Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА…

На другата сутрин Ричард се събуди два пъти.

Първия път реши, че е направил грешка, и се обърна на другата страна, за да дремне още няколко минути. Втория път подскочи в леглото, защото събитията от миналата нощ го връхлетяха отново.

Слезе долу и погълна унила, безпорядъчна закуска, по време на която нищо не вървеше както трябва. Прегори филийките, разля кафето и откри, че макар и вчера да беше мислил да купи мармалад, не го беше купил. След като обмисли немощния си опит да се нахрани, му хрумна, че довечера би могъл най-после да си позволи да изведе Сюзън на страхотна вечеря — като извинение за снощи.

Ако успееше да я убеди…

Гордън напоследък се съсипваше да хвали някакъв ресторант и все им препоръчваше да го посетят. Гордън разбираше от ресторанти — без съмнение беше прекарал доста време в тях. Известно време Ричард седя и се чука с един молив по зъбите, после се качи в кабинета си и измъкна изпод купчина списания един телефонен указател.

„L’esprit d’Escalier.10“

Обади се в ресторанта и се опита да резервира маса, но когато каза, че я иска за тази вечер, май доста поразвесели персонала.

— Ах, но, мосю — отвърна му салонният управител, — съжалявам, но е невъзможно. В момента е необходимо да се обадите за резервация поне три седмици предварително. Пардон, мосю.

Ричард се зачуди на идеята, че съществуват и хора, които точно знаят какво ще им се прави след три седмици, благодари на управителя и затвори телефона. Е, май пак щеше да е пица. Тази мисъл отново го върна към провалената снощи среща; обзе го любопитство и той отново протегна ръка към указателя.

Джентълмен…

Джентълс…

Джентри.

Джентли изобщо нямаше. Нито едничък. Изрови и останалите указатели — освен онзи от С до Я; чистачката му непрекъснато го изхвърляше по причини, които и до днес не беше успял да проумее.

Със сигурност нямаше нито Кджели, нито нещо от сорта. Нямаше Д’Жентли, нито Джент Лий, нито Дзентли — нищо, което поне отдалече да напомня на Джентли. Зачуди се за Тджентли, Тжентли или Тзентли, дори се обади в „Справки“, но никой не вдигна слушалката. Пак седна и зачука с молива по зъбите си, докато гледаше как канапето му бавно се върти на монитора на компютъра.

Ама че странно — само няколко часа преди това Рег беше разпитвал толкова настоятелно за Дърк.

Ако наистина искаш да намериш някого, откъде ще започнеш, какво ще направиш?

Опита се да се обади в полицията, но и там никой не вдигна телефона. Беше направил всичко, което би могъл да направи на този етап, само дето частен детектив не беше наел, но пък знаеше по-добри начини да си пилее времето и парите. Пак щеше да се сблъска с Дърк някой ден — както му се случваше редовно преди година-две.

Пък и без това му беше трудно да повярва, че съществува такова нещо като частен детектив.

Що за хора бяха те?

Как изглеждаха, къде работеха?

Що за вратовръзка трябва да носиш, щом си частен детектив?

Предполагаше, че е тъкмо такава вратовръзка, която никой не би очаквал да носи един частен детектив. Представи си какво е да те мъчат подобни проблеми веднага след като си станал от сън.

От чисто любопитство, а и защото единствената друга алтернатива беше да седне пред компютъра и да се захване с „Химн“-а, той най-неочаквано за себе си запрелиства „Жълти страници“.

„Частни детективи. Виж: Детективски агенции.“

В такъв един солиден и делови контекст думичките изглеждаха направо странно. Прелисти назад. Домашни помощнички. Догове за разплод. Дерматолози. Детективски агенции…

Тъкмо в този миг телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката — малко рязко. Не обичаше да го прекъсват.

— Да не би да не си добре, Ричард?

— О, здрасти, Кейт, не, не, извинявай. Аз… акълът ми беше другаде.

Кейт Анселм беше другата звезда сред програмистите на „Уей — напредничави технологии“. Тя работеше по един дългосрочен проект за създаване на изкуствен разум — нещо, което звучеше като нелепо бълнуване, докато не чуеш тя как говори за него. Гордън имаше нужда тя честичко да му говори за него — отчасти защото се изнервяше, задето проектът й гълта толкова много пари, и отчасти, ами защото едва ли би могло да има някакво съмнение, че Гордън поначало обича да слуша как му говори Кейт.

— Не исках да те притеснявам — каза тя. — Но просто от сума ти време се опитвам да се свържа с Гордън и не мога. Нито в Лондон, нито в провинцията отговарят; нито колата му, нито мобифонът. И като знаем какъв маниак е Гордън на тема постоянен контакт, всичко това е просто странно. Разбра ли, че си бил сложил телефон в тоалетната? Няма лъжа.

