ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА…

— Не, благодаря — отсече Ричард. — Макар и да умирам от възторг пред възможността да те черпя една пица и да те гледам как я изяждаш, Дърк, бих искал да се прибера веднага вкъщи. Трябва да се видя със Сюзън. Възможно ли е, Рег? Можете ли да ме изпратите право у нас? Другата седмица ще мина през Кеймбридж да си прибера колата.

— Вече сме там — отвърна Рег. — Просто излез през вратата и вече си си вкъщи. Днес е петък, късен следобед и уикендът е пред тебе.

— Благодаря. Ъ-ъ… Дърк, виж какво… Ще се видим. Става ли? Дължа ли ти нещо? Не знам…

Дърк махна безгрижно с ръка.

— Госпожица Пиърс ще ти се обади, когато трябва.

— О, ами добре, става… Е, ще се видим, като си почина малко. Беше малко… ъ-ъ… такова… неочаквано.

Ричард тръгна към вратата. Отвори я. Пристъпи навън и се намери тъкмо по средата на собственото си стълбище — вратата се беше материализирала в стената покрай него.

Тъкмо понечи да тръгне нагоре, и му хрумна една идея. Обърна се и отново влезе през вратата.

— Рег, можем ли да направим и едно малко отклонение? Според мене би било добър ход днес да заведа Сюзън на вечеря, само че в този ресторант, който съм си намислил, резервациите трябва да се правят предварително. Можете ли да ме върнете три седмици назад — само за малко?

— Нищо по-лесно от това — отвърна Рег и побутна едно-две топчета на сметалото. — Готово. Върнахме се три седмици назад във времето. Телефона го знаеш къде е.

Ричард се втурна по вътрешното стълбище към спалнята на Рег и се обади в „L’Esprit d’Escalier“. Салонният управител беше очарован и с най-голямо удоволствие прие да му запази маса. Каза, че го очаква с най-голямо нетърпение след три седмици. Ричард слезе по стълбището, клатейки глава в почуда.

— Имам нужда от един уикенд, прекаран сред плътна и здрава реалност — рече той. — Кой излезе току-що през вратата?

— Твоето канапе — отвърна Дърк. — Тъкмо го докараха. Човекът ни попита имаме ли нещо против да отворим вратата — да могат да го извъртят така, че да може да мине. С най-голямо удоволствие, отвърнахме му ние.

Само минути по-късно Ричард търчеше нагоре по стълбите към апартамента на Сюзън. Щом пристигна пред вратата, се зарадва — винаги се радваше, когато чуваше отвътре приглушените, плътни тонове на нейното виолончело. Влезе вътре безшумно, тръгна към вратата на стаята й и изведнъж потресен замръзна на място. Мелодията, която тя свиреше — беше я чувал и преди. Малка, скоклива мелодийка, която забави ход, а после отново затанцува, но вече с усилие…

Физиономията му беше толкова шашардисана, че Сюзън спря да свири веднага щом го съзря.

— Какво има? — попита разтревожено тя.

— Откъде намери тази музика?! — прошепна Ричард.

Сюзън сви рамене.

— Че откъде — от музикалната книжарница, откъде другаде — отвърна учудено тя. Не че искаше да се заяжда — просто не разбираше въпроса.

— Какво е това?

— Една кантата, която ще свиря след две-три седмици. Бах, кантата номер шест.

— Кой я е написал?

— Ами че Бах, предполагам. Така, като си помислиш.

— Кой?!

— Гледай ме внимателно в устата. Бах. Бъ — а — хъ. Йохан Себастиан. Сещаш ли се?

— Не, за първи път го чувам. Кой е той? Други работи писал ли е?

Сюзън остави лъка, подпря виолончелото, изправи се и се приближи до него.

— Ти добре ли си? — попита го тя.

