8 Вечерната прожекция

Ето как подготвям заключителната си реч. Мятам папките в багажника и потеглям към къщи. Живея в старата част на Коконът Гроув, между Къмкуот Авеню и Поинсиана. Къщата не се вижда откъм улицата, защото дворчето е задръстено с китайски рози, вечнозелени дъбове и жакарандови дръвчета. Под тях царува такава сянка, че тревата не би стигнала и за коза. Дърветата засенчват и къщата — ъгловата сграда от коралова скала, която сигурно ще остане да стърчи тук и след атомна бомбардировка. Баба Ласитър е живяла тук, когато наоколо било пълно с художници и прочие навлеци, а вместо бутици имало нормални кръчми. Щом усетила, че кварталът почва да става шик, грабнала си въдиците и поела към островите.

Зарязвам папките в багажника и се отправям към кухнята. Вътре има хладилник, микровълнова печка, няколко шкафа и място, колкото за двама-трима добри приятели. Макар и двуетажна, къщата е съвсем мъничка. Едва ли някога ще я видим по страниците на „Архитектурен магазин“, но идеално подхожда за човек, който не иска да кани гости и да се прави на светски лъв.

Пускам всички вентилатори. Не обичам климатиците. Те изсушават въздуха и те откъсват от природните звуци на птичките, щурците и крадците по съседските къщи.

Верандата гледа към джунгла от избуяли шубраци и бурени, защитаващи малкото задно дворче като средновековна крепост. Тъй като кварталът е уединен, напоследък взеха да се заселват наркопласьори. Повечето съседи са свестни — нито вдигат шум, нито се бъркат в чуждите работи. Но с преработката на кокаин си имаме неприятности. Миналата година в една къща на Локуот Стрийт гръмна бидон с етер. Нищо не остана както от къщата, така и от тримата колумбийци. Само се посипаха късчета овъглена латиноамериканска плът и искрите примигваха в нощното небе като светулки. Върху моя хамак падна портретче на президента Грант с опърлена брада.

Слагам си боксовите ръкавици и започвам да бъхтя крушата, провиснала на верандата. Тя си трае и не ме удря. Изкарвам четири рунда без нито една загуба. Мисля за случая, за предимствата и недостатъците, кое да изтъкна, кое да замажа. Спомням си всичко, свидетел подир свидетел. Не ми трябват папки или бележници. Всеки удар е поредното свидетелство или доказателство.

Лягам по гръб и почвам да правя коремни преси. От определена възраст нагоре мъжът трябва да си поддържа корема. Иначе тръгва нагоре към гърдите и целият торс се превръща в една безлична маса. А аз държа на корема си.

Накрая завършвам с лицеви опори. Отначало нормални, после — с крака на верандата и ръце на земята, докато бурените почнат да ме гъделичкат по носа.

След това проверявам хладилника. Не съм много претенциозен, стига да има пушена риба. Намирам малко майонеза, дето не е съвсем зеленясала, парче рокфор той може и да е зеленясал, бурканче горчица и половин лимон. На кухненския плот има пресни домати от местната зимна реколта — бледи и жилави като топки за тенис. Попътно съм купил френска франзела. Разстилам пушената риба върху хляба, размазвам майонезата, слагам отгоре три жилави резенчета домат и накрая добавям сиренето и горчицата. Добър апетит. Бързо и ефикасно.

Връщам се при хладилника за една бира. Избор: „Гролш“ от половин литър с порцеланова запушалка или „Анкор Стийм“ — единственото изключение в моя бойкот срещу американската бира. Оглеждам и двете. Това ми е най-трудното решение за деня, ако не броим въпроса дали да се пазаря за обезщетението, или да изрева с пълно гърло: „Невинни сме!“. Сефало ще спори и в двата случая: първо, че Солсбъри е допуснал професионална небрежност, и второ, — че обезщетението трябва да бъде горе-долу колкото външният дълг на Бразилия. Понякога, ако делото изглежда загубено, си струва да поведеш пазарлъци, но дори и да смяташ клиента си за виновен, е никакъв случай не бива да предлагаш повече, отколкото струва например една сезонна карта за стадиона. Лошото е, че почнеш ли такъв разговор, няма как да се правиш на невинен.

