Дълга целувка за сбогом

3 Вдовицата

— Мисис Кориган, обичате ли съпруга си?

— Обичам го. — Кратка пауза, задавено хълцане, тръпка, навлажнени очи, сетне по изящните скули бликна същински тропически порой. — По-точно, обичах го. Много.

Страхотно изпълнение. Тия неща не се изучават в гимназията. Дан Сефало продължи разпита:

— Липсва ли ви?

Отново подвеждащ въпрос, но само пълен глупак би предизвикал гнева на широката публика, прекъсвайки лигавия сериал с осведомителен бюлетин.

— Много ми липсва. Всеки ден. Толкова много неща споделяхме. Понякога чувам шума на кола по алеята и неволно си мисля: може да е Фил.

А може и да е вестникарчето. Божичко, каква мелодрама. Тя погледна към заседателите, сетне бързо извърна очи, сякаш сърцето й се късаше от спомена. От синята кожена чанта изникна дантелена кърпичка и попи сълзите по големите кафяви очи. Над свидетелския подиум надвисна облак от болка, но в цялата зала най-много страдах аз. Всеки въпрос падаше като стрела и всеки отговор ме пронизваше право в сърцето. Вдовицата изглеждаше великолепно. Гъстата червеникава коса беше отметната назад, за да разкрие страданието, изписано по безупречното й лице. И всичко това — в името на правдата плюс няколко милиончета компенсация за душевните терзания от загубената близост, утеха и радост.

— Разкажете ни за съпруга си, за покойния си съпруг, мисис Кориган. Знам, че темата е болезнена, затова кажете, ако се нуждаете от прекъсване, за да съберете сили.

Сефало протегна ръце към вдовицата и се поклони, сякаш стоеше пред кралска особа. А тя наистина приличаше на кралица с белите си ръкавици и тъмносиньото двуредно костюмче. Може би ръкавиците прикриваха факта, че вече си е сложила яркочервен лак за предстоящите обиколки из нощните клубове. Може би си струваше да я помоля да ги свали, когато дойдеше моят ред за въпроси. Или пък просто да грабна меч и да си направя харакири.

— Не знам откъде да започна — каза тя. — Няма кой знае какво за разказване.

Очевидно знаеше точно откъде да започне. Много ми се искаше да каже: „Докато жена му умираше, той чукаше половината стюардеси в града; натрупа милиони, като подкупваше областните инспектори по териториално планиране; и ако нямаше, високопоставени приятели във Вашингтон, отдавна да са го прибрали на топло, за укриване на данъци.“ Но вместо това тя продължи:

— Фил беше най-всеотдайният човек, когото съм срещала. Ако можехте да видите… ако можехте само да видите как се грижеше за болната си първа жена. — Тя се обърна към заседателите като кинозвезда пред тълпа обожатели. — Мислеше си, че завинаги е загубил способността да обича, но аз съживих нещо в душата му. А за мен той беше всичко — любовник, приятел, дори баща, какъвто никога не бях имала. И да умре тъй жестоко, в разцвета на силите си…

Хитро. Много хитро. Тъй добре разиграно, че изглеждаше напълно естествено. Ето го значи обяснението, защо двайсет и шест годишна жена си хваща мъж на петдесет и пет. От баща се нуждаела и сега го оплаква. Само прескачаше дребния факт, че шампанското гръмнало едва шест седмици след погребението на любимата първа съпруга. Но дръзнех ли да обеля и думичка за това, с мене бе свършено. Виртуозно изпълнение. Дори съдията Ленард я слушаше със затаен дъх. Тази сутрин изглеждаше в отлично настроение, докато обсъждахме календарния график на делото. И как да не е в настроение, след като жаркия му бе докарал тройна печалба — едно към десет и два пъти по едно към пет.

Когато ми предостави свидетелката за разпит, Дан Сефало се хилеше тъй злорадо, че едва не пропуснах да забележа поредните аномалии в облеклото му — ципът на панталона зееше полуотворен, а ризата беше закопчана в илиците на сакото.

Моментът изискваше гениалност. Роджър Солсбъри ме гледаше тъй, сякаш му бях последна надежда. Пристъпих към свидетелския подиум с неуверена усмивка. Все още не бях решил. Зад сълзите долавях кремъчна твърдост и много ми се искаше да я изкарам на бял свят. Но допуснех ли грешката да я докарам до истерични сълзи, заседателите щяха да ме линчуват и да спретнат обезщетение с толкова нули, че да стигне и за самолетоносач. Тя ме гледаше право в очите. Сочните устни изведнъж се свиха решително. Знаех, че има нещо гнило в цялата работа. Но моите хора не бяха успели да го открият за шест месеца и излизах пред съда съвсем бос. Не можех да рискувам.

— Ваша светлост — обърнах се аз към съдията, сякаш търсех неговото одобрение. — Смятам, че ще е непочтено да задържим мисис Кориган на подиума за обсъждане на тази болезнена тема. Защитата няма въпроси.

Отчаян и зарязан от всички, Роджър Солсбъри клюмна на стола си. Дори и в смъртните отделения рядко бях виждал такова униние.

— Много добре — каза Ленард и ме удостои с лека усмивка. — Мистър Сефало, призовете следващия свидетел.

— Ищецът приключи със свидетелите — заяви Дан Сефало, продължавайки да огрява цялата зала с идиотската си усмивка.

