Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА…

Когато Ричард се отправи към апартамента на Сюзън, времето беше взело да се разваля. Небето, което сутринта се бе ширнало с такъв размах и дух, сега беше започнало да се разсейва и лека-полека да се връща към обичайното си английско състояние — на влажен, плесенясал парцал за миене на чинии. Ричард взе такси и след няколко минути вече беше при Сюзън.

— Всичките трябва да ги депортират! — рече таксиджията, щом колата спря.

— Ъ-ъ… Кого да депортират? — заекна Ричард. Усети се, че и дума не е чул от всичко, което досега беше изприказвал шофьорът.

— Ъ-ъ — отвърна шофьорът, който изведнъж също се усети, че и той не се беше чул. — Ъ-ъ… Всичките онези. Да се отървем от цялата им тъпа пасмина, тъй викам аз. И от всичките им тъпи тритони — добави той за по-ефектно.

— Предполагам, че сте прав — кимна Ричард и се втурна в къщата.

Щом пристигна пред вратата на Сюзън, чу отвътре звуци на чело — тя свиреше протяжна, величествена мелодия. Зарадва се, че свири. Щом можеше да свири на чело, значи притежаваше невероятна самодостатъчност и контрол. Беше забелязал нещо мистично и необикновено във връзката между нея и музиката, която тя свиреше. Винаги когато беше разчувствана или разстроена, тя можеше да седне и да свири с пълна отдаденост и на вид да изглежда свежа и спокойна.

Следващия път обаче, когато свиреше същата музика, всичко отново избухваше вътре в нея и тя направо рухваше.

Той се вмъкна възможно най-тихо, за да не я разсейва.

Премина на пръсти покрай стаичката, в която тя се упражняваше, но вратата беше отворена, така че той спря и я погледна. Съвсем лекичко й махна да не спира. Изглеждаше бледа и изтощена, но на устните й трепна усмивка и тя продължи да свири с внезапно обзел я хъс.

С безупречен усет за момента, какъвто поначало проявява крайно рядко, слънцето проблесна за кратко през натрупалите се дъждовни облаци и докато тя свиреше на виолончелото, по нея и по тъмнокафявото дърво на инструмента заиграха отблясъци. Ричард стоеше като вкаменен. Бъркотията от днешния ден за миг застина и се дръпна на почетно разстояние от него.

Не позна парчето, но му приличаше на Моцарт. Спомни си — Сюзън му бе споменала, че ще трябва да научи две-три Моцартови парчета. Той тихичко продължи и седна да изчака и да я послуша.

Най-накрая свърши. Последваха една-две минути тишина и тя най-после се появи. Примигна, усмихна му се и го прегърна дълго и трепетно, после се дръпна и затвори телефона. Обикновено го държеше отворен, докато се упражняваше.

— Извинявай — рече му тя. — Не ми се искаше да спирам. — Тя рязко избърса една сълза — като да беше прашинка. — Как си, Ричард?

Той сви рамене и я изгледа объркано. Май й беше достатъчно като отговор.

— И се боя, че ще ми се наложи да продължа… — въздъхна Сюзън. — Съжалявам. Просто… — Тя поклати глава. — Кой би направил такова нещо?!

— Не знам. Някой откачен. Не съм убеден, че има значение кой е бил.

— Не — отвърна тя. — Виж, ъ-ъ… обядвал ли си?

— Не съм. Сюзън, ти си свири, а пък аз ще погледна какво има в хладилника. После можем да поговорим, докато обядваме.

Сюзън кимна.

— Добре. Само дето…

— Да?

— Е, ами в момента всъщност не ми се говори за Гордън. Нека първо да се поуталожи. Чувствам се някак си приклещена. Щеше да ми е по-лесно, ако с него бяхме по-близки, но не бяхме и на мене сякаш ми е малко неудобно, че не съм отреагирала веднага както трябва. Да си поговорим за него — е, бива, само дето ще трябва да използваш минало време и…

За миг тя се прислони към него и въздъхна.

