Дълга целувка за сбогом

13 Нощна смяна

— Голям късмет — заяви Чарли Ригс.

Филип Кориган беше погребан в крипта, по-точно — в пищен мавзолей с изваяна върху бетона емблема на „Палмланд“ — най-големият му търговски център.

— Голям късмет — повтори Чарли, — особено като се има предвид, че е мъртъв от две години. Във Флорида почвата е толкова влажна, че тъканите се разпадат за нула време. Да не ти разправям как изглеждат някои трупове — мухъл отвън, паразити и ларви отвътре. В днешно време гробниците са толкова редки, толкова скъпи. Но за него цената едва ли е била проблем.

— Ако се съди по къщата, гробницата сигурно ще е с асансьор, винарска изба и иконом — казах аз. — Да е херметична, друго не ме интересува.

Ригс потриваше доволно ръце пред перспективата да наруши вечния покой на Филип Кориган. Аз бях измъкнал погребалните сметки от досието по делото. При смърт поради небрежност ответникът заплащаше и разноските за погребението — около петдесет хиляди, доколкото си спомнях. И като се разрових, наистина открих разписката от погребално бюро „Вечен спомен“. След смъртта на първата мисис Кориган мъжът й беше закупил най-хубавия парцел, върху който да построи мавзолей за двама — и то не какъв да е, а първо качество. Идеалният жест на един любящ съпруг, обещание, че един ден костите му ще легнат до нейните. С надеждата да не е много скоро.

Осемдесет и пет хиляди за строежа и обслужването на мисис Кориган. След две години още петдесет бона за дооформяне на втората крипта, тъй че за цялата тая прогимназия бе хвръкнала шестцифрена сума. Според приложената документация вътре имаше приемна с бетонни пейки, та опечалените да не стоят под жаркото обедно слънце, централна зала с две еднакви бетонни крипти върху платформи от коралова скала и вестибюл с надписа „Смъртта плаща всички дългове“ — тъкмо девиз за човек, натрупал състояние от заеми за строителство.

Двамата с Чарли Ригс седяхме в моя олдсмобил, който вече си имаше нов фар и изчукан капак. Сигурно затова бучеше щастливо, докато се носеше на изток по Тамаями Трейл. Бях разказал на Ригс целия разговор с Мелани Кориган, пропускайки само някои подробности за телесния допир и сладостната целувка. Обвиненията й срещу Солсбъри много го заинтригуваха.

— Прекалено добре пасва всичко — каза той, дъвчейки изгасналата лула. Беше сбръчкал замислено чело и зад сламените му очи припламваха светлинки.

— Как така?

— Най-напред дъщерята те уверява, че докторът е използвал лекарството, за да убие Кориган. После вдовицата казва, че е искал тя да го направи. Изобщо не знаеш дали течността в шишенцето наистина е била сукцинилхолин.

— Какво намекваш?

— Че двете жени може да кроят шапка на добрия доктор.

— Не става. Както винаги ми напомняш, за всяко престъпление трябва мотив. Мелани Кориган може и да го има — просто иска да се отърве от Солсбъри. Ами Сюзън Кориган? Какво я засяга Солсбъри?

Ригс се помъчи да запали лулата — тежка задача в открита кола при скорост сто и трийсет километра в час.

— Не че я засяга, може би просто търсят кого да накиснат за убийството на Филип Кориган.

— Какво? — сепнах се аз и едва не изхвръкнах от пътя, опитвайки да заобиколя един прегазен броненосец.

— Как се поделя наследството?

— Мелани получава къщата, яхтата и трийсет процента от наследството. Сюзън — каквото остане след плащането на данъците. Добре се уреждат и двете.

— Значи, теоретично погледнато, всяка от тях има мотив да желае смъртта на Филип Кориган.

— Хей, докторе, говорим за баща и дъщеря.

— Както е казал Плавт, lupus est homo homini. Човек за човека е вълк. Отнася се и до жените. Жестокостта вътре в семейството често е най-страшна. Мъже пребиват жените си или извършват кръвосмешение. Жени убиват мъжете си, понякога с най-странни средства. А се случва и дъщери да убиват бащите.

— Това е отвратително, Чарли.

— Прав си — каза той, после заряза лулата и примига срещу вятъра.

