Дълга целувка за сбогом

1 Форцепсът

Декември 1988 г.

Когато свидетелят се поколеба, аз нетърпеливо почуках с писалката по бележника си. Демонстративно. Не че бързах. Имах цял ден на разположение, дори цяла седмица. Лекарското застрахователно дружество плащаше на час, при това доста добре. И да протакаш, паричките си текат. Почукването бе само за да покажа на съдебните заседатели, че свидетелят не изглежда твърде уверен. И за да го изкарам от равновесие.

Най-напред звучното „чук-чук-чук“ с писалката по бележника. После бавно, решително приближаване към свидетеля — нека усети присъствието ми, докато отчаяно рови из папката си в дирене на някакъв документ. И накрая погледът, високоволтовият лазерен поглед на Джейк Ласитър. Разтапя ледове и свидетели.

Разкопчах черното си сако и пъхнах палец под колана. После се изпъчих с всичките си сто килограма — бивш футболист, бивш служебен защитник и още цял куп бивши неща — пред ореховата преграда около свидетелското място, протрита от допира на милиони потни длани.

Откакто зададох въпроса, бяха минали само четиридесет секунди, но исках да изглеждат като часове. Исках съдебните заседатели да потънат в безкрайната тишина. Чуваше се само бръмченето на климатиците и шумоленето на хартии из папката. Понякога младите адвокати допускат грешката да запълнят тази черна дупка, да изяснят въпроса или да го зададат по нов начин и с това неусетно вдъхват живот в мъртвия въздух, увиснал като саван над вражеския свидетел. Каква глупост. Свидетелят е засякъл, защото се страхува. Не мисли за отговора, а за причината да му зададат този въпрос. Мъчи се да надделее в борбата, да предвиди какво ще го питат след малко. Добре, нека се пържи в собствен сос.

Още двадесет секунди мълчание. Един заседател се прозина. Друг въздъхна.

Съдията Реймънд Ленард откъсна очи от списъка за днешните конни надбягвания и хвърли към нас удивен поглед, сякаш току-що откриваше, че се е изгубил. Кимнах мълчаливо, за да го уверя, че в момента не се нуждаем от мъдростта, благодарение на която някога бе успял да завърши право във вечерните курсове нейде из Средния Запад. Съдията бе едър мъж на около петдесет години — плешив, кръглолик и предпочиташе да носи тога в кафяво вместо традиционното черно. Историята едва ли някога щеше да го издигне на пиедестал до съдии от ранга на Маршал или Кардосо, но пък не може да му се отрече, че беше почтен и оставяше адвокатите да пледират, без непрестанно да се намесва.

На предварителното заседание съдията бе предложил да приключваме всеки ден в два и половина. И съвсем сериозно добави, че следобед щял да се занимава с писмената работа, макар че в същото време си подготвяше бинокъла за хиподрума. На бюрото му лежеше бележка: „Жаркия, Ривера, залог 5:1, девета гонка“. Откровено казано, съдията разбираше повече от коне, отколкото от свидетелски показания.

Още тридесет секунди. Сетне кашлица, наподобяваща далечен тътен на влак в тунел, и най-сетне беловласият свидетел проговори.

— Зависи — изрече доктор Харви Уоткинс сериозно и тежко, досущ като президент, който чете послание към нацията.

Съдебните заседатели се завъртяха към мен. Разширих очи, сякаш бях готов да ревна: „Дрън-дрън“. Сетне с лукава вълча усмивчица се помъчих да измисля следващия въпрос. Много ми се искаше да заявя: „Драги мой, триста долара взимаш на час, как не ти хрумна друго, освен зависи? Един човек е мъртъв, обвиняват моя клиент в лекарска немарливост, а ти ще ми дрънкаш тук за някакво си зависи.

Вместо това обаче казах:

— Нека тогава да опитаме по друг начин. — Говорех печално и уморено като учител, който се мъчи да преподава алгебра на маймуна. — Когато един хирург извършва ламинектомия на третия и четвъртия лумбален прешлен, може ли да вижда какво върши с форцепса, или работи по усет?

— Както казах, зависи — отвърна доктор Уоткинс с подчертано достойнство.

Както повечето наемни свидетели, той умееше и оригването да превръща в сонет. На възраст беше малко под седемдесетте, със заресана назад бяла коса — бивш началник на ортопедично отделение и доста добър лекар, преди да затъне до уши в океан от «Столичная водка» с лед. Напоследък обикаляше по съдилищата и срещу прилично заплащане даваше мъдрите си преценки в дела за лекарска немарливост. Такива като него предпочитаха да се наричат «консултанти». Другите лекари ги наричаха с доста по-нецензурни епитети. Когато бях защитник по криминални дела, смятах, че клиентите ми могат да спечелят с лекота всеки шампионат на лъжците. Сега си мисля, че май само с фотофиниш може да се определи кой печели първото място — лекарите, фалшификаторите или изнудвачите.

