Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА…

— „… така че, ако желаете да оставите съобщение, аз ще се свържа с вас възможно най-бързо. Може би.“

Бииип!

„Мамицата му. Мътните да го вземат. Задръж за минутка. Бре, да му се не види. Виж сега… ъ-ъ…“

Щрак.

Ричард тресна слушалката и се юрна на заден ход двадесетина метра по-надолу, за да погледне отново табелата на кръстовището, покрай което току-що беше профучал в мъглата. Беше се измъкнал от еднопосочната пътна система на Кеймбридж по обичайния начин, който представляваше все по-бързо и по-бързо обикаляне в кръг, докато се постигне що-годе подходяща за бягство скорост, след което изхвърча напосоки по тангентата. Тъкмо сега той се опитваше да открие в коя точно посока е изхвърчал и да се поправи, ако е необходимо.

Щом се върна на кръстовището, той се опита да съотнесе изписаната върху табелата информация с информацията от картата. Само че не ставаше. Кръстовището съвсем умишлено се беше настанило тъкмо на сгъвката между двете страници на картата, а табелата се въртеше злоумишлено от вятъра. Инстинктът му подсказваше, че е тръгнал в погрешната посока, но не му се щеше да се връща по същия път, по който беше дошъл дотук, защото го беше страх, че гравитационният въртоп на кеймбриджката пътнотранспортна система отново ще го засмуче.

Ето защо зави наляво с надеждата, че в тази посока ще намери по-добра участ, но след малко го хванаха нервите и той много обмислено зави надясно, после отново рискува да завие любознателно наляво и след още няколко подобни маневри се обърка съвсем.

Изруга и включи парното. Ако по-скоро се съсредоточеше върху онова, което прави, а не се опитваше едновременно да навигаторства и да телефонира, рече си той, поне щеше да знае къде се намира в момента. Всъщност на него не му харесваше особено да има телефон в колата си, според него това си беше жива досада и натрапничество. Но Гордън беше настоял, пък беше и платил.

Изпухтя вбесено, даде черния сааб на заден и отново зави. И щом го направи, едва не се нахака в някакъв тип, който мъкнеше някакъв труп към полето. Или поне за миг изпушилият му мозък реши, че е видял тъкмо това, но всъщност вероятно беше някой местен фермер, който мъкнеше чувал с нещо ядливо, макар че накъде и защо го е помъкнал в нощ като тази, едва ли някой би могъл да знае. Щом фаровете му отново се извърнаха в тази посока, те отново осветиха за миг фигурата, която се влачеше през полята с чувал на гръб.

„Тоя май е по-добре от мене“ — помисли си мрачно Ричард и отново потегли.

След няколко минути стигна до ново кръстовище — пътят, дето минаваше напреки, повече приличаше на главно шосе и тъкмо да завие надясно по него, Ричард взе, че сви наляво. Пътепоказател нямаше.

Отново занатиска бутоните на телефона.

— … се свържа с вас възможно най-бързо. Може би.

Биииип.

— Сюзън, Ричард се обажда. Откъде да започна? Ама че бъркотия. Виж, извинявай, извинявай, извинявай. Много гадно те прецаках и само аз съм си виновен. И виж, каквото и да поискаш, за да се сдобрим, ще го направя, най-тържествено ти обещавам…

Имаше лекото усещане, че това не е точният тон за разговор с телефонен секретар, но продължи нататък без заобикалки.

— Честно, можем да заминем, да си вземем една седмица отпуска или направо още този уикенд, ако искаш. Най-сериозно ти го казвам — още този уикенд. Ще заминем някъде, където има слънце. Няма значение колко силно се опитва да ме притиска Гордън, а ти знаеш що за натиск може да ти струпа той на главата — брат ти е в края на краищата. Просто ще… ъ-ъ… всъщност май ще се наложи да е следващия уикенд. Мамка му, мамка му, мамка му. Нали разбираш, бях му обещал наистина да… не, виж какво, няма значение. Заминаваме и толкова. Изобщо не ми пука дали ще завърша „Химн“ за „Комдекс“. Да не би светът да свършва с това! Заминаваме и точка! На Гордън просто ще му се наложи да се преметне със засилване… Аааааааааа!