— В момента в хладилника няма кой знае какво. Кисело мляко май и един буркан маринована херинга, който би могъл да отвориш. Сигурна съм, че ще успееш да оплескаш всичко, ако опиташ, но всъщност е доста лесно и просто. Най-важният номер е да не ги мяташ на пода и да не им слагаш сладко.

Тя го прегърна, целуна го, усмихна му се кисело и се върна в стаичката.

Телефонът иззвъня. Ричард вдигна слушалката.

— Ало?

Отсреща не се чуваше нищо — само нещо като вятър.

— Ало? — повтори той, изчака, сви рамене и затвори.

— Кой се обажда? — извика Сюзън.

— Никой не се обади — отвърна Ричард.

— Не е за първи път — рече Сюзън. — Според мене е някой от онези, дето дишат тежко в слушалките, само че този го дава минималист. — И тя отново засвири.

Ричард влезе в кухнята и отвори хладилника. Той не си падаше чак толкова по здравословното хранене, колкото Сюзън, ето защо онова, което видя вътре, далеч не го въодушеви, ала успя без никакви трудности да подреди на една табличка известно количество маринована херинга, кисело мляко, ориз и портокали и се опита да прогони мисълта, че един-два мазни хамбургера и порция пържени картофи биха завършили много приятно композицията.

Откри и бутилка бяло вино и отнесе всичко на малката масичка.

След минута-две дойде и Сюзън. Беше много спокойна и улегнала, но след няколко хапки го попита за канала.

Ричард поклати озадачено глава и се опита да обясни случая и всичко останало относно Дърк.

— КАК каза, че му било името? — намръщи се Сюзън, когато той, доста неубедително, завърши.

— Казва се… ъ-ъ… Дърк Джентли — отвърна Ричард. — Така да се каже.

— Така да се каже?!

— Ъ-ъ… да — отвърна Ричард и въздъхна тежко.

Сети се, че каквото и да речеш за Дърк, всичко беше такова едно мътно и неясно. Дори и на бланката след името му бяха изписани цял наниз мътни, неясни определения. Измъкна листа, върху който преди няколко часа се беше опитал да организира мислите си.

— Аз… — започна той, но тъкмо сега звънецът иззвъня.

Двамата се спогледаха.

— Полицията — обади се Ричард. — Най-добре да се срещна с тях и да приключим с въпроса.

Сюзън стана от стола, приближи се до входната врата и вдигна домофона.

— Ало? Кой? — попита тя след малко.

Намръщи се, извърна се и направи гримаса на Ричард.

— По-добре се качете — каза тя с доста по-недружелюбен тон и натисна копчето. Върна се и седна.

— Твоят приятел е — рече тя с равен глас. — Господин Джентли.

Денят на Електрическия монах вървеше страхотно добре, така че той се впусна във въодушевен галоп. Това ще рече, че въодушевено сръчка коня, а конят далеч не въодушевено се впусна в галоп.

Този свят, хрумна му, си го биваше. Страхотно му харесваше. Не знаеше нито чий е, нито откъде се е взел, но със сигурност предлагаше дълбоко удовлетворение за човек с неговите уникални и необикновени дарби.

Тук го ценяха. Цял ден спираше при разни хора, заговаряше ги, изслушваше неволите им, а после тихо промълвяше онези две вълшебни думички: „Вярвам ти.“

Ефектът неизменно беше наелектризиращ. Не че хората от този свят не си го казваха от време на време и сами, но много рядко, изглежда, се случваше тези думи да бъдат изречени с онзи дълбок и искрен тембър, който Монахът беше така прекрасно програмиран да възпроизвежда.

В собствения му свят в крайна сметка това го приемаха наготово. Хората очакваха от него да вярва вместо тях в какво ли не, без да им създава притеснения. Човек би могъл да цъфне на вратата с някоя страхотна нова идея или предложение, или дори нова религия и ето какво щяха да му отговорят: „А, върви го кажи на Монаха.“ А Монахът си седеше, слушаше си и най-прилежно вярваше във всичко. Само дето по-нататък никой друг не проявяваше интерес към разказаното.