Нямаше смисъл да се заяждам. Въздъхнах и запитах:

— От какво точно зависи?

Сега очаквах най-лошото — тоя въпрос даваше възможност за произволно тълкуване.

— Зависи от момента, за който говорим. Преди навлизането между прешлените всичко се вижда съвсем ясно.

Щом въведете форцепса, за да отстраните нуклеус пулпозус, нещата се променят. Естествено, тъй като пространството между прешлените е съвсем малко, форцепсът затруднява виждането.

— Естествено — изрекох аз с нетърпение, сякаш бях чакал този отговор, още откакто испанците са слезли по бреговете на Флорида.

— Значи от този момент нататък хирургът работи на сляпо?

Исках да чуя «да». Той знаеше, че го искам. И по-скоро би предпочел да влезе пиян-залян в операционната, отколкото да изрече заветната думичка.

— Не съм сигурен, че бих го описал точно по този начин…

— Но в този момент хирургът не вижда какво върши, нали?

Вече почти крещях в опит да изкопча нормален кратичък отговор. Хайде бе, пиянде, колкото по-бързо напуснеш свидетелското място, толкова по-скоро ще се озовеш в прохладните сенки на отсрещното заведение, за да прочистиш гърлото и грешната си душа с глътка бистра, ледена течност.

— Става дума за пространство от около половин сантиметър — отвърна докторът, без да отстъпи нито на йота и тежкият му бас отекна из залата. — Естествено, че няма добра видимост, но хирургът държи форцепса под око, за да знае докъде е навлязъл. И, разбира се, щом усети препятствие, спира движението.

— Точно това казвах и аз, докторе. Хирургът наблюдава форцепса, старае се да усети съпротива в пространството между прешлените. Тоест, работи на сляпо, нали? И вие, и доктор Солсбъри, и всеки хирург, който някога е отстранявал диск…

— Възразявам! Недоказани умозаключения. — Дан Сефало, адвокат на ищеца, бе скочил на крака и се мъчеше да загащи разпасаната си риза. Закопча третото копче на сакото във втория илик. — Ваша светлост, мистър Ласитър пак произнася речи.

Твърде недоволен, задето го откъсват от мечтанията за хиподрума, съдията Ленард отново надигна глава. Залагах три към едно, че изобщо не е чул възражението, но сто на сто щеше да го подкрепи. Предното бе отхвърлено, а съдията Ленард държеше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. И за да не се обърка, просто редуваше наслука решенията ту за едната, ту за другата страна — сигурно и като студент така си беше попълвал тестовете на изпит.

— Приема се — каза съдията, после ми кимна и завъртя любопитно глава към Сефало, който вече бе закопчал накриво всички копчета и стърчеше над масата на ищеца като някакъв Квазимодо с евтин костюм от полиестер.

След това съдията подаде сгънато листче на съдебната секретарка — млада жена, която изслушваше с каменно лице всички истории за убийства, скандални разводи и железопътни катастрофи. Секретарката пробута бележката на съдебния пристав, а той се измъкна през задната врата към съдийския кабинет. Там, сред застоялия дъх на вехти юридически книги, които никога не са били разгръщани, камо ли четени, щеше да предаде листчето на секретаря на съдията, който щеше да позвъни на Блинки Блитстийн и да заложи петдесет долара за Жаркия.

— Ваша светлост, нека задам въпроса по друг начин — казах аз, като че имах избор. — Докторе, навярно ще се съгласите, че форцепсът закрива пространството между прешлените, прав ли съм?

— Донякъде.

Голяма отстъпка, няма що. Какво ли му трябваше на тоя тип, за да каже да“? Доктор Уоткинс плъзна език по устните си. Хей, приятел, май ти пресъхва гърлото, а? Й очите ти са мътни, кръвясали. Бас държа, че Сефало те е настанил в „Сонеста Бийч“. Сигурно са ти поднесли в стаята бутилка от най-добрата руска водка. А може би са добавили и финландска. Да си организираш Руско-финската война в хубавия апартамент с изглед към Атлантика.

Отстъпих към дъното на залата, така че съдебните заседатели да бъдат между мен и свидетелското място. Исках всички да гледат как доктор Уоткинс ще се пречупи като прогнила мачта в щорм.

— Докторе, не е ли вярно, че поради малките размери на пространството между прешлените при всяка подобна операция съществува риск форцепсът да влезе прекалено навътре и да засегне аортата?

