Дълга целувка за сбогом

6 Воайорът

От сумрака и застоялия въздух на съдебната зала изведнъж се озовахме под яркото декемврийско слънце на Маями. Разкошен ден. Дори лешоядите, които непрестанно кръжаха над многоетажната съдебна сграда, не можеха да ми развалят настроението. Адвокатски души, върнати да си изкупват греховете — тъй ги наричаше един мистично настроен кубинец. Грамадните черни птици бяха неразделна част от зимата в Маями — също като мургавите туристи, наркопласьорите и корумпираните ченгета. Събираха се около съда и по горните первази на Югоизточния финансов център, където срещу петстотин и петдесет долара на квадратен метър разни адвокати, счетоводители и банкери можеха да съзерцават през прозорците си дебел слой птичи тор. Управата на сградата беше инсталирала разни звукови системи, които уж плашели птиците. Само че вместо да се плашат, лешоядите прииждаха; опитваха да се чифтосват с високоговорителите.

Докторът ме изгледа с изненада, когато седнахме в моя лимоненожълт открит олдсмобил 442, модел 1968 година. У дома си имам и стар джип, но той е ръждясал от возене на сърфа, а клиентите заслужават по-свястна кола. Вече бях минал през фазата на мерцедесите, когато смятах, че е крайно време да стана солиден. След това пак се върнах към по-простичкото — мощните двигатели и песните на „Бийч Бойс“.

Подкарахме към един рибен ресторант в нов търговски център, за който предприемачът бе пръснал сума пари, опитвайки се да го натъкми като италианска вила от епохата на Ренесанса. Вътре беше пълно с бутици (имената им задължително започваха с „Льо“) и с жени, прахосващи цели състояния за дрехи, та да изглеждат представително, когато обикалят модните магазини. Въпреки целия този блясък, в дъното се свираше съвсем прилично рибно ресторантче.

— Днес делото се обърна, нали? — попита Солсбъри.

— Точно така. Изравнихме резултата, което всъщност значи, че водим. Ищецът е длъжен да докаже вината. Ригс опроверга показанията на Уоткинс за форцепса. Значи пак почваме от нулата. Ще трябва отново да викнат Уоткинс и да атакуват Ригс. Здравата са загазили. Не могат да призоват нов експерт. Сега стратегията е да си траем. Няма да се правим на хитри, само ще си държим позициите.

— А моите показания?

— Ще се справиш. Не е важно какво говориш, а как изглеждаш, как те приемат заседателите. Ако си симпатично момче и спорът между експертите завърши наравно, ще те оправдаят. Ако се правиш на високомерно копеле, ще ти отрежат топките и ще ги поднесат на вдовицата.

Докато той обмисляше тия думи, аз се огледах за сервитьор. След десетина минути чакане някакъв хлапак най-сетне затътри нозе към нашата маса. Определено се нуждаеше от бръснене и си беше загубил едната обица. Или може би напоследък носеха само по една.

— Кво ш’пръчате? — измънка той със сърдечност и бодрост на мекотело. В днешно време ресторантите вече се състезават с бензиностанциите по немарливост и безразличие.

Реших, че ще е най-разумно да му опростя задачата и поръчах за двама ни:

— Две порции крабове, две салати „Цезар“ и две бири.

— Ква бира ш’искате? — заинтересува се хлапакът. С тоя езиков талант сигурно трябваше да се кандидатира за телевизионен водещ.

— „Гролш“. По половин литър, ако имате.

— Де да знам. Има „Будвайзер“, „Милър“, може да е останало и „Куърс“ светло.

— Каквото има — обади се Солсбъри.

Не беше придирчив. Мнозина лекари са такива. Свикват на сандвичи от болничното кафене и скоро престават да усещат какво дъвчат. Но не и аз. Ще пропия американска бира, когато стане толкова хубава, колкото в рекламите по телевизията.

Сервитьорът сви рамене и изчезна, сигурно да си тегли още един химически стимулант. Канех се да подхвана възхвала на холандските пивовари, когато Роджър Солсбъри запита:

— Мислиш ли, че аз съм го убил… че съм сбъркал, искам да кажа?

Искаше да го уважавам. Обикновено клиентите гледат само да спечелят делото.

— Виж какво, Роджър, поразпитах тук-там из града. От медицинския институт чух само добри неща за теб. Досега не си съден, а по нашия край това е рядкост. Тъй че не се поддавай на всеобхватния ми цинизъм.

— Значи ми вярваш?

Беше ме хванал в крачка. Исках да разпитвам, а не да отговарям.

