Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА…

Същата сутрин завари Майкъл Уентън-Уийкс в малко нещо шантаво настроение.

Не ви е необходимо да го познавате особено добре, за да се сетите, че е в особено шантаво настроение. Да започнем с това, че повечето хора си го смятаха поначало за малко шантав. Малцина го познаваха чак толкова добре. Майка му — може би, но сега двамата бяха в състояние на студена война и вече от седмици не си говореха.

Освен това Майкъл имаше и по-голям брат, Питър, който беше станал някаква страхотно голяма клечка в морската пехота. Като не броим погребението на баща им, Майкъл не беше виждал Питър, откакто онзи се върна от Фолкландските острови покрит със слава, повишен в чин и изпълнен с презрение към по-малкия си брат.

Питър страшно се беше зарадвал, че „Магна“ бе минала в ръцете на майка им, и беше изпратил на Майкъл полкова коледна картичка по този случай. Най-голямо удовлетворение за самия себе си той все още намираше в това, да се метне в някоя кална канавка и да пердаши с картечница поне минута време и според него британската вестникарска и издателска индустрия, дори и в сегашното й състояние на смут, едва ли можеше да му предложи въпросното удоволствие, освен ако в нея не се настанеше още някой австралиец13.

Майкъл беше станал много късно — след нощ, изпълнена със студ и зверства, а после — с неспокойни кошмари, които сега, на светлината на късната утрин, продължаваха да го тревожат.

Сънищата му бяха изпълнени с познатите му чувства на загуба, изолация, вина и така нататък, но освен това необяснимо защо включваха и огромни количества кал. Телескопичната мощ на нощта сякаш разтягаше кално-самотния кошмар в ужасяващо дълги, невъобразими периоди от време; беше свършил едва с появата на някакви гадни, лигави същества с крачка, изпълзели от слизесто море. Това вече му дойде множко; той се бе стреснал и се бе събудил, окъпан в студена пот.

Макар че цялата тази работа с калта му изглеждаше смахната, чувството на загуба, изолация и преди всичко угрижеността, нуждата да поправи стореното — всички те лесно бяха намерили подслон в духа на Майкъл.

Дори и лигавите същества с краченцата му изглеждаха странно познати и продължаваха нервозно да щъкат из подсъзнанието му, докато закусваше набързо с парче грейпфрут и китайски чай и преглеждаше отгоре-отгоре страницата за изкуство на „Дейли телеграф“; после доста несръчно смени лейкопластите на дланта си.

След като свърши с тези дреболии, Майкъл захвана да се двоуми какво да прави по-нататък.

Оказа се способен да мисли за събитията от миналата нощ с хладна отстраненост, която не очакваше от себе си. Беше правилно, точно това трябваше да се направи и той го бе направил както трябва. Но то не оправяше нищо. Същественото тепърва предстоеше.

Но какво точно? Намръщи се — странният начин, по който мислите му прииждаха и се връщаха, го дразнеше.

Обикновено по това време се навърташе в клуба. Едно време го правеше с разточителното чувство, че няма кой знае какво друго да върши. А сега не му оставаше нищо друго за вършене — и това караше времето, прекарано там, както и навсякъде другаде, доста да му тежи.

Когато отидеше там, щеше да прави онова, което винаги правеше — щеше да се потопи в джин, тоник и малко приказки, после щеше да позволи на погледа си да кацне нежно върху страниците на „Таймс литерари сапълмънт“, „Опера“, „Ню Йоркър“ или каквото там му попаднеше подръка, — но нямаше съмнение, че напоследък той правеше това с много по-слаб замах и наслада.

Следваше обядът. Днес той нямаше определена среща за обяд — за кой ли път, — ето защо вероятно щеше да остане в клуба и да хапне една леко препечена доувърска подметка с картофи, гарнирани с магданоз и разварени до каша, последвани от огромна купчина плодов сладкиш. Една-две чаши „Санкер“. И кафе. А после идваше следобедът, а с него — и всичко онова, което той можеше да му навлече.

