Дълга целувка за сбогом

22 Заради един пирон

Опитахме да се свържем със Сюзън Кориган от една бензиностанция на Тамаями Трейл. Бунгалото не отговаряше. Понесохме се към града под дъждовните струи, тласкани косо от бурния вятър над тесния път. Известно време слушахме бученето на двигателя и трополенето на дъжда по гюрука. Насреща прелитаха бетоновози и ни обливаха с фонтани мътна пяна. Чарли размишляваше, затова си мълчах. После подхванахме спор.

— Стратегията ти няма да мине — каза Чарли Ригс. — Искаш съдебните заседатели да повярват, че Мелани Кориган и онзи кубински самурай са убили Филип Кориган, а сега приписват всичко на Роджър, нали?

— Да, ако можеш да ми обясниш как са го направили, как убийството е заприличало на отравяне със сукцинилхолин.

Чарли Ригс поглади брадата си.

— Кой казва, че е заприличало?

— Според съдебния лекар в мозъка и черния дроб има следи от сукцинилова киселина и холин.

— Но няма следи около мястото на инжекцията, нали?

— Няма.

— Хмммм — промърмори Чарли Ригс и се зае да пълни лулата си.

— Е?

— Независимо дали сукцинилхолинът има нещо общо със смъртта на Филип Кориган или не, стратегията ти куца. Нещата не вървят по реда си. Какъв мотив имат да накиснат Солсбъри? Така само привличат вниманието към себе си.

— След като извадихме трупа на бял свят, мотиви колкото щеш. Знаеха, че ще се вдигне шум. Трябвало е да се отърват от лекарството и да обвинят Роджър.

Чарли съсредоточено запали лулата.

— Глупост. Ако си бяха траяли, всичко щеше да се размине.

Аз се разсмях.

— Разсъждаваш прекалено логично. Ти си по-умен от тях, Чарли, но забравяш едно. Първият процес трябваше да прехвърли вината върху Роджър или поне да насочи вниманието към аневризма. Както се изрази Сюзън, заучено положение.

— Какво?

— Отклоняване на вниманието. Ако бяха осъдили Роджър, щяха да потвърдят, че смъртта е причинена от аневризъм и край. Дори оправдателната присъда не ги смущаваше, защото и ние доказвахме, че Кориган е умрял от аневризъм. Просто съдебните заседатели решиха, че Роджър Солсбъри не носи отговорност. Но после ние измъкнахме трупа и изведнъж им потрябва виновник за в случай, че лабораторията открие следи от отрова. Вмъкват се в бунгалото, взимат куфарчето, подхвърлят го на Роджър и повдигат обвинение в убийство. Всичко е цветя и рози, докато не научават, че една медицинска сестра ги е видяла да влизат в болничната стая след Роджър. А освен това знаят, че касетата е у нас.

Лицето на Чарли тънеше в сянка, само от време на време го огряваха фаровете на насрещни коли.

— Не става. Касетата доказва мотива на Роджър, желанието му да притежава Мелани.

— Но освен това доказва, че Серхио е бил също тъй омаян и подлуден, значи има не по-малка причина да убие Кориган. Касетата хвърля сериозни съмнения по въпроса кой от обожателите на Мелани го е сторил. И, между другото, съсипва ролята й на скърбяща вдовица.

Чарли ме погледна. Досега не бях виждал такова чувство в очите му — приличаше почти на уважение.

— Ако си прав, Джейк, значи те изпадат в паника. Знаят, че касетата все още е у теб. И че сигурно си я получил от Сюзън. — Той се позамисли. — Я дай малко газ.

И без неговия съвет карах със сто и двайсет, но до Сюзън имаше още половин час път. Дъждът се лееше на мощни пориви откъм Евърглейдс. Из каналите покрай Тамаями Трейл се мяркаха вързани лодки на въздушна възглавница. Собствениците им седяха под навеси на брега и чакаха, дали времето ще се пооправи за нощния лов на жаби в блатата. Олдсмобилът летеше на изток и мокрият асфалт свистеше под гумите. За момент откъснах очи от пътя и извърнах глава към Чарли.

— Какъв е следващият им ход? Какво ще опитат? Вкарай данните в тоя компютър върху раменете си и ми дай разпечатка.

Ригс сви рамене и засмука лулата.

— Нямам представа.

— Съвсем ли?