— От вчера не съм го чувал. — Изведнъж Ричард си спомни за касетата от телефонния секретар на Сюзън и се помоли Богу на нея да няма нищо по-важно от тирадите му на тема зайци. — Знам, че беше тръгнал към къщурката си. Ъ-ъ… не го знам къде е. Опита ли да се обадиш в… — Само че Ричард не се сети къде още би могла да се обади. — Ъ-ъ… Боже мили.

— Ричард?

— Ама ха…

— Ричард, какво има?

— Нищо, нищо, Кейт. Току-що прочетох най-смайващото нещо на света.

— Така ли? Ама какво четеш?

— А бе да ти кажа — телефонния указател…

— Наистина ли? Да тичам тогава да си купя един. Кой е купил правата за екранизация?

— Виж, Кейт, извинявай, може ли да ти се обадя по-късно? Представа си нямам къде е Гордън в момента и…

— Не се притеснявай. Знам какво е, като нямаш търпение да обърнеш страницата. До последния момент те държи в напрежение, а? Сигурно е бил Збигнев. Приятен уикенд. — И тя затвори.

Ричард също затвори и се втренчи в рекламите по разтворените пред него „Жълти страници“.

„Пекъндър стрийт“ беше само на няколко минути път оттук. Ричард си записа адреса, намъкна палтото си и препусна надолу по стълбите. Спря само за поредния бърз оглед на канапето. Сигурно — помисли си той — тук има нещо ужасно очевидно, което му се губи от поглед. Канапето се беше заклещило на един лек завой по дългото и тясно стълбище. Тук стълбището се прекъсваше от два-три метра площадка, разположена пред апартамента точно под Ричардовия. Както и да е, огледът не го доведе до нови прозрения, той изтрополи надолу и се измъкна през вратата.

В Айлингтън едва ли можете да метнете тухла, без да уцелите поне три антикварни магазина, един агент по недвижимо имущество и някоя книжарница.

Дори и да не ги уцелите, със сигурност ще включите алармените им системи, които няма да изключат чак до понеделник.

Една полицейска кола, която си играеше на блъскащи се колички по „Ъпър стрийт“, изквича и спря току пред него. Ричард прекоси улицата зад гърба й.

Денят беше ясен и студен — харесваше му. Той се изкачи по „Айлингтън грийн“, където бият пияниците, премина покрай стария мюзикхол „Колинс“, изгорял до основи, и през „Кемдън пасидж“, където обират американските туристи до шушка. Помота се из антикварните магазинчета; огледа един чифт обеци — според него биха харесали на Сюзън, ала не беше много сигурен. После реши, че не е сигурен дали и той ги харесва, обърка се и се отказа. Надникна в една книжарница и нещо го подтикна да си купи антологията на Коулридж, която просто си стоеше там.

После пое по лъкатушещите задни улички, премина през канала, покрай общинските сгради, които се редяха край него, прекоси няколко все по-малки и по-малки площада и накрая стигна до „Пекъндър стрийт“, която се оказа доста по-далече, отколкото той си мислеше.

Беше от онези улици, по които през уикенда строителните предприемачи се разкарват с ягуарите си и точат лиги. Оказа се претъпкана с взели-дали магазини, викторианска промишлена архитектура и редици от прогнили късноджорджиански къщи, които плачеха за събаряне — за да могат на тяхно място да изпъчат гърди млади, здрави бетонни кутийки.

Номер 33 — когато той най-после го намери, притиснат здраво между номер 37 и номер 45 — беше в окаяно състояние, но не по-окаяно от повечето други.

Долният етаж беше зает от една прашна туристическа агенция, чийто прозорец беше пукнат и чиито избелели плакати в днешно време сигурно имаха голяма антикварна стойност. Вратата до нея беше боядисана в яркочервено — зле, но поне неотдавна. Под копчето на звънеца беше прилежно изписано с молив: „Доминик, уроци по френски език, трети етаж.“

Най-поразяващото нещо в тази врата обаче беше дръзката, лъскава месингова табела, закована право в средата, с издълбан върху нея надпис „Дърк Джентли. Холистична детективска агенция“.

И нищо друго. Изглеждаше нова-новеничка — дори винтовете, които я крепяха, още лъщяха.

Ричард бутна вратата; тя се отвори и той надникна вътре. Съзря малко, плесенясало антре, в което комай нямаше нищо друго освен една стълба, извеждаща нагоре. Вратата в дъното не показваше особено големи признаци да е била отваряна в близките няколко години; срещу нея бяха струпани няколко стари метални секции, тоалетно казанче и велосипед без гуми. Всичко тук — стените, подът, самите стълби и колкото се виждаше от задната врата — беше боядисано в сиво в евтин опит да му се придаде порядъчен вид, но сега всичките те бяха ужасно очукани, а от влажното петно близо до тавана любопитно надзъртаха малки туфи гъбки.

До слуха му достигнаха ядосани гласове; той се заизкачва по стълбите, неспособен да разнищи шума от две съвсем отделни, но еднакво нажежени караници, провеждащи се някъде над него.