В този иначе прекрасен свят май беше възникнал само един-единствен проблем. Често, след като произнесеше вълшебните думички, темата рязко се сменяше и хората неизменно започваха да приказват за пари, а Монахът, разбира се, нямаше — недостиг, който бързо беше осуетил цял ред иначе много обещаващи контакти.

Може би трябваше да намери отнякъде. Ала откъде?

Той дръпна юздите, конят спря с благодарен подскок и се захвана да пасе тревицата покрай банкета. Конят хал-хабер си нямаше за какъв дявол беше всичкото това препускане нагоре-надолу, нито пък му пукаше. Пукаше му само от това, че го караха да препуска нагоре-надолу покрай един сякаш безкраен крайпътен бюфет. Което на моменти си беше от хубаво по-хубаво.

Монахът се заоглежда напрегнато нагоре и надолу по пътя. Изглеждаше му смътно познат. Впусна се в лек тръс, за да го поогледа. Няколко метра по-нататък конят продължи да си похапва.

Да. Монахът беше минал оттук снощи.

Спомняше си го ясно — е, кажи-речи ясно. Вярваше, че си го спомня ясно, и това в крайна сметка беше главното. Точно тук бе вървял, по-объркан от всякога, а тъкмо зад следващия завой, ако не бъркаше много, се намираше малката крайпътна постройка, близо до която беше скочил в багажника на онзи хубав човек — онзи хубав човек, който реагира толкова странно на това, че го застреляха.

Може би там имаше пари и щяха да му дадат. Зачуди се. Да, щеше да е добре да провери. Отново грубо прекъсна пиршеството на коня и препусна нататък.

Щом се приближи до бензиностанцията, забеляза пред нея кола, паркирана под арогантен ъгъл. От ъгъла съвсем ясно си личеше, че колата се намира там по далеч не толкова банални причини, като да сипват бензин в нея, и беше твърде важна, за да се паркира прилежно така, че да не се пречка на всекиго. Налагаше се всяка друга кола, дошла за бензин, да я заобикаля най-старателно. Колата беше бяла, с някакви ивици и знаци по нея и с фенери отгоре — те изглеждаха много важни.

Щом пристигна, Монахът слезе от коня и го върза за една помпа. Тръгна към малкото магазинче и видя, че вътре, с гръб към него, е застанал мъж в тъмносиня униформа и островърха шапка. Мъжът приклякваше и въртеше палци в ушите си, а това явно впечатляваше дълбоко другия мъж зад касовия апарат.

Монахът наблюдаваше вцепенен, в страхопочитание. Мъжът, повярва той — така мигновено и без всякакво усилие, че дори и сциентолог би му завидял, — сигурно беше някакъв бог, щом будеше такъв плам в сърцата. Зачака, затаил дъх, да му изкаже почитта си. След миг мъжът се обърна, излезе от магазина, забеляза Монаха и се вцепени като истукан.

Монахът осъзна, че Богът сигурно го чака да изрази своята почит, ето защо, както подобаваше, взе да прикляква и да върти палци в ушите си.

Известно време неговият Бог се взираше в него, после го сграбчи за яката, завъртя го, блъсна го с разперени ръце върху колата и живо го преджоби за оръжие.

Дърк се втурна в апартамента като малко трътлесто торнадо.

— Госпожице Уей! — Той сграбчи ръката й, в която се долавяше лека неохота, и смъкна абсурдната си шапка. — За мене е най-неизразимо удоволствие да се запозная с вас, но и предмет на най-дълбоко съжаление, че нашето запознанство е по повод на едно такова голямо нещастие — нещастие, което ме задължава да ви приподнеса моето най-дълбоко съчувствие и състрадание. Моля ви, повярвайте ми, за нищо на света не бих ви се натрапил в мъката ви, ако проблемът не беше от най-огромна важност и величина. Ричард… разгадах загадката на фокуса. Много необичайна работа.

