Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА…

Дълбоко навътре в дъждовната гора ставаше онова, което обикновено става в дъждовните гори: валеше дъжд. Оттук идва и името им.

Беше лек, настоятелен дъждец — не буйният порой, който щеше да се излее по-късно през годината, през горещия сезон, Падаше като фина мъгла; някое острие на слънчев лъч я пробиваше от време на време; тя омекваше и продължаваше по пътя си към мократа кора на някое кръстово дърво, кротваше се върху нея и започваше да блести. Понякога се случваше да се кротне току до някоя пеперуда или мъничък, непомръдващ, искрящ гущер и тогава ефектът беше почти непоносим.

Високо горе сред балдахина на дърветата на някоя от птиците току й щукваше по някоя съвсем необичайна мисъл, тя хвръкваше, пляскайки с криле, сред клоните и най-накрая кацаше на някое друго и, общо взето, по-хубаво дърво, където си седеше и обмисляше нещата на спокойствие, докато изневиделица не й щукваше пак същата мисъл, или пък не дойдеше време за ядене.

Въздухът беше пълен с миризми — лекия аромат на цветята, тежкия мирис на клисавия тор, покрил земята като килим.

През тора се провираха плетеници от корени, по тях растеше мъх, пълзяха буболечки. Сред една полянка в гората — празно мокро място сред кръг от дървета, проточили вратове нагоре — изведнъж, тихо и без да вдига шум, изникна най-обикновена бяла врата. След няколко секунди тя се пооткрехна с леко скърцане. Иззад нея надникна висок, мършав човек, примигна от изненада и тихо я притвори отново.

Няколко секунди по-късно вратата пак се отвори и иззад нея надникна Рег.

— Истинско е — заяви той, — кълна ви се. Излезте и проверете сами. — Той навлезе в гората, извърна се и кимна на другите двама да го последват.

Дърк пристъпи храбро навън. Известно време — колкото човек да примигне два пъти — той изглеждаше доста объркан, а после обяви, че е разбрал точно как става, че цялата работа очевидно е свързана с нереалните числа, които се намират между минималните квантови дистанции и определят фракталния контур на нагънатата Вселена, и че сам на себе си се чуди, че не се е сетил по-рано.

— Също като пльокалото за котки — обади се Ричард зад него.

Беше застанал на прага.

— Ъ-ъ… да, де, горе-долу така. — Дърк махна очилата си, облегна се на едно дърво и ги избърса. — Забелязал си, разбира се, че лъжа. Напълно естествен рефлекс при тези обстоятелства, както ми се струва, че би се съгласил. Съвсем естествен. — Той леко присви очи и пак си сложи очилата. Те почти веднага започнаха отново да се замъгляват. — Изумително — призна си той.

Ричард пристъпи навън доста по-колебливо и миг стоя, олюлявайки се, с единия крак в стаята на Рег, а с другия — върху мократа земя в гората. После пристъпи напред и се предаде напълно.

Упоителните изпарения моментално изпълниха дробовете му, а почудата при вида на това място — ума му. Извърна се и погледна вратата, през която беше минал. Продължаваше да си е най-обикновена каса с прикрепена към нея най-обикновена малка бяла врата, която се люшкаше отворена насам-натам. Само дето стърчеше сред открита гора и през нея ясно се виждаше стаята, от която току-що беше излязъл.

Заобиколи вратата, като че ли се чудеше, и всеки път, преди да пристъпи напред, опипваше с крак калната земя — не толкова от страх да не се подхлъзне, колкото от страх, че може да се окаже, че няма къде да стъпи. Погледната отзад, изглеждаше като най-обикновена каса на най-обикновена отворена врата, каквато трудничко бихте намерили сред една най-обикновена дъждовна гора. Той мина през нея изотзад, огледа се и отново видя — все едно че току-що пак беше излязъл оттам — квартирата на професор Урбан Хронотис от колежа „Сейнт Сед“ в Кеймбридж, която би трябвало да се намира на хиляди километри оттук. Хиляди ли? Ама къде изобщо се намираха те?

Вгледа се сред дърветата и му се стори, че съзира леко блещукане далече нататък.

