори с упоен алигатор, а наоколо туристите щракат ли щракат.

Завих по отклонението, като вдигнах облак прах и стреснах десетина бели чапли, укрити из високата трева. Грамаден бял жерав с тънички крака ме погледна от плитчините, после закуцука настрани. Островчето — издигнато едва половин метър над блатото — се намираше на около километър и половина от пътя. Всъщност не беше нищо повече от плоска купчина пръст зад редица проскубани дървета. На него имаше стара рибарска хижа със стени от вехти дъски и ламаринен покрив, който лъщете под късното следобедно слънце. Това ти остава, когато адвокатът на бившата ти жена се окаже същински бомбардировач с език като ядрена бойна глава. А след като се разсее атомната гъба, съпругата получава къща в испански стил с оранжев керемиден покрив на някоя сенчеста улица в Корал Гейбълс.

Доктор Чарлс У. Ригс, пенсиониран съдебен лекар на област Дейд, Флорида, седеше на очукан градински стол, вирнал босите си крака върху стара каса от мляко. Той отпусна прашната книга, която четеше, и ми кимна към друг пластмасов стол с няколко протрити брезентови ивици вместо седалка. Погледнах книгата. „Подбрани отчети на кралските коронъри, 1265–1413 г.“. Не я бях виждал в списъка на бестселърите. Бежовите шорти на Ригс стигаха малко над костеливите му колене. Краката му бяха къси и бели — крака на човек, който благоразумно се пази от флоридското слънце. Освен шортите носеше избеляла тениска с реклама на някакъв бар в Кий Уест. Прошарената му брада отчаяно се нуждаеше от ножица или поне от гребен. Едно винтче на очилата му липсваше и беше заменено с огъната риболовна кукичка. Очилата имаха полукръгли стъкла и висяха накриво върху чипия нос. Иззад тях очите на Ригс — с цвят на суха трева — поглъщаха всичко, но не излъчваха почти нищо.

— Да не си сбъркал пътя към плажа? — попита той.

— Не, просто реших да те навестя по съседски. Que pasa, докторе?

— Комарите хапят, рибата не кълве. Какво те води на запад?

— Напоследък не съм наясно къде е запад и къде изток, кое е горе и кое долу.

— Звучи ми като текст за кънтри балада. Да не си влюбен. Джейк?

Повъртях в ръцете си старата книга.

— Не съм влюбен, макар че има жена. Но въпросът не е точно в нея, а в Солсбъри. Днес приключихме, отсъдиха в наша полза.

— Поздравления. Като ти видях физиономията, помислих, че заседателите може да са те прецакали. Щеше да е позор. Форцепсът изобщо не е доближил аортата.

Белоснежната риза, която бях облякъл за съдбоносния ден, почваше да лепне от пот. Днес откъм високите блатни треви не полъхваше и най-лек ветрец.

— Повярвах ти за форцепса — казах аз. — И заседателите повярваха. Една млада жена, дъщерята на Кориган, разправя, че делото било само за заблуждение, че Солсбъри и вдовицата са отровили баща й със сукцинилхолин.

Чарли Ригс си остана невъзмутим.

— И защо са го сторили?

— За пари. Мелани е искала богатството на мъжа си. Солсбъри е искал Мелани, а сигурно и парите.

— Radics omnium malorum est cupiditas.

— Лесно ти е на теб.

— Алчността е корен на всяко зло — преведе Чарли Ригс. Не самите пари. В тях по принцип няма нищо лошо, но човешката алчност ги превръща в злина. За мен парите никога не са представлявали интерес. А пък Марта, бившата ми жена, все за това говореше. Искаше да мина на частна практика, да вдигна шум около себе си, да създам цяла верига от лаборатории, да давам рушвети по болниците, за да ми ползват услугите и тъй нататък — глупост и половина. Представяш ли си ме като бизнесмен или, още по-лошо — приведен по цял ден над лабораторната маса? Счетоводител с бяла престилка и микроскоп.

Премълчах и го оставих да разсъждава на тая тема — блестяща кариера в служба на обществото и съсипан семеен живот. Той печално се усмихна и добави:

— Страшно обичаше мириса на пари тая жена, но мразеше да й воня на формалин.

Отново върнах разговора към темата.

— Просто не мога да повярвам. Че е убийство, искам да кажа. Но Сюзън Кориган твърди, че е намерила шишенце с лекарството и две спринцовки в кожено куфарче, принадлежащо на Солсбъри.

Чарли Ригс поклати глава.

— Сукцинилхолин, много гадна смърт. Оставаш в съзнание и напълно разбираш всичко, но си парализиран, докато накрая дробовете и сърцето спрат да действат. Грозна работа. Човек трябва да е много алчен, за да го стори.

— Това не те изненадва, нали, Чарли? Човекът е най-жестокото същество.

Той размаха пръст насреща ми.