— Само най-общи догадки. Обикновено работата ми е да изяснявам минали събития: как, къде, кога и кой. До „защо“ изобщо не стигам. А ти изведнъж ми изтърсваш „И сега какво?“. Няма начин. Виж например тази внезапна буря. Науката не е в състояние да предскаже времето за повече от седемдесет и два часа. Как да предскажем тогава поведението на мъже и жени, при това може би ненормални, след като разполагаме с толкова малко данни в сравнение с целия информационен поток за атмосферно налягане, ветрове, влажност и температури?

Аз отново мълчах и Чарли ме облъхна с облаче тютюнев дим.

— Ако искаш предположения — каза той, — допускам, че те заплашва известна опасност. Захванал си се да разплиташ тяхната мрежа. Но пък ако загубиш в съда, ще им се размине. Защо да рискуват с нападение срещу теб?

— Но аз знам, че ще предприемат нещо. Мелани няма да стои със скръстени ръце. Предсказвам ти го с компютърна точност.

— Предсказва го твоята интуиция, но разполагаш с мизерно количество данни. Няма начин да знаеш хилядите събития от живота й, които са я направили такава. Значи не можеш да предскажеш какво ще извърши.

— Каквито и да са били събитията, тя е станала истинско въплъщение на злото.

Ригс се усмихна.

— Правилно. Nemo repente fuit turpissimus. Никой не става зъл изведнъж. Но след като знаем, че жената е зла, донякъде опростяваме уравнението за предсказване на постъпките й. Да вземем моята аналогия с времето. На пръв поглед изглежда, че с всичките ни спътници, компютри и сложни апаратури събираме достатъчно данни, за да го предскажем. Да, но не става, защото инструментите просто не събират толкова информация. Все пропускаме нещо, милиони неща, а прогнозите ще бъдат катастрофално погрешни дори ако изтървем една-единствена дребна подробност. На научен език това се нарича съществена зависимост от първоначалните данни.

— Но, теоретично погледнато — промърморих аз, — ако имаш достатъчно датчици, спътникови снимки и електронни джунджурии, ще узнаеш всичко за времето. И ако събираш сведенията дълго време, ще знаеш какво е станало миналия път при подобни условия и ще можеш винаги да предсказваш. Същото е и с хората. Ако имаш достатъчно сведения за тяхното минало, можеш да предскажеш бъдещото им поведение.

Чарли Ригс помълча, докато запали отново лулата си — елегантен трик за печелене на време.

— Прекалено много събития влияят върху човешкото поведение и няма начин да ги отразим обективно. Дори и с времето, Джейк, би трябвало да знаеш всичко: размерите и положението на всеки облак, всеки птичи полет, всяко пърхане на пеперуда.

— Чак и до пеперудите ли опряхме?

— Пърхането на пеперуда в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас.

— Образно казано — възразих аз.

— Не. Съвсем буквално. Това е в основите на новата наука за хаоса.

— Пеперуди и хаос? — усъмних се аз. — Значи нищожно малко влияние може коренно да промени огромни събития.

Чарли Ригс се усмихна щастливо като учител със схватлив ученик.

— Точно така. Като в детското стихче:

И тъй нататък.

— Помня — казах аз. — После загубили битката и цялото кралство. Заради един пирон.

— Точно така.

Загледах се към мокрото шосе.

— Значи трябва на всяка цена да намеря проклетия пирон.

Декоративните прожектори светеха и водопадът ромолеше глухо, но иначе къщата на Кориган беше безмълвна и мрачна. Дъждът бе спрял малко преди да излезем на магистралата. Над Гейбълс Естейтс не бе паднала и капка. Изтичахме по осветената пътека към бунгалото. Вратата беше отключена, вътре светеше, но нямаше и следа от Сюзън. Влязох в малката спалня. На разхвърляното легло бяха метнати бледосини шорти и стара тениска, в ъгъла се търкаляха чорапи и маратонки. Печката в кухнята беше включена на двеста и петдесет градуса, до нея се размразяваше зеленчуков полуфабрикат. На масата имаше отворена кутия диетично пепси. Пълна до половината и все още хладна на допир.

Изхвръкнахме на дворчето. Край кея зърнах тъмните очертания на яхтата. Лампите в басейна бяха включени и синкавата вода потрепваше в нощния мрак.

Басейнът.

Не знам защо побягнах. Не знам какво усетих. Не знам как, но разбрах.