Но днес нещо по странен начин го тласкаше да не прави всичко това. Отпусна мускулите на порязаната си ръка, наля си нова чаша чай, погледна със странна безстрастност големия кухненски нож, който все още лежеше до чайника от костен порцелан, и изчака миг, за да измисли какво да прави по-нататък. Онова, което направи по-нататък, всъщност беше, че се качи на горния етаж.

Скованото съвършенство на къщата му внушаваше хладина — тя изглеждаше тъкмо така, както биха искали да изглеждат техните къщи хората, които си купуват копия на старинни мебели. Само дето, разбира се, всичко тук беше автентично — кристал, махагон и „Уилтън“ — и само изглеждаше фалшиво, защото в него нямаше живот.

Той влезе в кабинета си — единствената стая в цялата къща, в която не цареше стерилен ред, но безпорядъкът от книги и вестници тук на свой ред беше стерилен, защото към тях се отнасяха с пълно пренебрежение. Тънък слой прах покриваше всичко. Майкъл не беше влизал в кабинета си от седмици, а на чистачката бяха оставени строги инструкции да не пипа нищичко тук. Не беше работил в тази стая, откакто редактира последния брой на „Фатом“. Не, разбира се, последния излязъл брой, а последния истински брой. Последния брой според него.

Той положи порцелановата си чаша сред финия прах, приближи се към старичкия си грамофон и го огледа. Намери върху него старичка плоча с концерти на Вивалди за духови инструменти, нагласи я, пусна я и седна.

Отново изчака, за да измисли какво да прави по-нататък, и за своя изненада откри, че вече го прави — а то беше следното: той слушаше музиката.

Объркан израз бавно се разпълзя по лицето му и той осъзна, че никога преди не го беше правил. Беше чувал музика много, много пъти и според него тя представляваше доста приятен шум. И наистина той я смяташе за много приятен фон, на който да обсъжда концертния сезон, но досега не му беше и хрумвало, че в нея има нещо, което наистина трябва да се слуша.

Седеше, поразен като от гръм от взаимодействието между мелодията и контрапункта; изведнъж то му се беше разкрило с яснота, която нищо не дължеше нито на покритата с прах повърхност на плочата, нито на четиринадесетгодишната игличка.

Но с това откровение дойде почти веднага и чувството на разочарование, което го обърка още повече. Музиката, внезапно разкрила се пред него, по странен начин не го удовлетворяваше. Сякаш способността му да разбира музиката внезапно беше се издигнала далеч над способността на самата музика да я удовлетвори — и всичко това в един-единствен драматичен миг.

Напрегна се да чуе какво точно й липсва на тази музика и усети, че тя беше като птица, неспособна да лети и дори неподозираща каква способност е загубила. Вървеше много добре, но вървеше там, където трябваше да се рее, вървеше там, където трябваше да връхлита, вървеше там, където трябваше да се катери, да се вихри, да се гмурка, вървеше там, където трябваше да трепка в шеметен полет. Дори и не поглеждаше нагоре.

Той погледна нагоре.

След малко осъзна, че в момента не правеше нищо друго, освен че зяпаше тъпо тавана. Разтърси глава и откри, че проникновението е изчезнало. Леко му се виеше свят и му се повдигаше. Не беше изчезнало съвсем, но се бе спотаило дълбоко в него — по-дълбоко, отколкото той можеше да бръкне.

Музиката продължаваше. Представляваше доста сносен набор от приятни звуци за фон, но вече не го вълнуваше.

Имаше нужда да намери някакъв ключ към онова, което току-що беше преживял. Дълбоко в съзнанието му просветна за миг мисълта, къде би могъл да го намери. Ядно я прогони, но тя му щукна отново и продължи да му щуква, докато той най-накрая я осъществи.

Измъкна изпод бюрото си голямо тенекиено кошче за боклук. Откакто беше забранил на чистачката дори да припарва тук, никой не беше изпразвал кошчето и той откри вътре разпарчадосаните останки на онова, което търсеше, посипани със съдържанието на един пепелник.