— Роджър, нали знаеш колко е важно да казваш всичко на адвоката си?

— Ясна работа. Като на изповед.

— Точно така. Искаш ли да ми кажеш нещо преди утрешните показания? Нещо да си пропуснал?

Роджър подпря брадичката си с юмрук. Нещо просветна в дъното на очите му, но той веднага примига.

— Не, не се сещам. Казах ти всичко за операцията. Нямаше признаци за аневризъм, кръвното беше нормално. Форцепсът стигна точно докъдето трябваше. Не съм аз.

— Знам. А иначе? Да е имало нещо лично между теб и семейството?

— Какво например?

Ах, да му се не види! Не желаеше да сътрудничи. В такива случаи понякога е най-добре да цепиш направо.

— Например да си чукал Мелани Кориган?

От съседната маса две застаряващи дами с модни пазарски чанти ме стрелнаха с погледи и зашушукаха неодобрително.

— По кое време? — запита Роджър.

И това доживях — клиентът ми да го усуква като Ричард Никсън.

— Хей, Роджър, не стоиш пред Върховния съд, а пред адвоката си.

Сервитьорът се довлече, забил здраво палци в паниците със салата. Избърса ръце в престилката, облиза малко майонеза от нокътя си и ни донесе бирата — незнайна американска марка, лишена от калории, цвят и вкус. Поне беше студена.

За да спечели малко време, Роджър отпи една глътка и каза:

— Вярно, имаше нещо такова.

— А защо не ми каза?

— Защото нямаше нищо общо с делото.

Гласът ми подскочи с няколко децибела.

— Защо не оставиш аз да решавам кое има общо и кое не? Ако тая работа излезе наяве, Сефало ще заяви, че си имал мотив за небрежност, или още по-лошо — че си го сторил с престъпни намерения.

— Мина ми през ума — небрежно отвърна той, — но Мелани няма начин да го използва. Ще навреди на образа й, нали? Прелюбодейка се мъчи да изкопчи пари от смъртта на съпруга си.

— Изобщо няма да стане така. Ти ще се окажеш коварен съблазнител или безумец, обзет от луда страст и готов да накълца нещастника, за да му отнеме съпругата.

Вилицата на Солсбъри застина във въздуха. По лицето му се мярна тревога, но като видя, че го гледам, той веднага избухна в смях.

— Може и да съм безумец — заяви Роджър с усмивка, — но ако става дума за съблазняване, не мога да й се хвана на малкия пръст. Освен това я познавах преди Кориган и… ами, има разни неща, дето на вашия жаргон ги наричате утежняващи обстоятелства.

— Цял съм в слух.

— Не знам дали те засяга.

Пресуших бирата и се помъчих да дам на малоумния келнер сигнал за още една. Изгледа ме тъй, сякаш не съществувах.

— В момента ме засягаш ти, всичко около теб и семейство Кориган — казах аз и зачаках разяснения.

Пълно мълчание.

Пристигнаха крабовете. Свежи, без черни петънца, месото се отлепваше от черупките, сосът с горчица също си го биваше. Ревнах за още бира и келнерът донесе чай с лед. На вкус беше досущ като бирата.

Нахвърлих се върху крабовете, но Солсбъри май вече нямаше апетит. Въртеше се неспокойно на стола и стрелкаше поглед насам-натам. Накрая ме погледна право в очите, въздъхна и изплю камъчето.

— Добре, слушай. Срещнах Мелани преди осем-девет години. Тъкмо привършвах специализацията, нямах много време за жени. Нали знаеш как е, в колежа се спукваш от учене, после влизаш в медицинския институт, след това практика, специализация. Нито пари, нито време. Тя беше просто едно объркано хлапе… правеше стриптийз, но само временно.

— Да бе, след това сигурно са я взели в Холивуд.

— Не беше лошо момиче. Наричаше се Есенен Дъжд. Просто използваше тялото си, за да изкара някоя и друга пара. И взех, че си паднах по нея. Почнах да печеля, купих й кола, разни подаръци… Но не беше задълго. Открих, че и други вършат същото. Един плащаше наема, друг дрехите, трети пътешествията.

— Същинско акционерно дружество.

— Някои се примиряват. Аз не. И я зарязах.

Той извърна очи. Не е много приятно да разказваш такива неща.

