Събудих се както винаги в шест без петнайсет. Уморен, но с ясен ум. Усещах в стаята нещо странно. Има някакво шесто чувство, което ни подсказва промените. Някой е минал през пространството около нас. Нашите сензори — чувствителни като наблюдателни спътници — засичат невидимото движение.
Разгънах се, станах от канапето и проверих в спалнята.
От Роджър нямаше и следа.
Чаршафите още бяха топли. Къщата — празна. Надникнах в гаража. Поршето го нямаше.
Обадих се у дома и събудих Чарли, който сигурно делеше леглото с баба. Той каза спокойно:
— Отивам в дома на Кориган. Ти стой там, за в случай, че се върне.
Не вярвах да се върне. Едва ли беше отишъл до денонощния магазин за плодов сок и яйца. След двайсет минути Чарли ми се обади от уличен телефон. В къщата на Кориган нямало никого.
Поръчах такси. В Маями това е като лотария. Шофьорите идват от разни карибски островчета с по едно крайбрежно шосе и една планинска пътека. Просто не могат да се оправят с адресите. Позвъних в кабинета на Роджър и оставих съобщение на телефонния секретар. Не се надявах на отговор и бях прав. Нито обаждане, нито такси. След двайсет и пет минути излязох.
Побягнах по Маями Авеню надолу към магистралата за Кий Бискейн, после завих надясно по Корал Уей. Асфалтът още бе хлъзгав от снощния дъжд. Кабинетът на Роджър се намираше на улица Хиралда в Корал Гейбълс. Някъде около осем километра. Нямам нищо против атлетиката, но в момента не разполагах с време.
Озъртах се към минаващите коли. Повечето ме заобикаляха отдалече, две-три се опитаха да ме блъснат. Нямаше кандидати за компанията на здравеняк с мрачна физиономия и потна сива тениска. На последните двеста метра би трябвало да намаля темпото, но аз се опитах да наваксам. Със спринт. Краката едва ме държаха, сърцето ми блъскаше лудо. Стар бях вече за маратонски изпълнения.
Черното порше турбо на Роджър блестеше отзад на паркинга. До него беше зеленият ягуар на Мелани. Добре. Значи Мелани бе дошла доброволно, сигурно след обаждане на Роджър. Докато тичах насам, през цялото време си я представях в багажника. Но може би Чарли Ригс грешеше. Може би Роджър нямаше намерение да убива Мелани, а само искаше пак да си поиграят на чичо доктор. Само че Чарли никога не грешеше.
Прегънах се с ръце на кръста и жадно поех глътка кислород. Все едно дишах през мокра хавлия. Беше една от онези влажни утрини без въздух и без полъх откъм океана, докато слънцето не нагрее земята.
Кабинетът представляваше белосана едноетажна къщичка с оранжев керемиден покрив. От трийсетте години. Мнозина доктори и адвокати са минали по този път. Напускат небостъргачите в центъра, борят се за успех и независимост. На паркинга нямаше други коли. Нямаше и да има, събота е почивен ден.
Задната врата беше заключена. Предната също. От един затъмнен страничен прозорец стърчеше климатик. Къщата беше прекалено стара за централно охлаждане. Опитах да отворя прозореца. Никакъв шанс. Отблъснах се с омекнали колене, ударих едно рамо на климатика и той падна вътре върху някаква маса. Изчаках малко. Никакви звуци. Пролазих през отвора. Рентгенов кабинет. Тъмен.
Отворих вътрешната врата и се озовах в коридор, водещ към стаята за прегледи. Повлякох се към другата страна на къщата покрай личния кабинет на Роджър, архивата, стаичката на счетоводителя и накрая стигнах до манипулационната. Изпод вратата се процеждаше светлина. Пристъпих напред, слушайки собственото си тежко дишане. Вътре бръмчеше климатик, чуваха се приглушени гласове. Мъжки и женски. Нормални, без закани и писъци.
Открехнах вратата и тихо се вмъкнах. Роджър беше по зелена престилка, опръскана с бяло. По голите му ръце лепнеше гипс. Топеше руло марля в легенче с вода. Марлята незабавно ставаше лепкава, водата се смесваше с гипса по нея. Роджър внимателно омота подгизналата превръзка около лявата ръка на Мелани Кориган. Приглади марлята със здравите си, спокойни ръце, намести я, за да не остане нито гънка. После натопи още една превръзка и продължи.
Тя лежеше на масата за прегледи с разперени ръце и крака. Двата крака вече бяха гипсирани от глезена до бедрото, върху дясната ръка тежеше гипс от китката до рамото. Беше само по миниатюрно бяло долнище от бикини. Гърдите й се повдигаха и отпускаха при всяко вдишване.
— Здрасти, Джейк — каза Роджър почти без да ме поглежда. — Не исках да те будя. Мелани е чудесна в бяло, не мислиш ли?