Той профуча през стаята, тръшна се на свободния стол до масата и пльосна шапката си върху нея.

— Налага се да ни извиниш, Дърк… — изгледа го студено Ричард.

— Не, боя се, че вие се налага да ме извините — отвърна Дърк. — Загадката е разгадана, а разгадката е толкова потресаваща, че се наложи да ми я разкрие едно седемгодишно детенце на улицата. Но без съмнение е вярна — без ни най-мъничко съмнение. Е, каква тогава е разгадката? — ме питате, или, по-скоро, бихте ме попитали, ако успеехте да се вредите за думата, ала вие не можете, така че ще ви спестя труда и ще си задам въпроса вместо вас, както и ще му отговоря, като кажа, че няма да ви кажа, защото вие няма да ми повярвате. Вместо това ще ви я покажа — още този следобед. Обаче бъдете спокойни — това обяснява всичко. Обяснява фокуса. Обяснява бележката, която си намерил — тъкмо от нея всичко трябваше да ми стане съвсем ясно, но тъп съм си и това е. Освен това тя обяснява и какъв е бил липсващият трети въпрос, или по-скоро — и тъкмо това е най-важното — какъв е бил липсващият първи въпрос!

— Какъв липсващ въпрос?! — възкликна Ричард, объркан от внезапната пауза, като се вкопчи за първите попаднали му думи.

Дърк примигна, все едно виждаше пред себе си пълен идиот.

— Липсващият въпрос от тези, които е задал Джордж III, разбира се — рече той.

— На кого да ги е задавал?

— Че на професора, на кого друг! — припряно отсече Дърк. — Ти не слушаш ли, като ти говоря?! Всичко си е било като на длан! — Той тупна с юмрук по масата. — Толкова очевидно е било, че единственото нещо, което ми попречи да прозра разрешението му, беше дребният, незначителен факт, че то бе абсолютно невъзможно. Шерлок Холмс е казал веднъж, че след като елиминираш невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да е, трябва да е отговорът. Аз обаче не обичам да елиминирам невъзможното. Давай да тръгваме.

— Не.

— Какво?! — Дърк обърна поглед към Сюзън, откъдето идваше тази така неочаквана — или поне неочаквана за него — съпротива.

— Господин Джентли — каза Сюзън с глас, в който не можеше и карфица да забиеш, — защо умишлено сте подвел Ричард да вярва, че полицията го издирва?

Дърк се намръщи.

— Че тя го издирваше — отвърна той. — И още го издирва.

— Да, но просто за да й отговори на няколко въпроса! Не защото е заподозреният убиец!

Дърк сведе очи.

— Госпожице Уей — рече той, — в интерес на полицията е да разбере кой е убил брат ви. Аз, с най-голямо уважение към вас, не съм го убил. Може, допускам, да се окаже, че това има някакво отношение към случая, но също толкова вероятно е и да се окаже, че убиецът е бил просто някой случаен психопат. Исках да разбера и все още отчаяно искам да разбера защо снощи Ричард се вмъкна в този апартамент.

— Казах ти вече! — възрази Ричард.

— Онова, което си ми казал, няма никакво значение — то само разкрива решаващия факт, че сам не знаеш причината! За Бога, мислех си, че съм ти го демонстрирал съвсем показателно там, край канала!

Ричард поутихна.

— Докато те наблюдавах, ми стана повече от ясно-продължи Дърк, — че имаш съвсем бледа представа какво правиш и абсолютно не осъзнаваш, че животът и здравето ти са застрашени. Отначало, като те гледах, си помислих, че си просто някой безмозъчен главорез, тръгнал да извършва първия си и вероятно последен обир. Но после се извърна и те познах — а аз те зная като интелигентен, разумен и умерен човек. Ричард Макдъф?! Да рискува да си строши врата, като така безотговорно се катери по разни улуци посред нощ? Хрумна ми, че ти би се държал по такъв безразсъден и краен начин само ако отчаяно се тревожиш за нещо или заради нещо ужасно, ужасно важно. Не е ли така, госпожице Уей?