— Това морето ли е? — попита той.

— Оттук се вижда малко по-ясно — извика му Рег, който донякъде беше изкачил един хлъзгав склон и сега пухтеше, облегнат на едно дърво.

Посочи с пръст.

Останалите двама го последваха — запромъкваха се с трясък сред клонките и предизвикаха порой от грак и недоволство сред невидимите птици горе.

— Тихият океан ли е? — попита Дърк.

— Индийският — отвърна Рег.

Дърк отново избърса очилата си и се втренчи през стъклата.

— О, да, разбира се.

— Да не сме на Мадагаскар? — обади се Ричард. — Бил съм там…

— Така ли? — вдигна вежди Рег. — Да, Мадагаскар е едно от най-красивите и поразяващи места на Земята и освен това е пълно с най-противни… изкушения за мене. Не, не сме там.

Гласът му леко потрепна. Той прочисти гърло.

— Не — продължи той. — Мадагаскар се пада… Чакай да видя ние къде сме… Къде е слънцето? А, да. Ей натам. Малко по на запад. Мадагаскар е на горе-долу осемстотин километра западно оттук. Остров Реюнион се пада горе-долу по средата.

— Ъ-ъ… Как се нарича това място? — внезапно се обади Дърк. Тропна с юмрук по дървото и уплаши едно гущерче. — Да не е онова, откъдето идва марката? Мавриций?

— Марка ли? — учуди се Рег.

— Да, би трябвало да сте чували — отвърна Дърк. — Много известна марка. Не си спомням нищо за нея, но идва оттук. Мавриций. Известен със забележителната си марка. Цялата кафява, зацапана, пък с нея можеш да си купиш двореца „Бленхайм“. Или пък го бъркам с Британска Гвиана?

— Само ти си знаеш за какво си мислиш — подметна Ричард.

— На Мавриций ли сме?

— Да — кимна Рег. — На Мавриций сме.

— Само че вие не събирате марки?

— Не, не събирам.

— Какво, да му се не види, е това? — внезапно възкликна Ричард, но Дърк продължи мисълта си.

— Жалко. Можехте да се сдобиете с някои прекрасни първи отпечатъци, нали така?

Рег сви рамене.

— Ами не ме интересува и това си е.

Ричард се хлъзна надолу по склона.

— Та, значи, кое тогава е голямата атракция? — попита Дърк. — Да си призная, не е онова, което очаквах. Разбира се, тук е много приятно, в известен смисъл — така де, всичката тази природа, — но се боя, че съм си градско чедо и това си е. — Той отново си избърса очилата и ги намести на носа си.

И щом видя онова, което видя, заотстъпва назад. Рег се изкикоти лукаво. Току пред прага на стаята на Рег в момента се осъществяваше извънредно необичайно противопоставяне.

Една огромна, навъсена птица се беше вторачила В Ричард, а Ричард се беше вторачил в огромната навъсена птица. Ричард гледаше птицата, като че виждаше най-необикновеното нещо в живота си, а птицата гледаше Ричард, сякаш го предизвикваше да сметне човката й за поне мъничко смешна.

След като най-после остана доволна от това, че Ричард явно нямаше намерение да се смее, птицата го загледа с нещо като мрачна, раздразнителна търпимост и се зачуди дали той смята просто да си кибичи там, или ще вземе да свърши нещо полезно и да й даде нещо за ядене. Отстъпи крачка-две назад, пристъпи крачка-две встрани, след това — една-единствена крачка напред на дългите си жълти крака, които се кандилкаха насам-натам. После пак го погледна нетърпеливо и от гърлото й излезе нетърпелив звук.

След това птицата се наведе напред и драсна с нелепата си, огромна червена човка по земята, като че искаше да подскаже на Ричард, че би било добра идея да потърси там нещо за ядене.

— Яде орехите на кръстовото дърво — подвикна му Рег.

Огромната птица изгледа Рег с досада, като че искаше да му каже, че на всеки идиот му е ясно какво яде тя. После отново изгледа Ричард и килна глава на една страна — сякаш изведнъж я беше поразила мисълта, че не точно този е идиотът, с когото би трябвало да се захване, и съответно се налага да обмисли наново стратегията си.