Още се колебая за бирата. „Анкор Стийм“ има плътен кехлибарен цвят. Познавах едно момиче с такива очи. Щом ги погледнех, тутакси ожаднявах. В крайна сметка се спирам на „Гролш“.



Папките още си бяха в багажника, четири празни шишета от „Гролш“ лежаха в кофата за боклук, а аз се протягах в хамака и спокойно обмислях всичко, представях си утрешния ден. Чух телефона едва на третия сигнал. Нищо не си бях представял, а просто дремех.

— Трябва да те видя — изрече женски глас. — Зает ли си?

След малко разбрах коя е. Сюзън Кориган.

— Работя усилено. Мъча се да открия правдата в нашия несъвършен свят.

— Знаеш ли къде е Лагун Роуд? — запита тя.

— Знам, естествено. В квартал Гейбълс Естейтс.

— Там живея, Лагун Роуд 99.

— Сигурно днешните вестници плащат добри пари.

— Къщата е на татко. Ела, моля те. Веднага. Важно е.

Точно така, къщата на татко. Или — още по-точно — къщата на мащехата.

— Не знам дали е много разумно. Според адвокатската етика не би трябвало да разговарям с мисис Кориган в отсъствие на адвоката й.

Не че съм кон с капаци. Разни умници с тежкарски костюми от големите юридически фирми се събират на конференции по хотелите и измислят какви ли не правила. Представата им за етика е да подкрепят по-богатия. Моята е по-проста. Никога не лъжа съда, не позволявам и на клиентите да го правят. Освен ако се налага да ритна противника по коляното.

— Тя не е тук — каза Сюзън Кориган. — Като дойдеш, мини отзад и ела в бунгалото до басейна. Работата засяга твоя клиент.

Аха. В дъното на душата си предчувствах какво ще излезе. И пак някъде там се надявах да е нещо друго.

Записах в мисловния си компютър няколко мегабайта текст за утрешната реч. След това си пуснах един душ. Облякох пуловер в синьо и оранжево, избелели джинси, които ми бяха стрували много труд, докато ги докарам на цвят, и чифт вехти маратонки за в случай, че ми се наложи отново да я догонвам. После подкарах олдсмобила на трета скорост по Олд Кътлър — тесен и лъкатушен път, водещ на юг през Коконът Гроув. От двете страни растяха огромни индийски смокини и преплетените им дънери приличаха на чудовищни змии, наполовина заровени под земята. Отгоре гъстите клони се сплитаха в мрачен свод, който закриваше лунната светлина. Откъм залива долиташе острият мирис на сол и гниещи водорасли. Завих наляво по Арвида и попаднах на Милионерската улица — редица разкошни резиденции, свързани чрез удобни канали с Бискайския залив и Атлантика.

Къщата на Кориган се намираше в една задънена уличка, оградена с трийсетметрови палми. Направо да си изкълчиш врата, ако искаш да им видиш върха. С къщата беше същата работа. Първото, което биеше на очи, беше височината й. За да видя партера, трябваше да погледна нагоре. Макар че Лагун Роуд е само на метър и половина над морското равнище, като добавиш още десетина метра чакъл, пръст и камъни, получаваш местния вариант на планина. А за озвучаване пускаш един водопад да се лее по грамадни коралови буци.

Някой друг сигурно би се смаял пред размерите на тази къща, пред луксозния стил, пред стените от грубо изсечен камък и необятните балкони над водата. Аз обаче си мислех само за една дума — електричество. Колко ли ток трябваше за безбройните климатици, за водопада в тая изкуствена планина, за цветните прожектори между палмите и цветните лехи покрай алеите? Още колко за топлата вода, за автоматичната входна врата и камерите над нея? Семейство Кориган май бе в състояние еднолично да съсипе националната енергетика.