Едната рязко секна — или поне половината от нея секна — и един ядосан дебел мъж се потътри надолу по стълбите, вдигнал яката на шлифера си. Другата половина от караницата се изля в поток от оскърбен френски, идващ отвисоко. Мъжът блъсна Ричард, подметна му: „Спести си парите, приятел, пълна минавка“, и се стопи в хладната утрин.

Другата караница се чуваше по-приглушено. Щом Ричард стигна до първия коридор, някъде се затръшна врата и също й тури край. Той надникна в най-близката отворена врата.

Отзад имаше малко преддверие. Вратата насреща му беше здраво затворена. Едно младо кръглолико момиче вадеше кутии с гримове и пакети с носни кърпички от чекмеджето на едно бюро и ги буташе в чантата си.

— Извинете, това детективската агенция ли е? — попита нерешително Ричард.

Момичето кимна, без да го погледне, и прехапа устна.

— А господин Джентли тук ли е?

— Може и да е. — Тя отметна коси назад-твърде къдрави, за да може да ги отметне назад както трябва. — А пък може и да не е. Не ми влиза в работата. Не е моя работа да го знам къде се намира. Местонахождението му в момента си е лично негова работа.

Тя измъкна последното си шишенце с лак за нокти и се опита да затръшне чекмеджето. Някаква дебела книга вътре в него му попречи да се затвори. Опита се отново да тресне чекмеджето, но без никакъв успех. Тя измъкна книгата, съдра един наръч страници и отново я набута вътре. Този път тресна чекмеджето с лекота.

— Вие секретарката му ли сте? — попита Ричард.

— Аз съм бившата му секретарка и имам намерението да се задържа на това си положение. — Закопчалките на чантата й ядосано изщракаха. — Щом има намерение да си прахосва парите за разни тъпи и скъпи месингови табели, вместо да ми плаща, нека! Но не бих го търпяла повече, много благодаря. Да знаеш как да отговаряш по телефона — ето кое е добре за бизнеса — и бих искала да видя как точно ще го прави лъскавата му засукана табела! Ако ме извините, бих искала да изхвърча навън с гръм, моля.

Ричард се отмести встрани и тя изхвърча навън с гръм.

— Прав ти път! — изкрещя глас отвътре.

Телефонът иззвъня и веднага вдигнаха слушалката.

— Да? — сопна се гласът.

Момичето цъфна пак — беше забравило шала си; този път обаче не вдигна никакъв шум, за да не я чуе бившият й работодател. После — най-накрая — изчезна.

— Да, Дърк Джентли, Холистична детективска агенция. С какво можем да ви бъдем полезни?

Пороят от френски думи, изливащ се от горния етаж, беше секнал. Някаква напрегната тишина се бе спуснала над всичко. Вътре гласът продължи:

— Точно така, госпожо Съндърланд, заплетените разводи са нашата специалност.

Последва мълчание.

— Да, благодаря, госпожо Съндърланд, но не чак толкова заплетени.

Слушалката още не беше изщракала и моментално зазвъня друг телефон.

Ричард се огледа из малкото мрачно преддверие. В него нямаше кой знае колко неща: разнебитено бюро от талашит с фурнир, стара сива кантонерка и тъмнозелено тенекиено кошче за боклук. На стената висеше плакат на „Дюран-Дюран“, върху който някой беше написал с дебел червен флумастер: „Свалете това, моля.“

Под него някой друг беше написал: „Няма.“

Под него първият беше написал: „Настоявам да го свалите!“

А под него — вторият: „Няма пък!“

Под него: „Уволнена сте.“

Под него: „Ми хубаво.“

И тук май всичко беше приключило.

Ричард почука на вътрешната врата, но никой не му отвори. Вместо това гласът продължи:

— Много се радвам, че ме попитахте, госпожо Роулинсън. Терминът „холистична“ е свързан с убеждението ми, че онова, с което са занимаваме ние тук, е фундаменталната взаимосвързаност на всичко. Аз не се занимавам с такива дреболии като прах за отпечатъци от пръсти, многозначителни боклучета от нечий джоб или някакви тъпи следи от обувки. Решението на всеки проблем аз откривам в подредбата, В тъканта на цялото. Връзките между причините и следствията често са много по-сложни и неуловими, отколкото бихме могли да предположим с нашите скалъпени наготово представи за съществуващия свят, госпожо Роулинсън.

Нека да ви дам един пример. Ако ви боли зъб и отидете на акупунктура, лекарят ви забива иглата не в зъба, а в бедрото. Знаете ли защо го прави, госпожо Роулинсън? Не знаете. Нито пък аз знам, госпожо Роулинсън, но ще го разкрием. За мене беше удоволствие да разговарям с вас, госпожо Роулинсън. Дочуване.

Зазвъня трети телефон и човекът затвори втория.