— Някакви предложения? — запита съдията.

Пристъпихме към него и той пусна заседателите в обедна почивка.

— Защитата настоява за прекратяване на делото — казах аз, макар че и сам не си вярвах.

— На какви основания, мистър Ласитър? — попита съдията.

— Поради липса на убедителни доказателства, първо — че операцията е довела до аневризъм на аортата, и второ — че смъртта е причинена от въпросния аневризъм.

— Отхвърля се — отсече съдията още преди Сефало да отвори уста. — Свидетелят на ищеца вече даде показания по въпроса. Какво ти става, Джейк, тия работи ги решават съдебните заседатели.

Знаех това. Макар и затънал до уши в тресавище от коктейли и ледена водка, доктор Уоткинс ни бе дал необходимите доказателства — поне колкото да не допусне прекратяване на делото. Правех предложението само за да покажа на съдията по каква линия ще водя защитата. О, доктор Чарлс У. Ригс, колко ми трябваш в момента!

Съдията се озърна из опустяващата зала и махна с ръка да пристъпим още по-близо. После даде знак на секретарката да се пръждосва.

— Говорихте ли за споразумение, момчета?

Разумен въпрос. Ако успееше да ни разкара сега, можеше да виси на хиподрума чак до края на седмицата.

— Ваша светлост, предложихме да покрием обезщетението със застраховката на моя клиент — отвърнах виновно аз. — Точно милион долара, с друго не разполагаме. Ищецът би трябвало да приеме, така ще спести на съда много време и труд.

Сефало поклати глава.

— Според нашите изчисления само загубите от неосъществени доходи на покойника са над три милиона. Да не говорим за душевните страдания на моята клиентка от загубата на скъпия й съпруг.

Съдията се разсмя.

— Дани, както я гледам тази твоя вдовица, май няма да остане задълго без скъп съпруг.

Браво. Много се радвах да го чуя. Може би и съдебните заседатели си мислеха същото. В такъв случай щяха да ни лепнат само три милиона — предостатъчно, за да докарат горкия доктор до просяшка тояга.

Съдията се облегна назад.

— Добре, момчета. Дайте да караме по същество. Дани, казвай последно колко искаш.

— Две и петстотин. Днес. Без отсрочки. В брой.

Съдията вдигна вежди и плъзна длан по голото си теме.

— Браво бе, Дани! Знаех, че не си поплюваш, ама чак пък толкоз… Джейк, ти какво имаш?

Измъкнах празните си джобове и поклатих глава.

— Милион, Ваша светлост, колкото дава застраховката. Клиентът ми е на частна практика само от пет-шест години. Още изплаща дългове. Добре печели, но засега не е натрупал пари. Няма откъде да плати. Пък и изобщо не е виновен.

— Добре, Джейк, но сега сме в почивка, а през второто полувреме ще ти спукат задника от пердах. Нали виждаш накъде е тръгнала работата?

— Още не е свършило първото, Ваша светлост. Изчакайте да си кажа думата пред съда.

— Добре, точно в един започваме с първия ти свидетел.

Заседанието се прекратява.

Той удари с чукчето и глухият звук отекна под гредите на високия таван. Роджър Солсбъри се захлупи на масата като прострелян.

Побързах към коридора и едва не се врязах в хубавата вдовица. Тя не ме забеляза. Стоеше гърди срещу гърди с някаква друга жена. И двете се зъбеха, пламнали от яд като съдия и прогонен играч. Не познавах новодошлата. Беше без грим, с късо подстригана черна коса, чип нос, смугло лице, джинси и маратонки. Може би последната хубава жена в Маями, носеща очила. Масивните рамки от черупка на костенурка й придаваха професорски вид. Езикът, който държеше обаче, едва ли се чува често в студентските аудитории.

— Ти си безогледна пачавра и долна курва. Тепърва има да видим коя от нас ще изхвръкне на улицата!

Вдовицата присви очи. Вече бяха съвсем сухи. Бълваха огън и жупел.

— Махай се, неблагодарна твар, и до довечера да си изнесеш партакешите, инак скапаните ти дрехи ще плуват в залива.

Дан Сефало пристъпи да ги разтърве.

— Мис Кориган, смятам, че е по-добре да си вървите.

А, мис Кориган! Сладкодумната непозната явно бе дъщерята на Филип Кориган от първия брак. Последвах я по коридора.

— Мога ли да ви помогна? — любезно попитах аз.

Мъчех се да не изглеждам като типичен адвокат лешояд, дебнещ да изкара облаги от чуждото нещастие.

Тя свали очилата и ме огледа свирепо. Очите й имаха цвят на силно кафе. Очевидно днес беше готова да сдъвче всеки срещнат. Измери ме от глава до пети и задържа поглед нейде върху реверите ми. Леко разшири ноздри, сякаш излъчвах зловонни изпарения.

— Вие сте адвокатът на онзи доктор, нали?

Изрече го тъй, сякаш ми се полагаше най-малко доживотен затвор.

— Има такова нещо. Видях да спорите с мисис Кориган и просто се чудех дали не ви трябва помощ…

— Защо? Чукате ли я, или само ви се иска?

Тя отново намести очилата върху вирнатото носле и решително се отправи към асансьорите.

— Първото не, второто да — подвикнах след нея аз.