— Риск ли? Разбира се, че има риск, но…

— И точно това е станало в нашия случай. Осъществил се е този риск, който според статистиката…

— Възразявам! Ваша светлост, мистър Ласитър не дава на свидетеля да довърши отговора си. Прекъсва го.

Този път, докато скачаше на крака, Сефало си удари коляното в масата и вратовръзката му провисна от закопчаното накриво сако като език на жадно куче. Обикновено Сефало се обличаше съвсем прилично, но си въобразяваше, че в съдебната зала ще спечели симпатии, ако прилича на скитник. Такъв си беше — и без гащи би тръгнал, само и само да привлече заседателите на своя страна. Днешният костюм беше стар, смачкан и вонеше на конска пот. Но Дан Сефало не беше вчерашен. Както се правеше на палячо, изведнъж се превръщаше в Грегъри Пек.

— Отхвърля се — заяви съдията, без да вдига глава.

Да живеят конните състезания!

Свивайки и разпускайки юмруци, аз направих няколко гигантски крачки към свидетелското място. Исках да приключа ефектно. С показанията си доктор Уоткинс ни бе закопал здравата. Сега се мъчех поне да изравня резултата. Пристъпих до секретарската маса и взех стоманения инструмент, който напомняше мънички, изящни клещи. Вместо с поглед, секретарката ме удостои само с гледката на буйната си африканска прическа. Четеше някакво книжле със замък и тъмноока жена на корицата.

— Този форцепс, веществено доказателство номер пет на ищеца, е идеалният инструмент за премахване на дисковата херния, нали така?

— Не знам дали е идеален, но го използват.

Май се надяваше цирозата да го отмъкне в гроба, преди да е казал „да“. Отстъпих към дъното на залата. Докторът не ме изпускаше от очи и подозрително бръчкаше чело. Нямаше ми вяра за пет пари.

— Но колкото и да е съвършен за въпросната операция, този инструмент представлява реална и добре позната заплаха за аортата, така ли е?

Доктор Уоткинс се усмихна. Очите му се поизбистриха. Той вирна брадичка и стрелна поглед към заседателите, да провери дали внимават.

— Форцепсът не представлява заплаха — заяви той с тежък, сенаторски глас. — Заплахата идва, когато хирургът прибързва, или действа твърде грубо и губи представа докъде е навлязъл. Форцепсът причинява увреждане само по най-елементарния начин, също както пистолетът може да убие човек, но пред съда застава онзи, който е натиснал спусъка. Немарливият хирург — това е заплахата. Да се засегне аортата по време на ламинектомия си е чиста немарливост, или, казано на ваш език, лекарска небрежност…

— Ваша светлост! — провикнах се аз като ранен глиган.

Свидетелят се държи безотговорно. Вместо показания развива тук някакви си теории в полза на ищеца, от когото получава щедро заплащане.

Говорех каквото ми хрумне, само и само да отклоня вниманието на заседателите от жалкия си провал. Бях прекалил с въпросите — класическа глупост по време на разпит.

Съдията Ленард се завъртя на тапицираното кресло.

— Това възражение ли е?

Мислено преброих досегашните му решения, сякаш бях в казиното и чаках да събера двайсет и едно.

— Да, Ваша светлост. Настоявам съдебните заседатели да не вземат под внимание подвеждащите изявления на свидетеля.

— Подкрепя се. Съдебните заседатели да пренебрегнат последния отговор.

Голям успех, няма що! Заседателите вече бяха наясно, че щом им нареждат да забравят нещо, значи си струва да го запомнят. Как да спася положението? Погледнах Сефало. Ако се ухилеше още малко, щеше да му се цепне главата.

— Нямам повече въпроси, Ваша светлост — казах аз с умело разиграна бодрост. После решително тръгнах към стола си, сякаш току-що бях смазал свидетеля. Но не ми се вярваше да съм впечатлил заседателите. „Ех, Ласитър, защо не си затрая, когато трябваше?“ Изпънат като бастун, с безупречна снежнобяла прическа, доктор Уоткинс слезе от подиума и за момент спря да кимне любезно на заседателите — същински генерал пред войските си. После мина край масата на ищеца, кимна на Дан Сефало и нежно потупа по рамото опечалената млада вдовица Мелани Кориган. На минаване покрай мен съвсем леко поклати глава и ме изгледа съчувствено, сякаш искаше да рече: не му придиряйте много-много на клетника, с калпаво дело се е захванал, та и по-кадърен от него няма как да го спечели.

Затворих очи и пред мен се разстла прекрасна страна с прохладни потоци и зелени хълмове, където съдилищата издават само брачни свидетелства и актове за недвижими имоти. После се зачудих дали ще ме вземат за учител по физкултура в някоя прогимназия.