— Ъ-ъ… трудно е да се каже. Какво е…

Забеляза една купчина нотни книги в ъгъла на стаята. Върху корицата на най-горната беше изписано същото име. Бах. Той се метна към купчината и започна да рови из нея. Книга след книга — все Й.С. Бах. „Сонати за виолончело.“. „Бранденбургски концерти.“. „Меса е си бемол минор.“. Погледна Сюзън. Нищо не разбираше.

— Никога преди не съм ги виждал! — възкликна той.

— Ричард, миличък. — Тя допря длан до бузата му. — Ама какво ти става? Просто Бах. Ноти на Бах.

— Не разбираш ли?! — Той сграбчи един наръч нотни листове и ги разтресе. — Никога преди не съм ги виждал! Никога!

— Е! — Тя вдигна рамене с шеговита сериозност. — Сигурно щеше да си ги виждал, ако не си прекарваше цялото време в свирене на компютър…

Той я погледна с дива изненада, после бавно се отпусна до стената и избухна в истеричен смях.



В понеделник сутринта Ричард се обади на Рег.

— Рег! Телефонът ви работи! Ха честито!

— О, да, драги ми друже — отвърна Рег. — Колко се радвам да те чуя. Да. Преди малко тук дойде един много сръчен младеж и го оправи. Според мене вече няма да се поврежда. Добра новина, а?

— Направо чудесна. Значи, върнали сте се жив и здрав.

— О, да, благодаря. О, след като те хвърлихме до вас, знаеш ли какви интересни работи станаха тук? Помниш ли онзи кон? Е, цъфна пак, и то заедно със собственика си. Имали някакъв доста неприятен сблъсък с полицията, та искаха да се приберат у дома. И много хубаво, да ти кажа, защото… Май е доста опасно такива като него да си хойкат на свобода. Та така. Ами ти как си?

— Рег… Музиката…

— А, да. Хрумна ми, че ще се зарадваш. Малко се поозорих, да ти кажа. Спасих само съвсем, ама съвсем мъничка част, разбира се, но пак ми се наложи да излъжа. Толкова много музика сам човек едва ли може да напише за един-единствен живот време, но според мене никой няма да приеме това прекалено насериозно.

— Рег, не можем ли да вземем и още?

— Да ти кажа — не. Корабът си отиде и освен това…

— Можем да се върнем във времето и…

— Не, виж какво, казах ти вече. Поправиха телефона. Вече няма да се поврежда.

— Е, и какво?

— Е, какво… Машината на времето вече не работи. Изгоря. Мъртва е. По-мъртва и от птицата додо. Боя се, че беше дотук. И много хубаво, да ти кажа. Не мислиш ли?



В понеделник госпожа Соскинд се обади на Дърк Джентли в Холистичната детективска агенция, за да се оплаче от изпратената й сметка.

— Изобщо не разбирам какво е всичко това! — тросна се тя. — Пълни дивотии! Що за сметки?!

— Драга ми госпожо Соскинд — рече Дърк, — направо нямам думи да ви опиша с какво нетърпение очаквах да поведем отново с вас тъкмо този разговор. Днес откъде ще започнем? Коя точно точка бихте желали да обсъдим?

— Благодаря, никоя, господин Джентли. Не зная нито кой сте, нито защо смятате, че котаракът ми се е загубил. Милият Родерик издъхна в ръцете ми точно преди две години и аз изобщо не желая да го заменям с друг!

— Е, ами, госпожо Соскинд — рече Дърк, — онова, което вие вероятно не сте способна да оцените, е, че тъкмо в резултат на моите усилия… ако бих могъл да ви обясня взаимосвързаността на всичко… — Той млъкна. Нямаше смисъл. Бавно отпусна слушалката върху вилката.

— Госпожице Пиърс! — провикна се той. — Най-любезно ви моля, бихте ли изпратили на нашата скъпа госпожа Соскинд нова сметка. Поправката е следната: „Спасяване на човечеството от пълно унищожение — безплатно.“

Реши, че е приключил за днес, нахлупи шапката си и излезе.

Загрузка...