Преодоля отвращението си с мрачна решителност, бавно подреди върху бюрото омразните късове, залепи ги тромаво едно за друго с парченца тиксо, които се къдреха наоколо; залепи което не трябва за което не трябва, а което трябва, залепи за дундестите си пръсти, а после за бюрото и най-накрая то се появи пред него — груба възстановка на последния брой на „Фатом“. Издаван от онова презряно същество А.К. Рос.

Отврат.

Прелисти лепкавите тежки страници, все едно че ровичкаше из пилешки дреболии. Никъде нямаше и кьорава скица на Джоан Съдърланд или Мерилин Хорн. Нито един профил на главните артдилъри от „Корк стрийт“. Нито едничък!

Неговата поредица за Росети — прекратена.

„Клюки от Зелената зала“ — прекратена.

Поклати недоверчиво глава и тогава се натъкна на статията, която търсеше.

„Музика и фрактални пейзажи“ от Ричард Макдъф.

Прескочи първите два уводни абзаца и продължи нататък:

„Математическият анализ и компютърното моделиране ни разкриват формите и процесите, които срещаме в природата — начинът, по който растат растенията, начинът, по който се рушат скалите или текат реките, начинът, по който снежинките и островите добиват формата си, начинът, по който светлината играе по една повърхност, начинът, по който млякото се вихри в кафето ви, докато го бъркате, начинът, по който смехът се разнася из тълпата — всички тези неща в цялата си привидно магическа сложност могат да бъдат описани чрез взаимодействието на математически процеси, които сами по себе си са още по-магически в своята простота.

Формите, които ние смятаме за случайни, всъщност са продукт на сложни подвижни мрежи от числа, които се подчиняват на прости правила. Самата дума «природен», за която ние приемаме, че означава «неподреден», всъщност описва форми и процеси, които ни се виждат толкова неизмеримо сложни, че не можем съзнателно да наблюдаваме простите природни закони в действие.

Всички тези форми и процеси могат да бъдат описани чрез числа.“

Странно, тази идея сега се виждаше на Майкъл къде-къде по-малко противна, отколкото при първото повърхностно четене.

Продължаваше да чете все по-съсредоточено:

„Знаем обаче, че съзнанието е способно да разбере всички тези неща в цялата им сложност и в цялата им простота. Една топка, летяща във въздуха, отговаря на силата и посоката, в която е хвърлена, на гравитационното въздействие, на триенето във въздуха, за преодоляването на което трябва да изразходи енергията си, на турбулентността на въздуха по повърхността й и на честотата и посоката на въртенето на топката.

И все пак човек, който би срещнал големи трудности при опита да сметне колко е три по четири по пет, едва ли би имал проблеми с това, да извърши диференциалните изчисления и целия куп свързани с тях пресмятания с такава смайваща бързина, че да успее да хване топката!

Хората, които наричат това «инстинкт», просто дават име на явлението, но не обясняват нищо.

Според мене най-близкото, до което хората са стигнали като израз на нашето разбиране за тези сложни природни съвкупности — това е музиката. Тя е най-абстрактното от изкуствата — тя няма друга цел или предназначение, освен да бъде самата себе си.

Всеки отделен аспект на едно музикално произведение би могъл да се представи чрез числа. От организацията на движението в цяла симфония до образците на тона и ритъма, които съставят мелодии и хармонии, динамиката, която оформя изпълнението, та чак до тембъра на самите ноти, техните обертонове, начинът, по който се променят във времетраенето си, накратко — всички елементи на шума, които отличават звука на пиколото от звука на барабана. Всички тези неща могат да се изразят чрез поредици и степенуване на числа.

А според собствения ми опит, колкото по-тесни връзки съществуват между поредиците от числа на различни равнища на йерархията, макар и тези връзки да са сложни и неуловими, толкова по-удовлетворителна и, да кажем, цялостна изглежда музиката.