Минахме по каменната пътека около къщата и заварихме Сюзън Кориган да излиза от басейна с морска вода. Беше с благоприличен тъмносин бански като за състезание. Влажната синтетика прилепваше по всяка изпъкналост и вдлъбнатина на нейното атлетично тяло. Тя надяна масивните очила, които моментално се запотиха.

— Тъкмо привърших двеста метра бътерфлай — каза тя малко задъхано. — Раздвижва кръвта.

Представих й Чарли Ригс. Тя го поздрави с уважение, после попита как тъй един почтен бивш съдебен лекар се размотава с някакъв бивш второстепенен играч и настоящ некадърен адвокат. Допуснах, че може и да го казва на шега, затова се разсмях добродушно. Подадох й хавлията, но не й помогнах да се избърше, защото нещо се беше разсеяла и пропусна да ме помоли. За да завържа, разговор, казах, че съм прочел нейната статия за мача Лос Анджелис — „В неделя нападателите на «Делфините» пропуснаха всичко друго, освен да си вземат заплатите“.

— Осем изтървани паса — каза тя, — два от тях — в крайната зона. Загубиха с три точки. А защитата игра великолепно. Видя ли Тайрън Уошингтън? Отби четири жестоки атаки.

Чарли Ригс се изкашля. Не си падаше по светски приказки.

— Мис Кориган, знаете какво искаме да направим.

— Да — отговори тя. — Джейк ми каза по телефона.

— Донесохте ли документите?

— Подготвих пълномощно — казах аз, — но няма да свърши кой знае каква работа. Помолих Мелани да го подпише, за да имаме разрешение и от двете ви, тя обаче отказа.

Сюзън метна хавлията върху мократа платформа до басейна.

— Какво? Та тя е убила татко или поне е помогнала на Солсбъри. Защо трябваше да я питаш?

— Като бивша съпруга и основна наследница тя има формалното право да разреши или откаже — обясних аз. — А може и да грешиш спрямо нея.

Още веднъж разказах за срещата си с вдовицата, но пак пропуснах пикантните подробности.

— И така — приключих аз, — двете единодушно обвинявате Солсбъри, че е отровил баща ти. Но тя не разрешава да ексхумираме тялото. Рече, да оставим всичко, както си е било, не искала повече да се замесва.

— И това не ти се стори подозрително? — възкликна Сюзън с такъв глас, сякаш бях дете идиотче.

— Можеше и да ми се стори, ако не ме беше уведомила за Роджър. Сега просто не знам.

Тя ми метна познатия гневен поглед.

— Аз те уведомих за Роджър Солсбъри. А сега давам разрешение за аутопсия. Ако не я направите, ще ида при Щатския прокурор. Той може да изкара заповед или нещо такова, нали?

— Може — потвърдих аз. — Съдебно нареждане. Но след това губиш контрол над разследването. С него ще се заеме съдебният лекар. Ти, аз и Чарли оставаме вън, пред вратата. Всъщност, ако им кажеш, че сукцинилхолинът е у теб, а после открият следи от това лекарство в трупа, автоматично ставаш заподозрян номер едно.

Очите й пламнаха зад очилата.

— Тогава какво предлагаш?

Погледнах Чарли Ригс и той ме погледна. Мислехме едно и също. Завъртяхме очи към Сюзън Кориган, от чиято черна коса се стичаха локвички върху плочите. Не казахме нищо, но тя схвана.

Великите умове мислят еднакво. Понякога и със смахнатите става нещо подобно.

— Ще ни трябват някои неща — казах аз.

— Имам всичко в бараката — отвърна Чарли Ригс.

— Тази нощ ли? — попита Сюзън Кориган.

Ние кимнахме едновременно.

Потеглих към къщи да се преоблека. Черният костюм на тънки винени райета беше чудесен за съдебната зала, но никак не пасваше на новото ми призвание.

Резачката вдигаше ужасен шум. Задвижвана от малък бензинов двигател, тя се врязваше в бетонния ръб на криптата и разхвърляше прах на всички страни, а страховитата гюрултия кънтеше между мраморните стени. Отвън пред мавзолея Сюзън Кориган дебнеше да не довтаса нощният пазач.