Ричард бясно извъртя волана, за да избегне призрака на Гордън Уей, който току-що изникна пред фаровете му и му се метна със засилване.

Той заби рязко спирачки, забуксува, опита се да си спомни какво трябва да направи човек, когато изведнъж започне да буксува — знаеше, че го е видял в някакво телевизионно предаване преди сто години, какво ли беше това предаване? Боже, дори и заглавието му не можеше да си спомни, да не говорим за… О, да, бяха споменали в никакъв случай да не забиваш рязко спирачки. Това беше. Светът заплува около него бавно като в кошмар, а колата се завъртя на шосето, обърна се, закачи ръба на затревения банкет, приплъзна се, заклатушка се и спря право в насрещното платно. Той се строполи задъхан върху волана.

Вдигна слушалката — беше я изтървал.

— Сюзън — въздъхна той. — Ще ти се обадя пак — и затвори.

Вдигна очи.

Сред сиянието на фаровете пред него се възправяше в пълен ръст призрачната фигура на Гордън Уей, вторачил в предното стъкло изпълнени с мъртвешки ужас очи. Вдигна бавно ръка и го посочи с пръст.

Не беше сигурен колко време е седял така. Привидението се беше размило във въздуха след няколко секунди, но Ричард просто си седеше там и се тресеше — вероятно горе-долу минута. После го стресна внезапен писък на спирачки и блясък на фарове.

Разтърси глава. Осъзна, че се намира в насрещното платно. Колата, която току-що беше спряла рязко със зловещо стържене и почти беше целунала бронята му със своята, беше полицейска. Той пое два-три пъти дълбоко въздух и после, вцепенен и треперещ, се измъкна навън и се изправи лице в лице с ченгето, което бавно се приближаваше към него сред сиянието на полицейските фарове.

Полицаят го изгледа от глава до пети.

— Ъ-ъ… извинявам се, господин полицай — смънка Ричард с възможно най-спокойния глас, който се напрегна да докара. — Аз… ъ-ъ… забуксувах. Пътищата са хлъзгави и аз… такова… забуксувах. Завъртях се. Както виждате, спрял съм в насрещното движение. — И той махна към колата си.

— Бихте ли ми казали как така забуксувахте, а, сър? — Полицаят го гледаше право в очите. Измъкна бележник.

— Е, ами както казах — заобяснява Ричард, — пътищата са хлъзгави — заради мъглата — и, ами честно да си кажа… — Изведнъж той се усети, че казва, въпреки всичките си напъни да се възпре: — Както си карах, и ми се привидя моят работодател, който се метна право върху предницата ми.

Полицаят се облещи насреща му.

— Комплекс за вина, господин полицай — добави Ричард с някакво жалко подобие на усмивка. — Знаете как е. Тъкмо бях намислил да си взема свободен уикенд.

Полицаят като че се разколеба — балансираше по острието между съчувствие и подозрение. Леко присви очи, ала не омекна.

— Да сте пили, сър?

— Да — въздъхна бързо Ричард, — ама съвсем мъничко. Да са били една-две чаши вино, не повече. Ъ-ъ… и малка чашка портвайн. Абсолютният максимум. Просто се разсеях малко. Сега съм съвсем добре.

— Име?

Ричард му даде името и адреса си. Полицаят записа всичко най-внимателно и старателно в бележника си, погледна номера на колата и също го записа.

— А кой, значи, е работодателят ви, сър?

— Казва се Уей. Гордън Уей.

— О — вдигна вежди полицаят. — Компютърджията. — Ъ-ъ… да, точно така, сър. Проектирам софтуер за компанията. „Уей — напредничави технологии II“.