Всъщност, колкото по-неуловими и сложни са тези връзки и колкото по-далече отвъд границите на съзнанието се намират те, толкова повече инстинктивната част на вашето съзнание — имам предвид онази част, която може да прави различни изчисления с такава смайваща бързина, че поставя ръката ви точно на нужното място, за да хванете летящата топка, — толкова повече тази част на вашето съзнание се наслаждава на музиката.

Музика, притежаваща каквато и да е степен на сложност (дори и «Трите слепи мишки» е сложна — по свой начин, когато някой я изпълнява на даден инструмент, притежаващ свой собствен тембър и артикулация), преминава през будното ви съзнание и попада в прегръдките на личния ви математически гений, който обитава вашето подсъзнание и откликва на всички вътрешни сложности, връзки и пропорции, за които си мислим, че нищо не знаем.

Някои хора възразяват срещу подобен възглед за музиката и твърдят, че ако се сведе музиката до математика, то откъде идва чувството в нея? Бих казал, че то никога не е било извън нея.

Нещата, които докосват нашите чувства — формата на едно цвете или на една антична урна, начинът, по който бебето расте, полъхът на вятъра по лицето ви, начинът, по който плуват облаците, тяхната форма, начинът, по който светлината танцува по водата или нарцисите се люлеят от вятъра, начинът, по който вашият любим човек извръща глава, начинът, по който косата следва това движение, кривата, описвана от затихващия последен акорд на една музикална пиеса — всичко това може да бъде описано чрез сложни вериги от числа.

Ние не го омаловажаваме по този начин — тъкмо там се крие красотата му.

Питайте Нютон.

Питайте Айнщайн.

Питайте поета (Кийтс), който е казал, че онова, което въображението улавя като красота, сигурно е истината.

Той би могъл да каже също и че онова, което ръката улавя като топка, сигурно е истината, но не го е казал, защото е бил поет и е предпочитал да се излежава под дърветата с шишенце лауданум и бележник подръка пред това, да играе крикет — но то щеше да бъде също толкова вярно.“

Това сръчка някаква мисъл в подсъзнанието на Майкъл, но той не можа да я схване веднага.

„Тъй като тъкмо то е в сърцето на връзката между, от една страна, нашето «инстинктивно» възприемане на формата, очертанията, движението, светлината и, от друга страна — начина, по който ние им откликваме емоционално.

И тъкмо затова аз вярвам, че би трябвало да съществува такава форма на музиката, която е въплътена в природата, в природните обекти, в схемата на природните явления. Музика, която би ни удовлетворявала също толкова дълбоко, колкото и всяка природна красота — а нашите най-дълбоки чувства в крайна сметка са форма на природната красота…“

Майкъл спря да чете и погледът му постепенно се издигна над страницата.

Зачуди се дали знае какво би представлявала подобна музика и затършува из най-тъмните кьошета на съзнанието си. През всяка част от съзнанието си, през която мина, му се струваше, че музиката бе спряла да свири там само преди секунди и след нея беше останало последното, умиращо ехо от нещо, което той бе неспособен да улови и да чуе. Вяло захвърли списанието настрана.

После си спомни, че тъкмо при споменаването на Кийтс паметта му се беше размърдала.

Лигавите същества с краченцата от съня му. Обзе го хладно спокойствие и той усети, че се приближава към нещо.

Коулридж. Типът му с тип.

„Баладата за Стария моряк“14.

Зашеметен, Майкъл се приближи към рафта с книги и измъкна антологията на Коулридж. Седна отново в креслото, прелисти притеснено страниците и намери първите редове.

Думите му бяха изключително познати и все пак, докато четеше, те будеха в него странни усещания и страховити спомени, които, той знаеше, не бяха негови. Те събуждаха в него чувства на загуба и отчаяние, така ужасяващо силни! И те, макар и да знаеше, че не са негови, сега така съвършено откликваха на собствените му грижи че той им се предаде окончателно.