Никак не ми се искаше да замесвам Сюзън в зловещото начинание, но единствено тя можеше да ни отведе, където трябва. На нас с Чарли просто не ни се полагаше да обикаляме посред нощ между паметниците и да търсим гробницата. Поне така твърдеше Сюзън. Едва след като пристигнахме разбрах, че и без нея нямаше да сгрешим. Изграден върху малка могилка, мавзолеят предлагаше великолепен изглед към близкото езерце, магистралата Палмето и югозападните предградия. Трябваше да го знам от самото начало. Дори и в смъртта си Филип Кориган спазваше трите закона на търговията с недвижими имоти — разположение, разположение и пак разположение.

С всичка сила натисках резачката през бетона. Фенерът в ръцете на Чарли Ригс хвърляше сенките ни по мраморния под и декоративната стена, върху която бяха изписани имената на всички търговски центрове и жилищни сгради, построени от Кориган — дори на онези, за които се водеха бурни съдебни дела.

Спрях резачката за кратка почивка.

— Тая гробница издига самодоволството до невиждани висини.

— Degustibus non est disputandum16 — заяви Чарли.

— Gesundheit17 — отвърнах аз.

Чарли поклати глава и се навъси.

— Човешките вкусове са необясними. Както и ужасяващото ти непознаване на латинския. Не си ли научил нещо в колежа?

— Само да се пазя от ляв прав удар — признах аз.

Хванахме се отново на работа. Двайсет минути по-късно все още гледахме как сенките ни танцуват по стените, когато Чарли каза:

— Помогни ми. Капакът е готов за изместване.

Пъхнах ръце в процепа и се опитах да вдигна капака. Никакъв шанс. Сигурно тежеше към двеста и петдесет килограма. Тогава подпрях с рамо и се помъчих да го избутам настрани. Плочата плъзна с пронизително стържене, от което ме полазиха тръпки.

Изведнъж дочух меки стъпки по мраморния под. Изотзад долетя шепот:

— Как върви?

— Добре, добре — казах аз. — Следващия път се обаждай, преди да влезеш, Сюзън.

— Не му обръщай внимание — рече Чарли. — Малко се е уплашил.

Продължих да натискам, но капакът беше заял, а обувките ми се плъзгаха по мраморния под. Все едно че опитвах да си пробия път по разкаляно игрище с двама защитници на гърба. Още два сантиметра. После плочата пак заседна с онзи проклет стържещ звук, който сигурно не смущава само хора, привикнали да разбиват гробници след полунощ, докато навън вятърът свири зловещо сред паметниците.

Чарли подпря рамо до мен. Нови пет сантиметра. Сюзън се включи в борбата и капакът тръгна толкова бързо, че не успяхме да го удържим. Бетонната плоча рухна на мраморния под и се строши на хиляди късчета. Обгърна ни облак прах. Някой кихна. Надявах се да е Чарли или Сюзън. Насочих лъча на фенера навътре — в криптата. Чарли се провеси през ръба и потупа дървения ковчег.

— Добре, даже много добре — каза той. — Сух е като барут.

Погледнах Сюзън.

— Защо не ни изчакаш навън, до камионетката на Чарли?

Нямаше смисъл да гледа как вадим трупа на баща й след две години в ковчега. Тя ме изгледа така, сякаш искаше да каже, че има кураж колкото мен, а може би и много повече, но все пак излезе. Ние с Чарли отново се хванахме на работа. Забихме лост под капака на ковчега и напънахме с всичка сила. Сторихме го на тъмно, защото бяхме оставили фенера на пода. Трупът лежеше цял метър под ръба на криптата и тъй като бях по-як от Чарли, аз се заех да го измъкна.

Опрях корем в ръба и се прегънах в кръста. Посягах натам, където би трябвало да са раменете, но вместо това награбих с пълни шепи някаква каша.

— Гъх! — изпъшках аз.

— Какво става? — заинтересува се Чарли.

— Имам чувството, че съм бръкнал в каца ябълков мармалад.

— Плесен — каза Чарли. — Сигурно е лицето. Случва се и в най-сухата гробница.

Избърсах ръце, посегнах по-надолу, напипах някакви рамене и дръпнах. Чарли остави фенера, подложи найлоновия чувал и след минута двамата вече крачехме по росната трева: той — с инструментите в торба от зебло, аз — с опакован труп на рамо. Бяхме като национални герои на Трансилвания.