Тя се усмихна порочно. Червеникавокестенявата коса падаше по раменете й. Не беше сресана. Роджър сигурно я бе вдигнал от леглото за сутрешна визитация. По гърдите й имаше малки лунички. Не беше гримирана и навярно изглеждаше както преди десет години, когато Роджър я срещнал в онази мизерна дупка.
— Искаш ли да се позабавляваме? — Мелани плъзна език по долната си устна. — Харесвам потните мъже.
— Хубавка е, нали? — гордо попита Роджър. — Знаеш ли, някога бях ревнив. Но Филип ме промени. Научи ме. Каквото тя дава на някого, не е взето от мен. Така казваше. Беше велик човек.
Мелани Кориган се разсмя и гърдите й заподскачаха, но ръцете и краката останаха приковани към масата под тежестта на гипса.
— Родж е сантиментален — каза презрително тя.
Роджър продължаваше да топи превръзката. После я изстиска.
— Виж тия гипсове — подкани ме той. — Гладки са, а?
— Добра работа.
— Страхотни ръце — обади се Мелани. — Това иска да му кажеш. Страхотни ръце.
— Имаш страхотни ръце, Роджър — казах аз.
— Благодаря, Джейк. Винаги си ми имал доверие. Знаеше, че не съм сбъркал с форцепса. В никакъв случай.
Той се приведе над съседната маса и взе малък инструмент от блестяща стомана. Форцепсът. Повъртя го в едната ръка, прехвърли го в другата и продължи така — напред-назад, без да поглежда. Страхотни ръце.
Роджър остави инструмента до пет — шест други с най-различни размери — от съвсем миниатюрен до костния форцепс, който приличаше на железарски клещи. Приглади последната превръзка и започна да си бърше ръцете.
— Побързай — нареди Мелани. — Студено е като в задника на вещица. Хей, Ласитър, искаш ли да си пръв?
Роджър остави кърпата и каза:
— Ако искаш, направи го, Джейк.
Очите му се рееха нейде отвъд Марс.
— Родж, кълна се, че ако не побързаш, ще ти опикая масата — каза Мелани. — Готов ли си, или да ти приказвам мръсотии. Давай червейчето насам.
Роджър развърза бикините и ги остави на стола.
— Така е по-добре — разсмя се тя. — Давай по-бързо, че ми замръзнаха циците.
Роджър ме погледна.
— Джейк, ти си ми приятел, като Филип. Ако желаеш, твоя е.
— Друг път, Роджър.
— Няма да има друг път — глухо изрече той.
Побиха ме тръпки. Може би просто от студения полъх на климатика по разгорещеното ми тяло. Или защото знаех. Сигурно беше изписано по лицето ми. Мелани се усмихна съблазнително.
— Не бой се, Ласитър. Само си приказва. От две години не сме се чукали нито веднъж, без да заплаши, че ще ме очисти.
— Само че този път е вярно — каза Роджър.
Тя се разсмя. Аз не.
Мелани се ухили насреща ми.
— Какво ти става, Ласитър? Страхуваш се, че ще ме убие? Той убива само бабички.
— А ти кого убиваш? — попитах аз.
— Никого, умнико. Имам си приятели, дето само дебнат да ми направят услуга.
— Грешиш за Роджър — казах аз. Тя ме погледна озадачено. Не й беше разказал. Нищо чудно, че се чувстваше тъй спокойна. Мислеше си, че има работа с предишния Роджър, послушното домашно кученце. — Роджър убива не само бабички. И много го бива да измисля оригинални начини. Болезнени.
Тя все още не схващаше.
— Къде е приятелчето ти Серхио? — попитах аз.
Исках да разбере, да усети вкуса на страха.
— Троши дъски в Маями Бийч — каза тя, но в гласа й звучеше съмнение.
— Грешка. Жестока грешка. Моргата е отсам залива.
Тя стрелна очи към Роджър, който мълчаливо опипваше гипсовите превръзки. После погледна мен, търсейки помощ. Не помръднах. Можех да го спра всеки момент. Бях по-едър и по-силен от Роджър, пък и умът му се рееше някъде из скалите на астероидния пояс. Той стоеше с гръб към мен, без да ме забелязва. Един удар в бъбреците и готово.
Можех, но защо? Грешно ме преценяваш, скъпи Чарли Ригс. Искам я мъртва. Да спра ли Роджър?
Защо да го спирам?
Без да ми обръща внимание, Роджър стоеше и я гледаше. Очите му ту се изцъкляха, ту пак се избистряха. Разви ново руло марля, натопи го в легена и го шляпна върху слабините на Мелани Кориган.
— Хей, не ми трябва девствен пояс — каза тя с леко изтънял глас.
Той бавно размота още марля, намокри я, вдигна я леко, после я омота около горния край на бедрото и през слабините. Приглади гипса.
— Прилича на кукличка, нали, Джейк?
Нова превръзка, после още една и двата гипса около краката се съединиха. Мелани опита да се размърда, но тежестта не й позволяваше.
После Роджър извади от чекмеджето бял найлонов чорап, пристъпи до края на масата, приглади косата на Мелани и надяна чорапа върху главата й.