— В участъка имаме един компютър от вашите — съобщи полицаят. — Проклет да съм, ако мога да го накарам да заработи.

— О — угрижено въздъхна Ричард. — Кой модел е?

— Май че се казваше „Кварк II“.

— Е, много е просто — Въздъхна облекчено Ричард. — Той не работи. Никога не е работил. Това нещо е просто купчина боклук.

— Смешна работа, сър, и аз все това повтарям — рече полицаят. — Ама някои от колегите не са съгласни.

— Е, вие сте абсолютно прав, господин полицай. Това нещо си е безнадеждна работа. Тъкмо то е главната причина първата компания да изгърми. Бих ви предложил да го използвате като голямо преспапие.

— Е, не бих искал, сър — възрази полицаят. — Вратата непрекъснато ще зее.

— Какво искате да кажете, господин полицай?

— Ами аз го използвам, за да затискам вратата, сър. По това време на годината из участъка веят разни гадни течения. През лятото, разбира се, с него бием заподозрените по главата.

Той затвори тефтера и го тикна в джоба си.

— Съветвам ви, сър, да обърнете колата както трябва и да си хващате пътя. Заключете колата в гаража този уикенд и се натряскайте до козирката. Според мене това е единственият начин. И внимавайте как карате.

Той се върна в колата си, свали страничното стъкло и взе да наблюдава как Ричард обръща колата и се стапя в нощта, преди самият той да потегли.

Ричард си пое дълбоко дъх, стигна спокойно до Лондон, влезе спокойно в апартамента си, просна се спокойно на канапето, седна, наля си едно яко бренди и се разтресе — много сериозно.

Тресеше се поради три неща.

Първо — поради простия физически шок от това, че за малко не катастрофира — подобни неща винаги те потрисат повече, отколкото очакваш. Тялото ти се наводнява с адреналин, който после започва да се мотае из кръвоносната ти система и да се вкисва.

Второ — поради причината за буксуването: странното привидение на Гордън, което тъкмо в този миг се беше метнало върху колата му. Ох, Боже, ох, леле, Божке. Ричард отпи глътка бренди и си направи гаргара. Остави чашата.

Добре известно беше, че Гордън е един от най-богатите световни източници на чувство за вина и че би могъл да ви я доставя пред вратата по цял тон прясна-прясна всяка божа сутрин, но Ричард не беше и подозирал, че е позволил въпросното чувство да го обземе да такава светотатствена степен.

Вдигна отново чашката, изкачи се по стълбите и бутна вратата на кабинета си — действието включваше и преместване на един куп списания „Байт“, подпрян на нея. Срита ги, влезе в голямата стая и стигна до края й. В този край на стаята имаше много прозорци, през които се разкриваше изглед към доста голяма част от Северен Лондон; мъглата тъкмо беше започнала да се вдига. Катедралата „Сейнт Пол“ сияеше в тъмната далечина и за секунда-две Ричард се взря в нея, но тя не предприе нищо особено. След събитията от тази вечер това му дойде като приятна изненада.

В другия край на стаята имаше две дълги маси, върху които се тълпяха — по данни от последното преброяване — шест компютъра „Макинтош“. В средата стоеше „Мак II“, на чийто екран лениво се въртеше червен чертеж на канапето му сред син чертеж на тясното му стълбище — с всичките му там перила, радиатори и елтабла и, разбира се, с онзи смахнат завой тъкмо по средата.

Канапето започна да се извърта на една страна, удари се в нещо, завъртя се в друга равнина, удари се в друго нещо, завъртя се около трета ос и нещо пак му се изпречи на пътя, а после повтори целия цикъл от движения, но в друг порядък. Не ти трябваше да го наблюдаваш дълго време, за да забележиш, че последователността се повтаря.

Канапето си беше отявлено заседнало.