— Зад тебе на земята има два-три — леко подвикна Рег.

Обзет от смаян транс. Ричард се извърна неловко и съзря един-два големи ореха да се въргалят по земята. Наведе се, вдигна единия и погледна Рег, който му кимна окуражително.

Ричард плахо протегна ореха към птицата; тя се наведе напред и рязко го измъкна от пръстите му. След това, тъй като ръката на Ричард все така си стоеше протегната, птицата нацупено я бутна настрани с човката си.

След като Ричард се дръпна на почетно разстояние, птицата изпружи врат, затвори големите си жълти очи и най-безсрамно изгъргори, докато тръскаше шия, за да слезе орехът в гушата й.

Вследствие на това тя придоби поне отчасти доволен вид. Докато преди беше само едно сърдито додо, сега поне беше сърдито нахранено додо — и то вероятно не би могло да се надява на нищо повече в този живот.

Бавно, клатушкайки се, додото се врътна на място и защъпука обратно към гората, откъдето беше дошло, като че предизвикваше Ричард да сметне малката туфичка къдрави перца, боцната на трътката му, за поне мъничко смешна.

— Идвам само да гледам — рече Рег със слаб глас и щом Дърк се взря в него, му стана неудобно — от очите на стареца аха-аха щяха да потекат сълзи. Той бързо ги избърса. — Наистина не ми е работа да се меся…

Ричард притича до тях. Беше останал без дъх.

— Това ДОДО ли беше?! — възкликна той.

— Да — кимна Рег. — Едно от трите, останали живи по това време. Сега сме в 1676 година. След четири години всичките ще са измрели и после вече никой никога няма да ги види. Елате — подкани ги той. — Да вървим.

Зад здраво заключената външна врата на ъгловото стълбище във вътрешния двор на колежа „Сейнт Сед“, там, където само преди милисекунда нещичко беше проблеснало и вътрешната врата бе изчезнала, нещичко отново проблесна и вътрешната врата отново се появи.

Сред вечерния мрак отвън се приближаваше едрата фигура на Майкъл Уентън-Уийкс. Той вдигна поглед към ъгловите прозорци. И да се беше видял слабият проблясък, той щеше да се загуби сред смътните танцуващи отблясъци на огъня в камината, които се лееха от прозорците.

После фигурата впери поглед в черното небе — търсеше нещо, което знаеше, че се намира там, въпреки че нямаше ни най-малък шанс да го види дори и в ясна нощ, каквато тази не беше. Орбитите около Земята сега бяха така наблъскани с всякакви парчетии и боклуци, че още една парчетия сред тях — макар и доста големичка — постоянно би минавала незабелязана. И наистина, тъкмо така си и беше, макар че влиянието й от време на време се проявяваше. Сегиз-тогиз. Когато вълните бяха силни. От близо вече двеста години никога не се бяха усилвали толкова, колкото сега.

Най-накрая всичко беше застанало на мястото си. Бе открил съвършения изпълнител.

Съвършеният изпълнител напредваше крачка по крачка през двора.

Самият професор отначало беше изглеждал идеалният избор, но този опит бе завършил с тъга, гняв и… изведнъж — вдъхновение! Да доведе Монах на Земята! Те бяха проектирани да вярват в какво ли не, бяха като мека глина. Би могъл да бъде вербуван за начинанието без никакво усилие.

За лош късмет обаче тъкмо този се беше оказал безнадежден случай. Да го накараш да повярва в нещо — от това по-лесно нямаше. Да го накараш обаче да вярва в същото нещо по-дълго от пет минути, изведнъж се беше оказало по-непосилна задача и от това, да накараш професора да извърши онова, което той по принцип искаше да извърши, ала не би си го позволил.

Още един провал — и после, като по чудо, най-накрая се беше появил съвършеният изпълнител.

Съвършеният изпълнител вече бе доказал, че би извършил необходимото, без да му мигне окото.

В един ъгъл на небето, цялата облечена в мъгла, луната немощно се мъчеше да изгрее. Някаква сянка се размърда зад прозореца.