— Така гипсът ляга по-гладко — обясни той.
— Стига си се будалкал, Родж — извика тя, засмуквайки чорапа при всяко вдишване. — Не е смешно.
Гласът й бе изтънял още повече, започваше да се страхува.
Роджър сложи памучен тампон върху устата й, но тя тръсна глава и памукът падна на пода. Той сякаш не забеляза. Натопи още едно руло, изчака малко, после започна да го омотава около устата. Дори през чорапа видях какво има в очите й.
Осъзнаване. Ужас.
Взирах се в този поглед, поглъщах го. Исках да го запомня. Сюзън бе мъртва заради нея, а сега и тя знаеше какво я чака. Ужасът на разбирането навярно бе по-страшен от самата болка.
Тя започна да плюе и се разкашля. Лепкавата каша не мръдваше, покриваше половината й уста. Мелани жадно вдъхна през носа и извика нещо неясно.
— Лашта, хомош.
Ласитър, помощ.
Този път Роджър приготви по-дълго парче и го преметна два пъти около главата, закривайки носа и устата. Тя заподскача нагоре-надолу, непроизволните тласъци на диафрагмата я повдигаха, дробовете се бореха за въздух. След минута щеше да загуби съзнание. Три минути по-късно — необратими мозъчни изменения. След това…
Тя ме гледаше умолително, устата й мърдаше, издаваше неразбираеми звуци. Страхът изпълваше стаята.
Защо да го спирам?
Не знаех. Просто реагирах, както правя обикновено. Без да обмислям. Извърших, каквото ми се струваше правилно, каквото говореше вътрешният глас на някой по-умен от мен, който не желаеше сутрин да се събуждам с писъци, след като съм сънувал как Мелани Кориган посинява под белия гипс.
Пристъпих зад Роджър, сграбчих лявата му ръка и го завъртях. Дясното рамо подскочи и аз разбрах, че замахва, но не очаквах да видя в ръката му големия форцепс. Ръката летеше бързо и мощно. Бях се приготвил да изтърпя един юмрук и да отвърна с такъв удар, че да го просна. Но вместо това трябваше да изтърпя цяла шепа стомана. Форцепсът ме улучи в лявото слепоочие. Безпогрешно.
Във филмите непрекъснато удрят кого ли не по главата. Обикновено — с дръжката на пистолет. Човекът подгъва колене, казва „ох“ и кротко заспива. Нищо подобно. Чуваш гръмотевица, нейде зад очите ти пламват звезди, прорязва те ужасна болка и губиш равновесие. После всичко потъва в сива мъгла.
Не паднах. Залитнах назад из стаята с треперещи крака и почнах да се блъскам в шкафовете като ранен бивол. Роджър беше едновременно отляво, отпред и отдясно. Замахнах като пиян към онзи отпред, но го нямаше там. Той ме блъсна на пода. Закачих ръка зад коляното му и го повалих върху себе си. Ако бях във форма, щях да го смачкам като нищо. Само че не бях във форма. Той отново скочи, а аз се надигнах на коляно като боксьор на цифрата осем.
После усетих лека болка над лакътя. Стори ми се, че вече съм виждал как палецът му натиска буталото на спринцовката. Замахнах натам, но не улучих. Той изпразни цялото съдържание, а аз отскочих, мъкнейки спринцовката подир себе си.
Пак се опитах да атакувам, но ръцете ми висяха надолу и видях как юмрукът му идва като в забавен кадър. Аз не го ударих и той не ме удари. Просто седнах, още преди да ме улучи, после се завъртях на една страна и отпуснах лице върху чистите прохладни плочки. После казах „ох“ и заспах кротко като на кино.
Устата ми беше суха, а в главата ми лаеха кучета. Бях изтръпнал от студ. Лицето ми още лежеше на плочките. Не знаех колко време е минало — часове или дни. Сигурно часове. Роджър седеше в креслото до мен, целият опръскан с гипс. От пода виждах само босите ходила на Мелани Кориган, стърчащи от гипса. Красиви ходила с изящна извивка, чисти дамски ходила.
Ходилата не помръдваха. Не желаех да видя останалото.
— Ще ти помогна да станеш — каза дрезгаво Роджър. — Не се тревожи за пентотала. Само малко ще си замаян.
Опитах се да стана, но не успях без негова помощ. Ако искаше, можеше да ме убие намясто. Най-сетне погледнах към масата. Лицето беше изчезнало, омотано от брадичката до челото като глава на мумия. Изпод гипса стърчеше само косата.
Подпрях се безсилно на металния шкаф.
— Нали снощи не го каза сериозно, Джейк? — попита Роджър.
— Кое?
Едва говорех; главата ми тежеше цял тон.
— Че вече не си ми приятел и адвокат.
— Какво значение има?
Той завъртя креслото към мен, в очите му трептяха безмълвни пламъчета.
— Нуждая се от теб, Джейк.
— Сега? Значи сега се нуждаеш от мен. И за какво?
— За да докажа, Джейк. Да докажа, че съм от добрите момчета.