Ричард открехна вратата и надникна вътре.

Беше си съвсем същият — Свлад, или Дърк, Кджели. Малко по-закръглен в талията, с малко по-червени очички и малко по-големички торбички под тях, с малко по-отпуснат и червендалест врат, но в общи линии това беше съвсем същото лице, което толкова живо беше запомнил, надничащо с тъжна усмивка през задното стъкло на „Черната Мария“, отнасяща го към кеймбриджкия участък преди осем години.

Беше облечен с тежък, поизтъркан кафеникав костюм, който имаше вид на носен изключително по време на експедиции за проправяне на просеки през къпинови храсти в някое далечно и прекрасно минало, червена карирана риза, която, колкото и да се напъваше, не успяваше да хармонира на костюма, и зелена вратовръзка на райета, която отказваше да разговаря и с едното, и с другото. Освен това на носа му бяха кацнали очила с дебели стъкла и метални рамки, които вероятно поне частично бяха отговорни за усета му към подбора на облеклото.

— Ах, госпожо Блътхол, колко ми е драго да ви чуя пак — тъкмо казваше той. — Толкова се разстроих, като разбрах, че госпожица Тидълс е починала. Отчайваща новина наистина. И все пак, и все пак… Трябва ли да позволяваме на черното отчаяние да закрива пред погледа ни прекрасното сияние, сред което оттук нататък вечно ще живее блаженото ви писе? Не, мисля аз. Ослушайте се! Дори сега я чувам да мяука! Тя ви вика, госпожо Блътхол. Казва, че е доволна, че е спокойна. Казва, че ще е още по-спокойна, ако платите някоя и друга сметка. Нещичко да ви подшушва това, а, госпожо Блътхол? Та като заговорихме за сметки, се сетих, че аз самият ви изпратих една преди има-няма три месеца. Чудя се дали пък точно тя не тревожи вечния й покой.

Дърк приветства Ричард с небрежно кимване, а после му махна с ръка да му подаде смачкания пакет френски цигари, който му беше само на две-три ръце разстояние.

— Значи, неделя вечер, госпожо Блътхол, неделя вечер, осем и половина. Знаете адреса. Да, сигурен съм, че госпожица Тидълс ще се появи, както съм сигурен, че ще се появи и вашата чекова книжка. До неделя, госпожо Блътхол, до неделя.

Докато Дърк се отърве от госпожа Блътхол, вече беше зазвънял друг телефон. Той сграбчи слушалката, като в същото време палеше изпомачканата си цигара.

— А, госпожо Соскинд — заговори той, — моята най-стара и, бих могъл да твърдя, най-ценна клиентка. Добър ви ден, госпожо Соскинд, добър ви ден. Тъжно ми е да ви го казвам, но досега ни вест, ни кост от младия Родерик. Издирването обаче се провежда все по-интензивно и върви, уверен съм, към финалния си етап. Не се и съмнявам, че само след някакви си дни младият негодник ще се окаже завинаги в прегръдките ви и ще мяука нежно, и, да, сметката, чудех се дали сте я получили.

Смачканата цигара на Дърк комай излезе твърде смачкана, за да става за пушене. Той притисна слушалката с рамо към ухото си и забърника из пакета за друга, но пакетът беше празен.

Разтършува се по бюрото, напипа лист и огризка от молив, надраска нещо на листа и го подаде на Ричард.

— Да, госпожо Соскинд — увери той слушалката. — Цял съм нащрек.

На бележката пишеше: „Кажи на секретарката да тича за фасове.“

— Да — продължи Дърк в слушалката. — Но както се мъчех да ви обясня, госпожо Соскинд, вече седем години, откакто се познаваме, по този въпрос аз се придържам към гледната точка на квантовата механика. Според моята теория котката ви не се е загубила, а вълновата й форма е била разрушена временно и трябва да се възстанови. Шрьодингер. Планк. И така нататък.

„Нямаш секретарка“ — написа Ричард на бележката. Известно време Дърк стоя замислен, после написа отдолу: „Мамка му мръсна“, и отново бутна листчето към Ричард.

— Уверявам ви, госпожо Соскинд — продължи безгрижно той, — че деветнадесет години са, да го речем, една забележителна възраст, до която би могла да доживее една котка, и все пак можем ли да си позволим да повярваме, че тъкмо котарак като Родерик не би я доживял?

И можем ли сега, в неговата късна есен, да го оставим на произвола на съдбата? Със сигурност точно сега той най-силно се нуждае от подкрепата на нашето издирване, което продължава. Сега е времето да удвоим усилията си и с ваше позволение, госпожо Соскинд, тъкмо това и възнамерявам да направя. Представете си, госпожо Соскинд, как бихте го погледнали в очите, ако не сте направили нещо толкова просто за него?!

Ричард повъртя листчето между пръстите си, сви рамене, драсна отдолу „Аз ще отида“ и пак бутна бележката към Дърк.