— Не е бил прав онзи детектив от Лос Анджелис — казах аз, когато наближихме камионетката.

— Кой точно? — запита Чарли Ригс.

— Марлоу, Филип Марлоу. В една от книгите казва, че мъртвецът е по-тежък от разбито сърце.

— И какво?

— Покойният Филип Кориган ми се вижда съвсем лекичък.

— Телата губят тегло след смъртта — каза Чарли, сякаш беше общоизвестен факт.

— Страхотна диета — заключих аз.

Чарли промърмори нещо и продължи напред. Изглежда, умът му на учен все още работеше след нощните изпитания. До камионетката оставаха десет метра, когато Чарли рязко спря. Сюзън Кориган ни чакаше, клекнала в каросерията насаме с мислите си.

— Първо, да установим самоличността — заяви Чарли с глас на детектив от отдел „Убийства“.

Той дръпна ципа на чувала и освети съдържанието.

— Ха така! — ахнах аз.

— Какво става? — попита Сюзън с треперещ глас и скочи от камионетката.

— Татко ти да не е погребан с рокля от жълт шифон?

— О, Господи. Това е мама, а роклята е розова, или поне беше.

— Какво става, по дяволите! — викнах аз и едва не изпуснах чувала.

— Извинявайте — каза задавено Сюзън. — Аз съм виновна. Казах ви, че криптата е отляво, само че като се гледа отвътре. Всичко обърках.

Седнахме върху влажната трева — не толкова за да си починем, колкото да съобразим, какво ще правим сега. Използвахме вместо заседателна маса една надгробна плоча и като всеки добър адвокат аз обявих съвещанието за открито. Лунните лъчи се отразяваха от бледите паметници наоколо и хвърляха меко, мъгливо сияние по лицето на Сюзън. Осветление, точно като за скръбна сцена. Гледах я и се чудех как е могла да допусне подобна грешка. Наистина ли искаше да извадим баща й? Спомних си какво бе казал Чарли за семейните престъпления. Но под неясните лунни лъчи ми се стори, че различавам сълзи в очите на Сюзън Кориган.

Пълна лудост. Безсънна нощ, тежък труд, мрачно гробище — нищо чудно, че въображението почваше да ми върти номера. Сюзън Кориган просто не можеше да е убила баща си, защото… защото…

— Няма време — каза Чарли Ригс и махна с ръка на изток, където небето вече розовееше.

Както повечето начинания в този живот, кражбата на мъртъвци става по-лесно при втория опит. Ако тренирахме по два пъти дневно като „Делфините“ през август, сигурно щяхме да го докараме до четиридесет и пет минути на труп. Този път тялото беше по-тежичко и носеше черен костюм. Преметнах го на рамо и тъкмо напусках мавзолея, когато чух някой тихичко да си тананика:

По мраморния под на преддверието заскърцаха кожени подметки. Ние с Чарли се бяхме отдръпнали в мавзолея още щом зърнахме лъча да се появява иззад ъгъла. Нощният пазач!

Чарли Ригс се притискаше към стената в дъното. Слушах задавеното му дишане и се надявах да не го тръшне сърдечен удар. Пролазих в сянката зад разбитата крипта, но мястото не достигаше за мъртвото ми другарче. Клекнал зад плочата, аз сграбчих Филип Кориган за дъното на панталона. Той остана изправен в несигурно равновесие, залитайки като пиян веселяк. Лъчът на фенерчето освети пода, над който все още се носеха облаци бетонен прах. Изведнъж усетих сърбеж в носа и едва удържах кихавицата.

Лъчът заподскача по стените и в отразената светлина зърнах пазача. Частен охранител — дебел, над шейсетте и навярно работещ на дванайсетчасови смени срещу минимално заплащане. Нощна смяна. Ако се стигнеше до тичане, сигурно и Филип Кориган щеше да го надбяга.

Фенерчето освети черните обувки на Кориган, плъзна нагоре по тялото и накрая спря върху восъчното, плесенясало лице с безформен нос, преливащ в провисналите бузи.

— Madre de Dios19 — прошепна пазачът.

Стисках зъби, но рано или късно трябваше да си поема дъх. В носа ми нахлу още прах.

— АП-ЧХИИИ!