Портата се оказа отворена. Спрях на тухлената алея и поизчаках. Наоколо нямаше нито други коли, нито признаци за живот. Вратите на просторния гараж бяха плътно залостени. Пътека от плоски камъни заобикаляше къщата. От двете й страни стърчаха декоративни колчета с лампички на върха. Между тях провисваха дебели въжета — в някои театри очертават по този начин откъде да се минава.

Зад къщата почваше дъсчена платформа, водеща към басейна. Беше си съвсем сериозен басейн за плуване — петнайсет на четири метра. Миришеше на солена вода, сигурно имаше пряк тръбопровод към залива. Зад басейна видях бетонен кей, хангар за лодки и частна лагуна, свързана с Бискайския залив. До кея бе закотвена яхта, с каквато във военно време сигурно биха превозили цяла армия.

Бунгалото олицетворяваше представата на архитекта за Таити. Не знам от какво беше направено, но отвън се виждаше бамбукова облицовка и островръх палмов покрив. На верандата се мъдреха пет — шест грубовати гърнета с млади кокосови палми. В едно от стъблата бе забито мачете. През отворената врата долиташе шумоленето на вентилатор. Почуках по бамбуковата стена.

— Ласитър, влизай и си налей едно питие. В хладилника има плодов сок.

Реших, че с витамините съм добре и нямам нужда от плодов сок. Хвърлих поглед наоколо. Гласът долиташе от странична врата, водеща вероятно към спалнята. Всичко останало представляваше едно помещение — кухненски бокс и холче с телевизор, стереоуредба и видео. Край стената имаше лавица със спортни справочници, няколко сборника поезия — може би под анцуга все пак се криеше женско сърце — и жизненоважният за Маями испанско-английски речник.

В спалнята се разнасяше шумолене, каквото издават жените при обличане. Надявах се да избере нещо ефирно и да си сложи малко парфюм зад ушите. Но тя излезе без никакъв грим, с току-що измито лице. Лъхна ме лек мирис на тоалетен сапун. От рязаните джинси стърчаха силни крака, мускулите на прасците играеха при всяка стъпка. Късата черна коса беше стегната отзад с ластиче и от това изглеждаше още по-къса. А в горнището от анцуг с емблемата на „Делфините“ имаше място и за мен.

— Харесва ли ти моето жилище? — попита Сюзън.

— Ами да. Когато ми позвъни, не разбрах, че живееш в бунгалото. Помислих си, че ме каниш на забава до басейна. Значи злата мащеха те е прогонила от замъка?

Тя поклати глава.

— Живях в къщата, докато татко се ожени за тази… жена. После реших да не им се пречкам. Всяка вечер плувам по километър и половина. Друго не ми трябва.

— Харесва ми. В Маями рядко се среща жилище, по-малко от моето.

— Довчера си държах някои неща в къщата. Ските, леководолазната екипировка, малко дрехи. След като се скарахме в съда, тя изхвърли всичко на двора.

— Чух малко от разговора. Ама и ти не си поплюваш. Ще ми кажеш ли за какво спорехте?

Тя млъкна. Настаних се на някакво канапе със синтетична тапицерия, а тя седна отсреща и преметна крак върху крак. Усмихна се. За втори път след срещата на игрището.

Протакаше, чудеше се как да пристъпи към онова, за което ме беше повикала. Подхвана отдалече:

— Утре делото свършва, нали?

— Точно така.

— Мислиш, че ще спечелиш.

Това можеше и да е въпрос.

— Надявам се.

— Няма ли да ти е криво, ако отървеш виновен човек?

Виновен е термин от криминалното право. В гражданското няма такава дума. Надявам се да решат, че не носи отговорност. Но гражданската отговорност е коварен терен. Тъй че няма как да отговоря на въпроса в този му вид.

— Типично адвокатски отговор — презрително каза тя.