Дърк му кимна признателно и написа: „Аз нямам възможност, много любезно от твоя страна.“ Ричард още прочел-непрочел, Дърк дръпна отново бележката и добави: „Вземи пари от секретарката.“

Ричард се загледа умислено в бележката, хвана молива и драсна чертичка срещу „Нямаш секретарка“. Бутна отново листчето през бюрото към Дърк, който просто му хвърли бегъл поглед и драсна чертичка срещу „Аз нямам възможност, много любезно от твоя страна“.

— Е, вероятно — продължи Дърк да разговаря с госпожа Соскинд — вие сама можете да обиколите които и да било райони, посочени в сметката. Само по-големите райони.

Ричард изскочи навън.

Докато тичаше надолу по стълбите, мина покрай един младок с дънково яке и къса щръкнала коса, втренчил нетърпеливо поглед нагоре.

— Бива ли, пич? — попита той.

— Страшна работа — измърмори Ричард. — Направо страшна.

Намери наблизо една будка и купи два пакета „Диск бльо“ за Дърк и новия брой на „Компютърен свят“ с Гордън Уей на корицата.

— Жалко за човека, нали? — подметна му продавачът.

— К’во? О… ъ-ъ… мда — отвърна Ричард.

Често си мислеше същото, но откритието, че чувствата му срещат такъв широк отклик, наистина го изненада. Взе и един „Гардиън“, плати и си тръгна.

Когато се върна в агенцията, Дърк продължаваше да говори по телефона. Беше качил крака на масата и се виждаше, че се разпуска, докато води преговорите.

— Да, разходите бяха… ъ-ъ… изразходвани на Бахамските острови, госпожо Соскинд, то си им е в природата на разходите. Оттам идва и името им — разходи. — Той пое подадените му цигари, май се разочарова, като забеляза, че пакетите са само два, но благодари на Ричард за услугата с кратко повдигане на вежди и му посочи креслото.

От горния етаж се разнесе шум от караница. Половината беше на френски.

— Разбира се, ще ви обясня още веднъж защо това пътуване до Бахамите беше жизнено належащо — рече Дърк с успокоителен тон. — Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Както знаете, госпожо Соскинд, аз вярвам във вътрешната взаимосвързаностна всичко. Нещо повече, установих и триангулирах векторите на взаимосвързаността на всичко и ги проследих до един плаж в Бермуда, ето защо в процеса на разследването ми е необходимо от време на време да го посещавам. Бих искал да не беше така, тъй като за жалост съм алергичен и към слънцето, и към пунша с ром, но всеки от нас си носи своя кръст, не е ли така, госпожо Соскинд?

От телефона сякаш бликна порой от бръщолевения.

— Натъжавате ме, госпожо Соскинд. Ще ми се да ми даваше сърце да ви кажа, че смятам скептицизма ви за поощряващ и ободрителен, но не мога. За нищо на света. Изтощен съм, госпожо Соскинд, изтощен съм. Според мене, щом погледнете сметката, ще разберете на какво се дължи това. Я да видим.

Той вдигна от бюрото тънко индигово копие.

— Установяване и триангулиране на векторите на взаимосвързаността на всичко — сто и петдесет лири — това го уредихме. Проследяване на същите до плажа на Бахамите, такса за път и квартира — някакви си хиляда и петстотин лири. Квартирата беше, разбира се, печално скромна. А, да, ето че стигнахме. Продължаване на борбата — лице в лице с изтощителния скептицизъм на клиента; за питиета — триста двадесет и седем и петдесет. Ако не бях направил подобни разходи, драга ми госпожо Соскинд, и случаят нямаше постоянно да търпи развитие. Неверието в моите методи само затруднява работата ми още повече, госпожо Соскинд, ето защо за жалост тя поскъпва.

С всеки миг шумът от караницата на горния етаж ставаше все по-наежен. Френският глас май беше стигнал до ръба на истерията.

— Госпожо Соскинд, аз разбирам — продължи Дърк, — че стойността на издирването донякъде е прехвърлила първоначалната оценка, но съм сигурен, че и вие на свой ред разбирате, че една работа, изискваща цели седем години, явно е по-трудна от онази, която би могла да се претупа за един следобед; ето защо за нея се плаща повече. Налага се постоянно да преразглеждам мнението си за сложността на задачата в светлината на това, колко сложна се е оказала до този момент.

Бръщолевенето по телефона стана още по-неистово.

— Драга ми госпожо Соскинд… мога ли да ви наричам просто Джойс? Много добре тогава. Драга ми госпожо Соскинд, позволете ми да кажа следното: не се безпокойте за тази сметка, нека тя да не ви причинява тревоги и неудобства. Недейте, умолявам ви, да позволявате на тази сметка да се превръща за вас в източник на нерви. Просто стиснете зъби и я платете.

Той смъкна краката си от масата, наведе се над бюрото и неумолимо склони слушалката към вилката.