Звукът долетя откъм мен, но пазачът виждаше единствено Филип Кориган, който бе провесил глава, защото пръстите ми постепенно отслабваха.

— Не бой се — прошепнах аз от тъмнината. — Мъртвите не кихат.

Пазачът отстъпи назад.

— Jesus Christo!

Вдигнах едната ръка на Кориган, посочих с прогнили пръсти към восъчното лице и отвърнах.

— Грешка, Хосе. Yo soy el anti-Christo20.

Фенерчето изтропа на пода и пазачът си плю на петите. След малко и ние последвахме примера му. Аз мъкнех Филип Кориган, а Чарли Ригс подтичваше отзад и се кискаше. Непристойно поведение, мен ако питате.

Черната нощ бе отстъпила място на сиво утро. Подранили работници караха на север по магистралата и лъчите на фаровете им пронизваха мъглата. Метнахме товара си в каросерията и също потеглихме, само че в южна посока. Скоро излязохме на национално шосе номер едно, което тръгва от Мейн и стига до Кий Уест. Продължихме по него покрай стотици бензиностанции, закусвални, търговски центрове с отдели за домашни любимци и леководолазно снаряжение, фалирали дребни магазинчета и хиляди разбити мечти. През Кендал и Пърин, покрай мангови горички, ягодови градини и консервни фабрики, покрай военновъздушната база до Хоумстед, после по моста „Кард Саунд“, през Кий Ларго и пак на юг.

Никой не обелваше дума — нито ние тримата, натъпкани отпред в кабината, нито двамата отзад в каросерията. Съпрузите Кориган лежаха кротко един до друг, както едва ли им се бе случвало от медения месец насам.

Аз карах. Сюзън седеше до мен. Само веднъж се бяхме сближавали повече — когато я съборих на игрището. Чарли Ригс хъркаше кротичко, подпрян на дясната врата. Докато наближавахме Таверние, Сюзън отпусна глава върху рамото ми и аз я прегърнах през раменете. Този път тя не ме отблъсна. Предположих, че заспива, но след малко тя прошепна:

— Благодаря, Джейк.

Изненадано завъртях очи към нея.

— Не биваше да съм толкова груба, когато се срещнахме — добави тя. — Много ми беше криво. Първо загубих мама, след това татко взе оная жена, а после и той почина нелепо…

— Разбирам те — казах аз и я усетих как омеква в прегръдката ми.

— Ти пое голям риск. Знам, че искаш да разбереш истината, но знам също така, че го стори и заради мен. А всеки път, когато се опитваше да ме потърсиш, аз те отблъсквах. Вече няма да се държа така.

Понечих да кажа нещо, но тя сложи пръст върху устните ми. Целунах го и продължих да управлявам с дясна ръка, като внимавах да не забия камионетката в Атлантика на изток от пътя или в Бискайския залив на запад. После усетих как тя отпусна лице върху шията ми, погъделичка ме с нос и ме прегърна с дясната ръка през гърдите. Великолепна, разкошна прегръдка.

Слънцето вече се издигаше високо над източния хоризонт, когато достигнахме Исламорада и отбихме по прашния път в посока към Мексиканския залив. От широко разтворените прозорци на малката дървена къщичка ни посрещна аромат на силно кафе и цвърчащ бекон. Спряхме на пясъка под едно прецъфтяло жакарандово дърво. В короната му бе кацнала едра речна рибарка, която ни изгледа учудено изпод черно-белия си пернат гребен.

— Я виж ти, какво ми се довлече — подвикна баба Ласитър откъм предната веранда. — Джейк, да не си бил на кални бани? Или някой те е въргалял в канавката?

Баба седеше в люлеещия се стол с грамадна чаша кафе. Беше облечена с панталони в тютюнев цвят и шарена мексиканска наметка. Върху темето й се мъдреше високо сомбреро, здраво завързано под брадичката. Лицето й беше все тъй волево, с високи скули и предизвикателно стърчаща челюст. Черната коса, която помнех от детството си, сега бе прошарена точно в средата с бяла ивица, досущ като осева линия на магистрала. Най-близките приятели на баба ми я наричаха „Скункса“, но само след като жулнеха солидна доза от нейното домашно уиски. Запознах я с доктор Ригс. Той се поклони най-официално, подхвърли комплимент относно задграничната й премяна и се зае да разправя за някогашното си посещение на пирамидите в Юкатан, като не пропусна да опише най-подробно йероглифите и погребалните обичаи на майте.

