Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА…

Дърк наблюдаваше луната през прозореца, който гледаше към вътрешния двор.

— Няма да чакаме дълго — прошепна той.

— Какво да чакаме? — обади се Ричард.

Дърк се извърна.

— Призрака — обясни той. — Ще се върне при нас. Професоре… — обърна се той към Рег, седнал като на тръни до камината, — да ви се намират в квартирата френски цигари, някакво бренди или синци против уроки?

— Не — отвърна Рег.

— Тогава ще ми се наложи да се помъча да го надвия с голи ръце — въздъхна Дърк и пак се втренчи през прозореца.

— Все още имам нужда да се убедя — обади се Ричард, — че няма никакво друго обяснение освен… призраци или там…

— Тъкмо както поиска да видиш и машината на времето в действие, преди да приемеш, че съществува — прекъсна го Дърк.

— Ричард, твоят скептицизъм е похвален, но дори и скептичният ум трябва да бъде подготвен да приеме неприемливото, когато не му остава нищо друго. Щом изглежда като патка и кряка като патка, трябва поне да се замислим над възможността, че държиш в ръцете си дребна водоплаваща птица от семейство Anatidae.

— Но какво тогава е призрак?

— Според мене призрак… — замисли се Дърк — е някой, който е умрял или от насилствена, или от неочаквана смърт, без да си е свършил докрай работата. И който не може да се успокои, докато не си я свърши или не оправи нещата по някакъв начин.

Той отново се обърна с лице към тях.

— Ето защо — продължи — една машина на времето би притежавала безкрайна привлекателност за всеки призрак, след като веднъж научи за съществуването й. Машината на времето му дава възможност да оправи онова, което според призрака се е объркало в миналото. Да го освободи. И тъкмо затова той ще се върне тук. Отначало се е опитал да обсеби самия Рег, но той му е устоял. После се е случил онзи инцидент с фокуса, пудрата и коня в банята, които из… — той млъкна за миг, — който дори аз не проумявам, макар да имам намерение да го проумея, ако започне да ми додява до смърт. А след това на сцената се появяваш ти, Ричард. Призракът изоставя Рег и вместо това се съсредоточава върху тебе. И почти веднага изниква странен, ала много важен инцидент. Вършиш нещо, което после ти се ще да не си вършил. Разбира се, говоря за съобщението, което си оставил на телефонния секретар на Сюзън. Призракът се вкопчва за този шанс и се опитва да ти внуши да поправиш стореното. Тоест да се върнеш в миналото и да изтриеш съобщението, да ликвидираш сторената грешка. Просто да те види дали ще го направиш. Ей така, да провери дали такива неща са ти в характера. Ако беше така, щеше да изпаднеш изцяло под негова власт. Но в най-последния миг природата ти се е разбунтувала и ти си се отказал. И призракът се отказва, защото вижда, че не ставаш, и зарязва и тебе на свой ред. Налага му се да си намери някой друг. Откога ли го прави? Не знам. Всичко това говори ли ви нещо? Разбирате ли истината за онова, което ви казвам?

Студ обля Ричард.

— Да — кимна той. — Според мене ти си абсолютно прав.

— Тогава — попита го Дърк — точно в кой момент те напусна призракът?

Ричард преглътна.

— Когато Майкъл Уентън-Уийкс излезе от стаята…

— Та, значи, чудя се — продължи тихо Дърк — що за възможности е открил призракът в него. Чудя се дали този път си е намерил каквото си е търсел. Вярвам, че няма да чакаме дълго.

На вратата се почука.

Когато тя се отвори, на прага й стоеше Майкъл Уентън-Уийкс.

Той каза просто:

— Моля ви, имам нужда от вашата помощ.

Рег и Ричард се втренчиха в Дърк, после — в Майкъл.

— Имате ли нещо против да оставя това някъде тук? — попита Майкъл. — Доста тежи. Цял водолазен костюм с всичките му такъми.