— Както винаги, беше изключително голямо удоволствие за мене да разговарям с вас, госпожо Соскинд. Довиждане засега.

Най-накрая той затвори телефона, вдигна го отново и за момента го запрати в кошчето за боклук.

— Драги ми Ричард Макдъф — той измъкна голяма плоска кутия изпод бюрото си и я бутна към госта си, — пицата ти.

Ричард го изгледа шашардисано.

— Ъ-ъ… не, благодаря — отвърна той. — Закусвал съм. Моля те, изяж я ти.

Дърк сви рамене.

— Казах им, че ще се отбиеш и ще уредиш сметката преди събота — осведоми го той. — Между другото, добре дошъл в моя офис.

Махна небрежно с ръка към опърпаната обстановка.

— Светлината работи — посочи той прозореца. — Гравитацията работи. — Той пусна един молив на пода. — С всичко друго трябва да рискуваме.

Ричард прочисти гърло.

— Какво е това?

— Кое какво е?

— Това! — възкликна Ричард. — Всичкото! Излиза, че ти ръководиш Холистична детективска агенция, а аз дори не знам какво представлява това!

— Предлагам услуга, уникална в света — отвърна Дърк. — Терминът „холистична“ отразява убеждението ми, че онова, с което се занимаваме ние тук, е фундаменталната взаимосвързаност на…

— Да, да, това го чух преди малко — прекъсна го Ричард. — Налага ми се да ти кажа, че ми прозвуча като предлог за екплоатиране на наивни бабички.

— Експлоатиране ли? — учуди се Дърк. — Е, предполагам, че ако някой ми плащаше, сигурно щеше да е експлоатиране, ала, уверявам те драги ми Ричард, никога не е съществувала и най-далечната заплаха за подобно нещо! Живея от онова, което е познато като надежди. Аз се надявам да ми възникнат увлекателни случаи, за които ще получа възнаграждение, секретарката ми се надява, че ще й платя, хазаинът й се надява, че все някога тя ще си плати наема, от електрическата компания се надяват, че ще си платим тока, и т.н., и т.н. Според мене това е чудесен, оптимистичен начин на живот. Междувременно осигурявам на толкова много очарователни, глупави стари дами щастливи поводи да се ядосват, като по съвместителство гарантирам и свободата на котките им. Има ли, ще попиташ — задавам въпроса вместо тебе, защото знам, че ти знаеш колко мразя да ме прекъсват, — има ли поне един-единствен случай, достоен да раздвижи и най-малката частица от моя ум, който, едва ли има нужда да ти го казвам, е огромен и изумителен? Няма. Но отчайвам ли се? Съкрушен ли съм? Да. Или поне — добави той — до днес бях.

— О, ами, такова, радвам се — рече Ричард. — Ама какви бяха всичките тези простотии за котките и за квантовата механика?

Дърк с въздишка отметна капака на пицата с един-единствен замах на опитните си пръсти. Огледа жално-милно студеното кръгло нещо и си отчупи едно парче. По бюрото се пръснаха късове люти чушлета и аншоа.

— Сигурен съм, Ричард — каза той, — че си запознат с примера за котката на Шрьодингер. — И той натика по-голямата част от парчето в устата си.

— Разбира се — отговори Ричард. — Е, донякъде съм запознат.

— И какво представлява той?

Ричард се размърда нервно в креслото.

— Това е илюстрация — подхвана той — на принципа, че на квантово равнище всички събития се управляват от вероятности.

— На квантово равнище, а поради това — и на всички равнища — прекъсна го Дърк. — Макар на всяко равнище, по-високо от субатомното, кумулативният ефект на въпросните вероятности да е, ако събитията текат нормално, неотличим от ефекта на бързодействащите сурови физични закони. Продължавай.

Той набута още студена пица в устата си.

Ричард реши, че в устата на Дърк вече и без това са натъпкани твърде много неща. С тях и с всичкото количество изприказвани думи трафикът през устата му почти не секваше. От друга страна, ушите му при нормален разговор си оставаха почти неупотребявани.

Хрумна му, че ако Ламарк излезе прав и човек проследи подобно поведение няколко поколения напред, шансовете клоняха към радикални промени в канализацията вътре в черепната кутия.

Ричард продължи:

— Събитията на квантово равнище не само се ръководят от вероятности, но и тези вероятности дори не се реализират в конкретни събития, преди да бъдат измерени. Или, ако употребим една фраза, която току-що те чух да използваш в доста чудноват контекст, актът на измерването разрушава вълновата форма на вероятността. До този момент всички възможни курсове на действие, които може да поеме например един електрон, съществуват едновременно като вълнови форми на вероятността. Нищо не е решено, докато не е измерено.

Дърк кимна.

— Горе-долу. — Той набута в устата си нова хапка. — Хубаво, ами котката?