После се разсмя и почна да тананика:

Защо ли потайно си пеем,

когато умре адвокат?

И конят гробарски подскача,

когато го влачи отзад.

— Не знам — казах аз. — Това го нямаше на държавния изпит.

Тя направи гримаса и продължи със следващия куплет:

Певци и поети се помнят

и споменът вечно е млад,

а конят гробарски подскача,

когато умре адвокат.

— Ще спечеля ли нов хладилник, ако позная автора? Да не е Робърт Фрост?

Сюзън се нацупи.

— Карл Сандбърг.

— Странно, разправят, че той много уважавал един адвокат на име Линкълн. А пък аз се надявах в поезията да те интересуват повече древногръцките вази, отколкото някакви си адвокатски кокали.

Тя отново насочи разговора по същество.

— Убийството спада към криминалното право, нали?

Премълчах и тя продължи:

— Онзи ден каза, че нямам доказателства. Сигурно трябва да видиш нещо.

Сюзън стана да включи видеото и малкия телевизор. После пак седна и се загледа настрани. Изображението примига, започна типичен любителски филм — нестабилна камера, която се въртеше прекалено бързо из разкошно обзаведено помещение. Приличаше на апартамент в Бевърли Хилс с барче, лъскави мебели и изкуствено звездно небе по тавана. Не се виждаха хора, само модерни скъпи мебели, няколко произведения на изкуството и фалшивото звездно небе.

— Това е каюткомпанията на „Кори“ — поясни Сюзън Кориган.

— „Кори“ ли?

— Не забеляза ли яхтата отвън?

— А, това било яхта. Аз пък си мислех, че е самолетоносачът „Нимиц“ и всичките четири хиляди моряци са слезли в градски отпуск.

— Много щяха да я зарадват, нали? — подхвърли тя с леден глас и кимна към къщата. — „Кори“ е изработена по поръчка, дълга е около двайсет и пет метра. Любимата играчка на татко.

Изображението примига, пробягаха снежинки, после на екрана се появи Мелани Кориган по бикини, извила бедро към камерата. Правеше знак на някого да се приближи. За секунда нечие рамо закри обектива и пред камерата излезе мъж. Беше среден на ръст, по бански и тениска. Обърна се смутено към обектива. Роджър Солсбъри. Може би в този момент се полагаше да подскоча, но не бях изненадан.

— Това е централната каюта — каза Сюзън.

На пода от черни и бели плочки имаше грамадно водно легло, осветено отдолу с неонови лампи. Върху таблата от черно стъкло бе изобразен нощният хоризонт на Маями. Роджър Солсбъри застана неловко край леглото, а Мелани Кориган започна да прави стриптийз, ако изобщо може да се нарече така смъкването на черен бански костюм, произведен навярно по време на текстилна криза. Горнището беше тясно като връвчица, долнището — колкото средно голяма пощенска марка. Мелани се движеше умело в такт с музиката, люшкаше бедра изумително плавно. Кимна на Роджър да седне върху леглото и той се подчини като кученце.

Тя откачи горнището, изтласка навън високите си твърди гърди и въздъхна дълбоко, сякаш едва не се бе задушила до смърт от нищожното късче плат. Имаше театрална класа колкото в ученическа пиеса или в евтин порно филм. Метна горнището по Роджър. То се приземи на главата му и плъзна надолу, закривайки носа и устата. Роджър заприлича на грабител от банален каубойски филм.

След малко дойде ред на долнището и тя завъртя задник под носа на Роджър в такт с музиката. Кълчеше се наляво и надясно, бързо и бавно. Кой знае защо, имах чувството, че не й е за пръв път.

Мина още около минута и двамата се заеха с по-сериозна работа. Не след дълго операторът откри, че има вариообектив. Отначало общ план на двете тела, които се гърчеха под изрисувания хоризонт на Маями. После фигурите почнаха да растат, докато накрая на екрана остана само една телесна част или по-точно две съединени части. Накрая камерата се дръпна обратно, за да покаже пак двете тела.