— О, разбирам — каза Сюзън. — О, добре, Никъла, благодаря ти, ще опитам тази пръстовка. Сигурна съм, че е сложил там това ми минор само за да ядосва хората. Да, да, цял следобед се занимавам плътно с него. Някои от тези пасажи с шестнадесетинките във второто движение са абсолютни копелдаци. Е, да, като престанах да мисля за всичко това, наистина стана по-добре. Не, няма никакви новини. Пълна мистика и абсолютен ужас. Дори не искам да… Виж, може да ти се обадя по-късно да проверя как си. Да, да, знам, знае ли човек кое е по-лошото — болестта, антибиотиците или това, как се държи с тебе докторът, докато си на легло. Грижи се за себе си или поне остави Саймън да се грижи за тебе. Кажи му да ти домъкне няколко литра горещ лимонов сок. Хубаво. Е, по-късно ще си поприказваме. Стой на топло. Чао засега.

Тя затвори телефона и се върна при виолончелото си. Едва бе започнала да обмисля отново проблема с онзи гаден ми минор, когато телефонът пак иззвъня. Цял следобед го беше държала отворен, но просто бе забравила да го остави пак така, след като се обади.

Подпря челото с въздишка, остави лъка настрани и се приближи до телефона.

— Ало? — настоятелно изрече тя в слушалката.

Отново не се обади никой — чуваше се просто далечният вой на вятъра. Тя тресна ядосано слушалката.

Изчака няколко секунди да се освободи линията и тъкмо смяташе да я остави пак отворена, когато й хрумна, че Ричард може би щеше да има нужда от нея.

Поколеба се.

Призна пред себе си, че не използваше телефонния секретар, защото го включваше обикновено само за удобство на Гордън, а тъкмо сега не искаше да й се напомня за това.

И все пак тя включи телефонния си секретар, намали звука до минимум и се върна пак към онова ми минор, което Моцарт беше турил там само за да ядосва челистите.

В мрака на офиса на Холистичната детективска агенция на Дърк Джентли Гордън Уей пусна непохватно телефонната слушалка върху вилката и се тръшна, потънал в най-дълбоко униние. Дори не се спря, а премина през креслото и леко се отпусна на пода.

Госпожица Пиърс беше офейкала от офиса още първия път, когато телефонът бе започнал да набира самичък — търпимостта й към подобни работи най-накрая отново се беше изчерпала, — и оттогава Гордън се разполагаше сам-самичък в офиса. Ала всичките му опити да се свърже с някого бяха претърпели пълен провал.

Или по-скоро пълен провал бяха претърпели опитите му да се свърже със Сюзън, а само за това го беше грижа. Когато умря, говореше тъкмо на Сюзън и знаеше, че трябва да намери начин да й поговори пак. Но през по-голямата част от следобеда телефонът й явно беше отворен и дори когато беше вдигнала слушалката, не бе успяла да го чуе.

Отказа се. Надигна се от пода, изправи се и започна да се плъзга нагоре-надолу из смрачаващите се улици. Известно време се носеше безцелно насам-натам. Разходи се покрай канала, но този номер много бързо му писна и отново взе да се мотае из улиците.

Къщите, от които струеше светлина и живот, го разстройваха — най-вече защото излъчваното от тях гостоприемство него изобщо не го засягаше. Зачуди се дали някой би имал нещо против, ако просто се промъкне в къщата му и погледа малко телевизия. Изобщо нямаше да ги притеснява.

Или може би кино?

Май че беше по-добре. Можеше да отиде на кино.

Зави с по-твърди, макар и все така нематериални стъпки по „Ноел роуд“ и продължи по нея.

„Ноел роуд“ — помисли си той. Нещо смътно се мержелееше в ума му. Имаше чувството, че неотдавна си беше имал някаква работа с някого на „Ноел роуд“. Ама с кого?!

Ужасен, пронизителен писък отекна из улицата и прекъсна мисълта му. Застина на място. Няколко секунди по-късно малко по-нататък с трясък се отвори някаква врата. От нея изскочи жена с полудял поглед и побягна с вой.