Той стрелна с поглед Сюзън, която се отпусна бавно на стола и го загледа разтревожено — погледът й издаваше, че е уцелил десятката.

— И все пак, когато тази сутрин дойде при мене, ти изглеждаше съвсем спокоен и разумен. Докато ти плямпах онези дивотии за котката на Шрьодингер, ти спореше с мене по съвършено разумен начин. Това не е поведение на човек, който предната вечер е бил докаран до крайности заради някаква отчаяна цел. Признавам, че тъкмо в този момент аз паднах до… ами до някои преувеличения относно дереджето ти просто за да мога да те задържа при мене.

— Ама не можа. Тръгнах си.

— С определени намерения в главата. Знаех, че ще се върнеш. Най-смирено се извинявам, че те подведох… ъ-ъ… донякъде, но знаех, че онова, което трябваше да разкрия АЗ, далеч не е онова, с което щяха да се занимават полицаите. И то беше следното: ако снощи, докато изкачваше стената, ти не си бил съвсем ти, то… Кой си бил и защо?

Ричард потръпна. Мълчанието този път се разтегна доста.

— Какво общо има това с фокусите? — попита той най-накрая.

— Тъкмо за да го разберем, трябва да заминем за Кеймбридж.

— Но какво те кара да бъдеш толкова сигурен…

— Тази работа ме тревожи — отвърна Дърк и погледът му изведнъж помръкна и натежа.

За такъв бъбривец, какъвто си беше, изведнъж го бе обзела странна неохота да говори.

Продължи:

— Много сериозно се тревожа, когато открия, че знам разни неща и не знам защо ги знам. Може би е същата инстинктивна обработка на данните, която ти позволява да хванеш топката кажи-речи още преди да си я видял. Може би това е по-дълбокият и по-неподлежащ на обяснение инстинкт, който ти подсказва, че някой те дебне. Огромна обида за моя интелект е, че тъкмо онези неща, заради вярата в които толкова презирам някои хора, се случват тъкмо на мене. Сигурно си спомняш… злощастния случай, свързан с едни определени изпитни въпроси.

Изведнъж лицето на Дърк стана угрижено и изнурено. За да продължи да говори, му се налагаше да дълбае много навътре в себе си.

Продължи:

— Способността да сметнеш колко е две и две и веднага да кажеш „четири“ е едно. Способността да извлечеш корен квадратен от 539,7, да го събереш с косинус от 26,432 и да кажеш веднага, че е… колкото е там, е нещо съвсем друго. А аз… е, нека ви покажа.

Той се наведе напрегнато напред.

— Снощи те видях как се изкатери и се вмъкна в този апартамент. Знаех, че нещо не е наред. Днес те накарах да ми разкажеш всичко, което знаеш за снощи, до най-малката подробност, и в резултат на това, като използвах единствено интелекта си, разкрих вероятно най-голямата тайна, скрита на тази планета. Кълна ви се, че е вярно и че мога да го докажа. А сега трябва да ми повярвате, като ви казвам, че знам, ЗНАМ, че тук има нещо ужасно, отчайващо, отвратително нередно и че ние трябва да открием какво е то. А сега ще дойдеш ли с мене в Кеймбридж?

Ричард безмълвно кимна.

— Добре — рече Дърк. — А това какво е? — добави той, като сочеше чинията му.

— Маринована херинга. Искаш ли?

— Не, благодаря — отвърна Дърк, стана и започна да се закопчава. — В моя речник — добави той и тръгна към вратата, тикайки Ричард пред себе си — думата „херинга“ я няма. Приятен ден, госпожице Уей, пожелайте ни Бог да е с нас.