Сюзън Кориган ме гледаше, седнала с гръб към екрана. Донякъде се смущавах заради нея, но изпитвах най-вече скука. Като бивш спортист си падам повече по действието, отколкото по гледането. Зрелището продължи още малко, после прекъсна и пак се подхвана. Можеше да е от друг ден или от същия, след кратка почивка. Не знам дали си говореха — върху записа беше наложена допълнителна музика. Сега Роджър Солсбъри имаше стетоскоп. С него все пак изглеждаше облечен донякъде, за разлика от Мелани Кориган.

Роджър надникна в гърлото й.

Тя каза нещо. Сигурно „А-а-а“.

Мъничка пантомима: Игра на чичо доктор.

Отвори широко устата.

Тя отвори уста.

Той й измери пулса. После тя пое дъх, изпъчи се, а той я почука по гърдите и прослуша дробовете със стетоскопа. Изглежда, бяха наред.

Тя се завъртя и изложи пред Солсбъри идеално заоблен задник. Той плъзна по него дясната си ръка и бавно почука с палец. Не бях виждал такава медицинска процедура. По-скоро подхождаше за избиране на зрял пъпеш. Каквато и да беше целта, Мелани явно сметна това за забавно. Тя се обърна със смях и камерата заподскача — вероятно и операторът се кискаше. После Роджър я пипна по челото да провери дали клетото дете няма треска и за по-сигурно й измери температурата с нещо, което беше прекалено дебело, за да е термометър.

Сцената се прекъсна, после записът продължи и пак притъмня, докато някой минаваше край обектива. Предположих, че Филип Кориган е закрепил камерата на статив и сега ще се включи. Но не беше Кориган. Беше същински Херкулес, макар и малко нисичък. Напомняше ми булдога от емблемата на големите товарни камиони, само че не толкова симпатичен. Беше от ония напомпани буци, дето често се мяркат из гимнастическите салони — мускул връз мускул, дебела шия, скосени рамене и татуирана светкавица на едната ръка. Ръцете му висяха накриво — просто нямаше как да ги отпусне покрай бедрата. Беше гол и се виждаше, че все пак не е успял да напомпи една част от тялото си до шварценегеровски размери. И тъй, вече гледах двама голи мъже и една гола жена. Преплетени ръце и крака, от време на време по някой поглед към камерата и здраво раздрусани слабини.

Камерата рязко смени ъгъла. Чудех се как операторът е попаднал над леглото, за да снима събитията като балет в стар холивудски мюзикъл. После го видях на екрана и разбрах фокуса. Лежеше на пода до леглото и снимаше отражението в огледалния таван. Около шейсетгодишен, чисто гол, с оредяла коса и шкембенце. Филип Кориган. Мислено проверих инвентарния списък: трима мъже и една жена. Камерата пак се задейства и Филип Кориган изчезна от поглед. Раменете на културиста изпълниха екрана. Целите в пъпки — издайническо доказателство за употреба на анаболни стероиди.

Така продължи още няколко минути, после екранът потъмня и не светна повече.

— Е, какво мислиш сега? — попита тихо Сюзън Кориган.

— Мисля, че ръчната камера е по-подходяща за документални филми. Осветлението е прекалено ярко, сценарият — слабичък. Номерът с огледалото ми допадна, но, откровено казано, предпочитам „Дамата от Шанхай“.

— С всичко ли се шегуваш?

— Не с всичко, не дори и с това. Зарежи, Сюзън. Всяко семейство си има кирливи ризи и няма смисъл да ги вадим от гардероба.

— Баща ми не беше такъв. Докато не срещна нея и Роджър Солсбъри.

— Добре. Значи тя го е покварила. Може и Роджър да не е ангел. Но какво ще спечелим?

Очите й пламнаха.

— Например да хванем убийците.

Пак старата песен.