До отсрещния край плаваше по корем Сюзън Кориган, облечена с черен състезателен бански. Изтичах покрай басейна и скочих. В устата ми нахлу солена вода. С три замаха се озовах до нея. Сграбчих я за рамото и я преобърнах. В причудливите отражения над водата лицето й изглеждаше призрачно синьо, като изваяно от пластмаса. Очите й бяха отворени, но безжизнени.

Изнесох я по стъпалата. Главата й се люшкаше върху рамото ми. По устните имаше тънък слой белезникава пяна. Чарли подпря Сюзън под гърба и заедно внимателно я отпуснахме на дървената скара. Свалих й плувните очила, после повдигнах с лява ръка шията, за да освободя гърлото. С дясната стиснах ноздрите. След това дълбоко поех дъх и притиснах устни към нейните. Издишах с всичка сила и въздухът изду дробовете й. Няколко бързи тласъка, после по едно вдишване на всеки пет секунди. Търсех признаци на живот, но не ги откривах. Можеше да е спряла да диша преди две минути или преди два часа. Нямаше как да разбера.

Чарли коленичи до мен. С мълчанието си подсказваше, че върша каквото трябва. Движенията ми бяха автоматични. Действах без да мисля, правех каквото можех. Тласкаше ме някаква вулканична смес от ярост и отчаяние.

— Не умирай! — изкрещях аз. — Не смей да умираш!

Отново покрих с уста студените й устни. Вдъхвах й въздух отново и отново, опитвах се да я изпълня с кислород, да й дам част от живота си. Приведох ухо към устните й.

Нищо.

Потърсих пулс.

Нищо.

Клекнах, положих длан върху гърдите й точно над гръдната кост и жестоко натиснах отгоре с другата ръка, опитвайки да раздвижа сърцето. Продължих да тласкам — нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Нищо.

Сърцето ми биеше бясно. Нейното не помръдваше. Спрях само за миг, колкото да преглътна горчилката на безсилието. Чарли бе изтичал в бунгалото да звъни по телефона. Отчаяно се молех да открия признаци на живот, поне искрица, която да раздухам. Пак опитах изкуствено дишане, но то не помогна, затова продължих със сърдечен масаж. Натиснах с всичка сила и две ребра изпращяха под дланта ми. Няма значение. Мъртвите жени не усещат болка.

Когато и за двама ни стана ясно, че всичко е свършено, Чарли Ригс ме прегърна и ме отведе до шезлонга. Донесе от бунгалото две одеяла и зави с едното Сюзън, с другото мен. Аз бях като вцепенен, просто не можех да се помръдна.

Умът ми изведнъж се разбесня в прикованото тяло. Из главата ми прелитаха хиляди образи, хиляди съжаления. Така и не бях успял да й кажа какво означава за мен. Защо просто не казах, че никога не съм срещал жена като нея — умна, дръзка, силна и убедена, че ме обича. И умряла с мисълта, че съм самонадеян мъжкар. Правилна мисъл. Всъщност беше умряла заради мен.

Вцепенението се превърна в болка.

Тя беше права във всяко едно отношение, а умря без да го знае. Тревожеше се за мен, големия тъп късметлия, който отива в блатото и се измъква мокър, но здрав и читав. Можех да й кажа колко държа на нея, можех да погледна в дълбоките тъмни очи и да кажа: „Сюзън Кориган, обичам те от все сърце и желая да бъда с теб сега и завинаги“. Но не го казах. И сега тя нямаше да узнае. Закъсня, Джейк Ласитър. И сега, и тогава.

Чарли Ригс откри таблото и включи живачните лампи. Дворчето се обля в зловеща зеленикава светлина. После Чарли пак отиде на телефона да отмени идването на линейката и да повика полицията. Докато чакахме, той огледа наоколо. Намери очилата да чакат спокойно стопанката си върху една масичка. Тия смешни очила с дебели лещи. Взех ги нежно, почти гальовно. Чарли взе да разправя нещо за отпечатъци, но не довърши.

— Ще огледам за улики — каза той. — Ти чакай тук.

Чарли разгледа внимателно розовата хавлия, метната върху един стол. Надникна в храстите; обиколи цялото дворче на четири крака; бръкна в преливника и измъкна шепа листа; провери водата в басейна на мирис и вкус.

Гледах го и усещах как мъката ми продължава да се разраства. Когато пристигнаха двама униформени полицаи от Корал Гейбълс, Чарли Ригс им описа най-подробно в колко часа сме дошли, как сме се помъчили да я съживим и как е огледал около басейна. Аз седях мокър, с очилата в ръка. Започваше да ме втриса.