Ричард реши, че има само един начин човек да избегне гледката как Дърк успява да погълне пицата докрай, и той беше самият той да изяде останалото. Нави парчето на руло и гризна символично крайчеца. Не беше лошо. Гризна си пак.

Дърк гледаше всичко това със смаян ужас.

— И така — рече Ричард, — идеята за котката на Шрьодингер е — нека се опитаме да си представим начин, по който ефектът на вероятното действие на квантово равнище би могъл да бъде отчетен на макроскопично равнище. Или, да го кажем, на равнище всекидневие.

— Ами добре — каза Дърк, вторачил стреснат поглед в пицата. Ричард гризна пак и жизнерадостно продължи: — Значи, представи си, че взимаш една котка, слагаш я в една кутия и напълно запечатваш кутията. Освен това слагаш в кутията малка бучка радиоактивен материал и стъкленичка с отровен газ. Нареждаш всичко така, че след даден период от време има шанс петдесет на петдесет един атом от радиоактивното вещество да се разпадне и да излъчи електрон. Ако наистина се разпадне, той задейства изпускането на газа и котката умира. Ако не се разпадне, котката оживява. Петдесет на петдесет. Всичко зависи от шанса петдесет на петдесет един-единствен атом да се разпадне или да не се разпадне. Смисълът, както аз го разбирам, е следният: тъй като разпадането на един-единствен атом е явление на квантово равнище, което няма да се разреши по нито един от двата начина, докато не се наблюдава, и тъй като не можеш да започнеш наблюдението, преди да отвориш кутията и да провериш дали котката е жива или мъртва, то се получава много странна ситуация. Докато не отвориш кутията, самата котка съществува в неопределено състояние. Възможността да е мъртва или възможността да е жива са две различни вълнови форми, застъпващи се една върху друга вътре в кутията. Шрьодингер предлага тази идея, за да илюстрира онова, което е смятал за абсурдно в квантовата теория.

Дърк стана и се затътри към прозореца — вероятно не толкова заради мършавата гледка, която последният предлагаше: стар склад, върху който един алтернативен смешник изливаше надълго и нашироко слабата ракия на обещанията складът да се превърне в луксозни апартаменти, колкото заради това, че не предлагаше гледка към постепенно изчезващото последно парче пица.

— Точно така — рече Дърк. — Браво на тебе!

— Но какво общо има всичко това с тази… тази детективска агенция?

— Ох, това ли? Е, някакви учени веднъж провеждали въпросния експеримент, но щом отворили кутията, котката не била нито жива, нито мъртва, а всъщност изобщо я нямало там. Та ме извикаха да разследвам случая. Успях да стигна до извода, че не се е случило нищо кой знае колко драматично. На котката просто й писнало постоянно да я затварят в кутия и чат-пат да я обгазяват и се възползвала от първата възможност да офейка през прозореца. За мене беше само въпрос на миг да сложа една чинийка с мляко до прозореца и да викна с подмамващ глас „Бърнис!“ — котката се казваше Бърнис, нали разбираш…

— Виж сега, чакай малко… — намеси се Ричард.

— … и котката веднага се намери. Съвсем проста работа, но явно в някои определени кръгове случаят бе направил доста силно впечатление, скоро той беше последван от други, както винаги става, и най-накрая всичко това доведе до кулминацията, тоест до преуспяващата кариера, която виждаш пред себе си в момента.

— Чакай, чакай — настоя Ричард и плесна по масата.

— Да? — Дърк невинно вдигна вежди.

— За какво точно говориш, Дърк?

— Имаш някакви проблеми с това, което казвам ли?

— Ами не знам дори откъде да започна! — протестира Ричард. — Добре, добре. Казваш, че някакви хора провеждали този експеримент. Глупост на глупостите. „Котката на Шрьодингер“ не е истински експеримент! Това е просто илюстрация, аргумент в спор. Не е нещо, което би могло да се осъществи в действителност.

Дърк се беше втренчил в него с напрегнато внимание.

— О, така ли? — каза той най-накрая. — И защо така?

— Няма нищо, което би могъл да провериш! Смисълът на цялата идея е да мислиш какво става, преди да осъществиш наблюдението! Не можеш да знаеш какво става вътре в кутията, без да си погледнал, а в мига, в който го направиш, пакетът от вълни се разрушава и вероятностите се разрешават. Можеш само да се провалиш! Няма абсолютно никакъв смисъл!

— Разбира се, дотук си абсолютно прав — отвърна Дърк и се върна на стола си. Измъкна една цигара от пакета, потупа я два-три пъти по бюрото, наведе се над него и насочи филтъра към Ричард. — Но я си помисли — продължи той. — Да речем, че включиш в експеримента и екстрасенс. Някой, който притежава ясновидски способности. Някой, който може да определи какво е здравословното състояние на котката, без да отваря кутията. Някой, който може би е свързан по тайнствен начин с котките. Ами тогава? Може ли това да ни даде допълнително прозрение по проблема на квантовата физика?