— Все още не съм видял никакво доказателство, че е убит, а още по-малко, че го е сторил Роджър Солсбъри. Ами онзи мистър Вселена от филмчето? Ами десетките други типове, за които не знаеш?

— Адвокатски номера. Само че точно твоят любим клиент е накълцал татко в деня, преди да умре. И доколкото знам, само той е носил отрова в малко кожено куфарче.

— Какви ги говориш?

— Такива.

Тя бръкна в едно чекмедже, извади нещо и ми го подхвърли. Миниатюрно кожено куфарче, някои мъже много си падат да ги носят вместо чанта през рамо. Златен монограм РАС — Роджър Алън Солсбъри. Разтворих го. Две спринцовки и прозрачно шишенце, пълно до половината с бистра течност. Нито етикет, нито указания.

Неприятен багаж. Побиха ме тръпки.

— Какво е това?

— Сукцинилхолин — лекарство, използвано при анестезия. Парализира крайниците. И дробовете. При операция поставят пациента на изкуствено дишане. Не го ли направят, просто лежиш и си умираш.

— Откъде знаеш всичко това? Къде го намери?

— Не бързай толкова, господин адвокат. Първо, намерих го в стаята на Мелани, скрито в едно чекмедже с трийсет чифта черни бикини — страшно много за жена, която изобщо не носи бельо. Мисля, че вече е открила липсата. Сигурно ме подозира. Затова ми изхвърли багажа и смени ключалките. Второ, проучих какво е, направих лабораторна проба. Недей да си мислиш, че спортните журналисти разбират само от метри, точки и голове.

— Беше ли у теб през цялото време, след като го откри?

Непоправимият адвокат Ласитър вече мислеше за възможна подмяна.

— Дадох в лабораторията на Джейксъновата болница около пет кубически сантиметра. Останалото е непокътнато.

— Какво общо има това с Роджър Солсбъри, ако допуснем, че куфарчето е негово?

— Много ясно, че е негово! Мелани се е чукала с него, значи той й е дал шишенцето. Тя мразеше баща ми, но се преструваше, за да го използва. Не можеше да се разведе. Според брачния договор при развод нямаше да получи нищо. Но ако той умреше докато са женени, получаваше къщата, яхтата и трийсет процента от наследството.

Аз кимнах.

— Съвместната собственост плюс съпружески дял.

— Точно така.

— Значи е имала мотив. Но само това ще докажеш. За обвинение по косвени обстоятелства ти трябва много повече. Уликите срещу Мелани са съвсем слаби, а срещу Солсбъри нямаш и толкова. Първо, баща ти не е отровен. Умрял е от аневризъм.

Тя извърна глава и примига, за да удържи сълзите.

— Затова ми трябва твоята помощ.

— За какво?

— Да разбера как са го направили.

— Кое?

— О, Джейк, поразмърдай си мозъка.

За пръв път ме наричаше на малко име. Хареса ми.

— Как са убили татко със сукцинилхолин и са го представили за аневризъм — тихо каза тя, сякаш бронята й бе съвсем изтъняла.

Не се хванах на въдицата.

— Болницата е много рисковано място за убийство. Непрестанно се навъртат лекари, сестри и тъй нататък.

— Точно затова е минало гладко. Кой ще възрази, ако доктор Солсбъри влезе в татковата стая след операцията? Може тогава да е направил инжекцията. И кой ще търси отрова, когато пациентът умира от аневризъм?

Класическа измама. Като заучено положение във футбола — един хуква да отвлече вниманието, а друг отбелязва гола.

Чиста лудост. Нямаше никакви доказателства. Просто едно сърдито момиче искаше да намери злодеи. Обвиняваше другите за пороците на баща си. Точно като заучено положение — кой ще вдигне най-много шум. Погледнах я. От тъмните очи бликна сълза, после още една. Погледнах спринцовките и шишенцето. И пак тъмните, просълзени очи.

— Откъде да започнем? — попитах аз.

Загрузка...