— За мен е истинско удоволствие да посрещна културен и образован гост в своята скромна обител — каза тя, приглаждайки няколко непокорни кичура. — Може би ще окажете благотворно влияние върху този мой непрокопсан внук.

— Бабо, недей — примолих се аз.

Без да ми обръща внимание, тя се обърна към Сюзън Кориган, чиито тъмни очи бяха подпухнали от безсънната нощ, но си оставаха все тъй прелестни.

— А ти сигурно си момичето, за което разправя Джейкъб. Аха, сега разбирам защо. Не си за изпускане.

— Бабо! — изревах аз.

— Не му обръщай внимание — каза тя. — Както повечето мъже, няма представа кой командва в тоя живот. След закуска те отиват да си вършат работата, а ние с теб ще метнем по една въдица в залива и ще си побъбрим. Кажи ми, скъпа, виждаш ли в Джейкъб нещо, което да те развълнува?

— Има скрити заложби — каза Сюзън.

Баба се разсмя.

— Дано доживеем да ги разкрие.

Търпението ми се изчерпа.

— Може ли да пристъпим към работа? — запитах аз.

— Ами да — кимна баба. — Изстудила съм избата, както заръча. И напълних това с лед.

Тя посочи сандъка за риба от вехтата си моторница. Вътре като нищо можеха да се поберат и двата трупа. Чарли Ригс огледа сандъка.

— Осем градуса над нулата ще е идеално. При такава температура ги съхраняваме в моргата. От много студ няма полза. Тъканите замръзват.

— Ами тогава да започваме — отново предложих аз.

— Няма закъде да бързаме, Джейк — отвърна Чарли Ригс и се усмихна лъчезарно на баба. — Хич даже няма закъде.

Баба поразчисти верандата, тоест избръска с палмово клонче нападалите листа от ракитовите столове. После наля на всички кафе, започвайки от Чарли Ригс.

— Слушай, док, виждала съм те едно време по телевизията. Случаят с преобърнатата лодка край Садълбънч Кий. Хич не си се променил.

Чарли поклати глава.

— Беше преди двайсет години.

— Tampus fugit — рече баба и очите на Чарли светнаха, сякаш бе срещнал отдавна изгубен приятел.

Всички седнахме на верандата и баба взе да се суети около Чарли, който вдигна крака върху сандъка с труповете на фамилия Кориган и се отдаде на спомени. Разказа ни историята за мъжа, чиято лодка се преобърнала, а жена му си ударила главата и загинала от удавяне. Времето било спокойно, а съпругът умеел да плува отлично.

— Тогава защо не я е спасил? — хвана се Сюзън на въдицата.

Чарли продължи с лукава усмивка:

— Може би му е натежала полицата, с която наскоро бил застраховал жена си за един милион долара.

Аха, казахме всички.

— Оставил я е да се удави — подметна Сюзън.

Чарли поклати глава.

— По-лошо.

— Как го доказа?

Нова усмивка.

— Взех един манекен от витрината на най-близкия универсален магазин и го настаних в лодката. Отпред, където е била жената. После заех мястото на съпруга и цапардосах манекена с греблото. Следите от удара съвпадаха идеално с тия по тила на покойницата.

Съпругът получил деветдесет и девет години затвор, Чарли го показали по телевизията.

Баба прегърна Сюзън през раменете и я въведе в къщата. Аз помъкнах чувала с трупа към затъмнената стая, която баба нарече „изба“. Всъщност стаята си е горе, както всички останали — трудно се копае мазе, когато живееш само на метър над морското равнище. Вътре беше пълно с бъчви, шишета и разни машинарии, необходими за производството на домашното уиски, с което баба ми черпи рибарите от околностите. Два вехти климатика бяха включени на пълна мощност и по стените се стичаше влага.

Предложих първо да кълцаме, а след това да закусим. Не се виждах да върша тая работа на пълен стомах. Чарри каза, че ме разбира, после извади от кабината на камионетката стара кафява чанта. Разкопча протритите кожени ремъчета и огледа с любов как обедното слънце проблясва по остриетата на пет-шест скалпела.