Три други „Мак“-а бяха свързани чрез дълги заплетени кабели към една струпана как да е съвкупност от синтезатори — „Емулатор II“ с харддисков семплес, един куп модули ТХ, един „Профет VS“, един „Роланд JX 10“, един „Корг DW 8000“, един „Okmanag“, един китарен контролер „Синтакс — MIDI“ — леворък — и дори една стара дръм-машина, която събираше прах, сбутана в един ъгъл — сума ти нещо. Освен това имаше и малък касетофон, който рядко влизаше в работа: почти всичката музика се пазеше в секвенсерни файлове в компютъра; на касети имаше съвсем малко.

Той се стовари на стола срещу един от „Мак“-овете — да го провери с какво се занимава, ако изобщо се занимаваше с нещо. На екрана изникна таблица от „Ексел“, озаглавена „Без име“ и той се зачуди защо ли.

Записа я и прегледа дали не е оставил някакви бележки; бързо откри, че таблицата съдържа данни, които наскоро беше заложил, след като бе претърсил базите данни на „Уърлд рипортър“ и „Знание“ за факти, отнасящи се до лястовиците.

Сега разполагаше с цифри, които подробно описваха миграционните им навици, формата на крилете им, аеродинамичния им профил и турбулентните им характеристики, и някакви зачатъчни данни относно това, каква форма би заело ятото при полет, но засега той имаше само бледа представа как ще синтезира всичките тези данни наведнъж.

Тъй като тази вечер беше твърде изморен, за да мисли особено конструктивно, той със замах подбра и копира напосоки цял откос цифри от таблицата, заложи ги в програмата за преобразуване, която сам беше разработил, тя подреди, филтрира и манипулира цифрите според собствените си експериментални алгоритми, препрати преобразувания файл в „Пърформър“ — мощна секвенсерна програма — и просвири резултата през случайни MIDI-канали, на който синтезатор й се случи подръка в момента.

Резултатът беше кратко избухване на възможно най-противната какофония и той я спря.

Пусна отново програмата за преобразуване, като този път я инструктира да пренастрои тоновете в сол минор. Това беше приспособление, от което в крайна сметка беше решил да се откаже, тъй като според него то си беше чиста измама. Ако твърдата му вяра в това, че ритмите и хармониите на музиката, които той би сметнал за най-задоволителни, биха могли да бъдат открити в или поне извлечени от ритмите и хармониите на естествените явления в природата, имаше някакво основание, то тогава задоволителните форми на ладове и интонации трябваше също така да възникват по-скоро по естествен, отколкото по принудителен път.

В един миг той реши да действа по принудителен път.

Резултатът беше кратко избухване на възможно най-противната какофония в сол минор.

Толкова с подбора наслуки.

Първата му задача беше относително проста — трябваше само да опише вълнообразната форма, очертавана от върха на лястовичето крило при полет, а после да синтезира въпросната вълнообразна форма. По този начин той щеше да стигне до една-единствена нота, но това щеше да е добро начало и нямаше да отнеме повече от един уикенд.

Само дето, разбира се, не разполагаше с необходимия уикенд, защото трябваше да стъкми версията 2.00 на „Химн“ по някое време идната година, или „месец“, както имаше навика да я нарича Гордън.

Което неумолимо отвеждаше Ричард към третото нещо, поради което се тресеше.

Нямаше абсолютно никакъв начин да си вземе свободен уикенд нито тази, нито другата седмица, за да изпълни обещанието, което беше дал на телефонния секретар на Сюзън. И това — ако пълният провал от тази вечер вече не го беше сторил — със сигурност щеше да доведе до ужасен край.

Но това беше положението. Беше свършено. Не можеш да направиш нищо друго със съобщение, предадено на нечий телефонен секретар, освен да оставиш събитията да си текат по реда. Свършено беше. Нямаше връщане назад.

Изведнъж му просветна странна мисъл.

Доста се изненада — но всъщност не можеше да разбере какво пък толкова не й беше наред.