— Това ли са искали да направят?

— Това и направиха.

— Дърк, това са пълни глупости!

Дърк вдигна предизвикателно вежди.

— Добре, де, добре, де — вдигна ръце Ричард. — Нека просто го проследим. Дори и да приема — а аз не приемам дори за секунда! — че включването на ясновидство си има някакви основания, това не променя фундаменталната неосъществимост на експеримента. Както казах, всичко в случая се гради върху онова, което става в кутията, преди да осъществиш наблюдението. Няма значение как ще го наблюдаваш — дали ще погледнеш вътре в кутията с просто око или… е, добре, де, чрез съзнанието си, щом настояваш. Ако съществува такова нещо като ясновидство, това е просто друг начин да се погледне вътре в кутията, а ако не стане, тогава… това просто няма нищо общо с въпроса.

— Разбира се, това би могло да зависи от мнението ти за ясновидството…

— О, така ли? Ами твоето мнение за ясновидството какво е, а? Много ми е интересно да разбера, като ти знам историята!

Дърк пак потупа с цигарата по бюрото си, присви очи и погледна Ричард.

Последва дълбока, продължителна тишина, тревожена единствено от далечни викове на френски.

— Поддържам мнението, което винаги съм поддържал — рече най-накрая Дърк.

— Което е?

— Че не съм ясновидец.

— Така ли? — възкликна Ричард. — Ами конспектът?

При споменаването на темата очите на Дърк Джентли потъмняха.

— Съвпадение — изръмжа той яростно. — Странно, смразяващо съвпадение, но въпреки всичко съвпадение. Което, бих добавил, ме принуди да прекарам значително време в пандиза. Съвпаденията могат да бъдат зловещи и опасни.

Дърк отново изгледа Ричард с продължителен, преценяващ поглед.

— Наблюдавам те внимателно — каза той. — Май си твърде безгрижен за човек в твоето положение.

На Ричард забележката му се стори неуместна и известно време той се опитваше да намери в нея нещо разумно. После му просветна. Светлината влоши положението.

— Мили Боже — рече той, — да не се е докопал и до тебе?

Забележката му на свой ред явно озадачи Дърк.

— Кой да ме е докопал?

— Гордън, кой. Не, очевидно не те е докопал Гордън Уей. Той си го има този навик — да кара разни хора да ме юркат да се занимавам с онова, което според него е важна работа. За миг си помислих, че… О, карай. Значи, какво искаш да кажеш?

— Ааа… Гордън Уей си го има този навик, а?

— Да, и на мене той не ми харесва. Защо питаш?

Дърк впери в Ричард дълъг, многозначителен поглед и почука с молива по масата.

После се облегна назад в креслото и каза следното:

— Трупът на Гордън Уей е бил открит тази сутрин преди съмване. Бил е застрелян, удушен, а после са запалили къщата му. Полицията работи над теорията, че всъщност не е бил застрелян в къщата, защото там не са открити никакви други гилзи от огнестрелно оръжие освен тези в трупа. Както и да е, гилзи са били намерени близо до мерцедеса 500 SEC на господин Уей, открит изоставен на около пет километра от къщата му. Нещо повече, докторът, прегледал тялото, е на мнение, че господин Уей всъщност е бил душен, след като е бил застрелян, което предполага, че умът на убиеца е бил до някаква степен объркан. Поразително съвпадение — снощи на полицията й се е случило да разпитва един много объркан на вид джентълмен, който споменал, че страда от някакъв комплекс за вина — чувствал се виновен за това, че току-що е прегазил работодателя си. Въпросният човек бил някой си Ричард Макдъф, а работодателят му — покойният господин Гордън Уей. По-нататък се предполага, че господин Ричард Макдъф е един от двамата души, които най-вероятно биха се облагодетелствали от смъртта на господин Уей, тъй като „Уей — напредничави технологии“ почти със сигурност е щяла да премине поне частично в негови ръце. Другото лице е единствената жива роднина на покойния, госпожица Сюзън Уей, в чийто апартамент снощи беше забелязан да се вмъква господин Ричард Макдъф. Това последното полицията не го знае, разбира се. Нито пък ще го узнае, ако й помогнем да не го узнае. Както и да е, всякакви отношения между въпросните двама души, естествено, ще бъдат подложени на най-внимателно наблюдение отблизо. В новините по радиото споменаха, че спешно търсели господин Макдъф, който, те вярват, би могъл да им помогне при разследването, но по тона на гласа отявлено си личеше, че според тях е виновен той и никой друг. Моят ценоразпис е следният: двеста лири на ден плюс разходите. Разходите не се обсъждат и понякога биха учудили онези, които не разбират тези работи, като донякъде странични. Но всички те са необходими и, както вече казах, не се обсъждат. Нает ли съм?

— Извинявай — кимна леко Ричард. — Може ли пак?