— Всеобща заблуда. В природата има твари, способни на най-жестоки мъчения. Да вземем например ихневмона — това е един вид оса. Ихневмонът снася яйцата си в тялото на гъсеницата, след като я е инжектирал с парализиращ токсин. Нещо като природен сукцинилхолин. Когато яйцата се излюпят, ларвите почват да ядат гъсеницата бавно и болезнено. Държат горката твар жива, за да не се развалят вътрешностите й. Най-напред изяждат тлъстините и храносмилателните органи, а за последно запазват сърцето. Накрая не остава нищо, освен куха обвивка. Природата не отстъпва на човека по жестокост.

Типична реч на доктор Ригс — смес от гимназиална биология и основи на философията.

— Добре, Чарли — рекох аз, — но онзи там ихнев… и тъй нататък, го прави заради храната, заради оцеляването.

— Толкова ли е важна разликата?

Въртеше ми стари сократовски номера.

— Естествено, че е важна. Да убиваш за храна е напълно оправдано в животинското царство. Редовно го обясняват в научнопопулярните филми по телевизията. Човек убива за пари, от гняв или страст. Това пък редовно ми го обясняват в съда.

Той ме огледа внимателно над килнатите очила.

— Така или иначе, жертвата е невинна и в двата случая, болката е една и съща, нали?

Не отговорих. Седях и слушах как нейде из блатото газят невидими животинки. Откъм небето долетя краткото, мелодично подсвиркване на ястреб риболовец. Представих си как се взира и напряга нокти, готов всеки момент да грабне някое сомче. Два комара бръмчаха над лявото ми ухо, сигурно се караха кой да вечеря пръв.

Най-сетне Чарли Ригс промърмори сякаш на себе си:

— Сукцинилхолин. Труден е за откриване. Разпада се на сукцинилова киселина и холин, а и двете вещества присъстват нормално в човешкия организъм. Лекарите знаят това. Можем обаче да проверим за белези от спринцовка.

— Не е ли малко късничко?

Той скочи от стола, изтича в бараката и затръшна мрежестата врата зад гърба си.

— Прочети книгата — долетя отвътре гласът му. — Там, където е отбелязано. Аз ще направя лимонада. Местни лимони, по-кисели и от бившата ми жена.

Духнах още малко прах от книгата и тя се разтвори на година 1267. Тежки времена за всеки, който не е умеел да върти меча. Левите страници бяха изписани на латински, десните — на английски. Ригс очевидно четеше отляво, там си водеше и бележки. Тъй като по латински съм бос, предпочетох текста отдясно.

Тъй се случило в град Голдингтън, че подир вечерня преди празника на свети Цънстън избухнала на площада свада между Уилям Рийд и Джон Барфорд, а свадата била заради овце. И Уилям бил наранен по главата, ала изглеждало, че оздравял. Подир туй той умрял от блатна треска и жена му подала оплакване. Съдебният лекар разбрал, че Уилям Рийд вече е погребан и наредил да го изровят. А като го изровили, съдебният лекар казал, че Уилям Рийд не е умрял от треска, а от раната и заповядал да оковат Джон Барфорд.

Чарли Ригс дотърча от бараката с две бурканчета лимонада без лед. Оставих книгата и попитах:

— Значи искаш да ексхумираме тялото на Кориган?

Той ми подаде едното бурканче, тръшна се на паянтовия стол и огледа блатата.

— Нямаш представа колко добре се запазват балсамираните тъкани. Но сигурно ще е доста трудно да открием следи от иглата. Кожата ще е мухлясала, а ако е погребан във влажна почва, вероятно се е превърнала в адипосер, нещо като размекнат восък. И едва ли ще мирише на „Шанел“ номер пет. — Той остави тия думи да заглъхнат в неподвижния въздух, после добави: — Ако си гладен, да приготвя вечеря. Имам прясно месо от опосум.

Отклоних поканата — нямах апетит след приказките за изгризани гъсеници и мухлясали трупове. Отпих глътка топла лимонада и се изприщих. Беше забравил да сложи захар.

— Е, какво ще речеш, Джейк? Готов ли си да разровим гроба?

— И по-лоши неща съм вършил, но Солсбъри ми е клиент. Не мога да накърня интересите му.

Ригс се навъси.

— Делото вече приключи.

— Не и според адвокатското дружество. Не мога да използвам срещу Солсбъри нещо, научено по време на неговия процес. Гледам да не нарушавам по повече от две-три правила седмично.

Сигурно не бях особено красноречив. Не убедих нито Ригс, нито самия себе си.

Чарли Ригс изгълта лимонадата на един дъх, изгледа ме като строг преподавател и каза:

— Не е речено, че ще идеш при властите. Просто правиш малко частно разследване, колкото да изясниш това-онова и да си успокоиш съвестта. Пък и на мен ще ми намериш занимавка. А на онази твоя приятелка може да й хареса, че търсиш истината. В твоя занаят рядко се случва.

Знаеше къде да натисне.

— Хайде бе, Джейк — настоя Чарли. — По дяволите правилата.

— Прав си — рекох, — не съм ги измислил аз.

— Тъй те искам. Дай да го направим. Гробът е ням, magus mutus quam piscis, но ние с теб, Джейк, можем да говорим вместо мъртвите.

Загрузка...