— Роджър, няма от какво да се срамуваш. Стара история. Срещаш хубаво младо момиче, което може да засмуче топка за голф през градинарски маркуч. Само не знаеш, че ако събереш всички маркучи, дето ги е минала, ще стигнат за поливане на цял стадион. Ще се шашнеш, ако ти кажа колко народ хлътва по такива мацета. Искат да ги променят. Стара мъжка фантазия. Някои дори си съсипват семействата. С докторите обаче е рядкост. Прекалено са умни, за да се вържат.

— Тя не беше такава — възрази той възмутено и по-високо, отколкото трябваше.

Двете жени на съседната маса полагаха отчаяни усилия да прикрият факта, че нашият разговор е по-интересен от техния. Усмихнах им се. Едната отметна глава, сякаш си бях разкопчал панталона.

Роджър Солсбъри разклати леда в чая си.

— Както и да е, не я бях виждал от около пет години, когато един ден Филип Кориган ме покани на вечеря. Беше ме посещавал заради проблеми с хрущяла в коляното. Оперирах го. После се появиха проблеми с гръбнака. Сприятелихме се. Не знаех, че е женен за Есенен… за Мелани.

— И тогава започна да се измъкваш от болницата малко по-раничко. Да навестяваш тайно брачното ложе, докато старият Кориган загрозява островите с разни наколни жилища от бетон.

Той се изсмя горчиво.

— Не беше точно така.

После пак млъкна. Хвърлих му поглед, сякаш исках да кажа: „Добре де, мъже сме в края на краищата“. Най — сетне той продължи шепнешком:

— Тук вече става малко объркано.

— Не се и съмнявам.

Не трябвало да се крият, обясни той, приведен над блудкавия чай.

— Защо? — заинтересувах се аз.

Филип искал да гледа, призна Роджър. Понякога да участва, друг път само да снима на видео. На яхтата, обзаведена като плаващ дворец, в имението върху грамадно водно легло, в плувния басейн.

Тъй значи. Филип Кориган се оказваше дърт пръч и воайор. Сигурно на тая възраст парите вече не са го вълнували, а не е можел да вдигне машинката без нещо по-перверзно.

— После смръквахме по малко кокаин и си правехме шведска тройка — каза Роджър. Помълча и ме изгледа смутено.

Жените от съседната маса определено рискуваха да си изкълчат шиите.

— Разочаровах ли те? — попита той.

Отвърнах му, че не правя морални оценки на клиентите си — зле е за бизнеса.

И все пак си водех наум морална статистика. Всички го правим. Мъчим се да бъдем свободомислещи, да не се месим никому, но тайничко изпитваме самодоволно чувство на превъзходство и смътно презрение към чуждите грехове. Роджър Солсбъри беше грешник. Взимаше наркотици и правеше групов секс като някоя отрепка. Само че беше моя отрепка, мой клиент и заниманията му в спалнята — или в плувния басейн — не го правеха некадърен хирург, а още по-малко — убиец.

Реших, че си струва да го ободря след покаянието.

— Според мен, нещата стоят така — казах аз. — Заплел си се с някаква уличница, която е стигнала да висшето общество, и с един дъртак, който не можел да вдигне парчето в нормална поза. Това не те прави престъпник номер едно, но ако стигне до съда или вестниците, съсипва те като нищо. Може през половината време да оперираш безплатно бедните или да храниш бездомните котки, но светът ще знае само едно: че си побъркан на тема секс и мъжът на твоята любовница е издъхнал в ръцете ти. Интересно четиво. Сега разбираш ли, защо трябваше да го зная? Без да искам, можех с някое от решенията си да те погубя. Буквално. Разбра ли?

— Разбрах.

— Друго има ли?

— Май не. Освен, че ме е омаяла здравата.

Олеле, Боже!

— През всичките тия години — продължи той — никоя жена не е успявала да ме разпали така. Знае и умее невероятни неща. Напълно свободна е, няма и грам задръжки. Сякаш е родена, за да дарява наслада. Знаеш ли колко ми е трудно да се откажа?

Не съм от отдела „скъпа редакция“, но все пак се опитах.

— Роджър, според мен Мелани Кориган е родена не за да дарява, а да прибира, каквото й падне. Тъй че, стой по-надалеч от адския й казан.

— Да, в нея има нещо опасно — кимна той. — Кой знае, може то да е част от магията…

Не довърши и се унесе в някакви тайни мисли.

— Е, добре. Значи това е всичко, нали? Играехте си на чичо доктор, а старчето гледаше, снимаше и от време на време идваше да ви прави компания.

— Това е. — Той помълча, загледа се настрани и добави: — Има и още нещо.

— Винаги е така.

— Тя ме помоли да убия мъжа й — каза Роджър.