— Ще пратят ли някого от съдебната медицина? — попита Чарли.

Сержантът поклати глава.

— Няма признаци за насилие. Избягваме да ги викаме, ако не е явно убийство.

— Не се е удавила! — чух аз собствения си вик. — Тя можеше да преплува Ламанша. Искам да се направи аутопсия, но само от доктор Ригс.

Сержантът ме погледна и поръча на партньора си да провери къщата. По-младото ченге кимна и бавно тръгна към затъмнената крепост. Нямаше закъде да бърза. Банално произшествие — удавяне в плувен басейн.

Сержантът седна на ръба на моя шезлонг. Дървото изпука под тежестта му. Имаше хлътнали гърди, бирен корем и наближаваше пенсионна възраст. Полицаите в Корал Гейбълс не са като онези свирепи ченгета от центъра. Няма как да се озверят, обикновено работата им е да смъкват котенца от дървета. Скъпи котенца от скъпи дървета.

Сержантът ме потупа по крака през одеялото.

— Ще откараме тялото в моргата. Трябва да го направим според член 406, параграф 11.

Чарли Ригс кимна.

— Параграф 11. Значи съдебният лекар ще реши дали да се извърши аутопсия.

Сержантът пак се обърна към мен.

— С доктор Ригс се знаем от двайсет години. Нищо няма да пиша в протокола, но защо не го оставим да я прегледа още сега?

Погледнах умолително Чарли и той кимна. Сержантът застана отгоре с грамадния си ръчен прожектор. Чарли обхвана главата й с шепи, опипа черепа и врата. Провери под ноктите. Огледа ръцете и краката.

По-младото ченге тръгна към патрулната кола да докладва в участъка. Сержантът запали цигара и отиде към кея да се любува на „Кори“. Кой знае, може и той да имаше някоя лодчица, купена в съдружие с още три-четири ченгета.

— Джейк, ще трябва да й сваля банския — каза Чарли Ригс.

Кимнах и се отдалечих. След няколко минути го чух да казва:

— Няма рани от хладно или огнестрелно оръжие. Няма признаци за кръвоизлив. Няма белези и синини. Няма следи от инжекция. Няма дори признаци за борба.

Сержантът се върна от кея.

— Удавяне, док. Просто удавяне.

Завъртях се.

— Чарли, моля те, продължавай да търсиш.

Другото ченге се върна от колата и съобщи на сержанта, че трябвало да проверят включена аларма на Олд Кътлър Роуд.

— Ако е оная стара испанска къща на номер 7300, няма закъде да бързаме — каза сержантът. — Щом стане по-влажно, включва се поне веднъж седмично.

След няколко минути щяха да патрулират из предградията и да спират коли с неизправни фарове. А Сюзън Кориган щеше да влезе в статистиката. Удавяне в басейн. Банален нещастен случай.

Влачеха се минута подир минута. Гледах голямата къща и се мъчех да залъжа яростта си със злобни фантазии. Разбивам вратата. Намирам вдовицата и дребния изрод. Смазвам ги от бой, след това ги убивам. Бавно, с наслада.

Чарли размаха ръка.

— Джейк, ела за секунда. Старите ми очи недовиждат.

Фенерчето огряваше лявото рамо на Сюзън.

— Виждаш ли някакво петно? — попита Чарли.

Уморено поклатих глава.

— Като че е малко по-розово. Може би просто цветът на кожата прозира изпод загара. Не знам…

— Хмммм — промърмори Чарли Ригс.

Той влезе в бунгалото и се върна с найлоново пликче за сандвичи. После изряза с джобното си ножче квадратче кожа от рамото и го прибра. Сърцето ми се свиваше при всяко мръдване на острието.

— Джейк, ами тук на крака?

Същата работа. Розово петънце, нищо повече. Безпомощно свих рамене и Чарли отряза още едно късче кожа. По ръба на басейна играеха светли вълнички. Спомних си как вятърът откъм залива блъскаше листата на палмите в къщичката на баба. Спомних си нежното тяло на Сюзън под чергата. Мечтаех за втори шанс, за възможност да й разкрия какво спотайвам в душата си. Стоях като вкаменен и се взирах в басейна.

Чарли Ригс дойде и ме прегърна бащински. После също се вгледа в басейна.

— Солена вода. Напоследък рядко се срещат басейни със солена вода.