Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА…

Дърк Джентли отново изреждаше накратко очебийните факти, докато светът на Ричард Макдъф бавно, тихомълком се рушеше и потъваше в тъмното мразовито море, за чието съществуване той и не подозираше — чакаше го само на сантиметри под подметките му. Щом Дърк млъкна за втори път, в стаята се възцари тишина. Ричард беше вперил в него неподвижен взор.

— Откъде си го чул? — попита най-накрая той.

— По радиото. — Дърк леко сви рамене. — Поне най-важното. По новините всеки път го разправят надълго и нашироко. Подробностите ли? Е, поразпитах дискретно този-онзи тук-там. Имам един-двама познати в кеймбриджката полиция — как така и защо така, сигурно се сещаш.

— Не знам дори дали да ти вярвам! — отрони Ричард. — Мога ли да ти използвам телефона?

Дърк учтиво извади телефонната слушалка от кошчето за боклук и му я подаде. Ричард набра номера на Сюзън.

Отсреща вдигнаха слушалката почти веднага.

— Ало? — обади се уплашен глас.

— Сюзън, обажда се Ри…

— Ричард! Къде си?! За Бога, къде си?! Добре ли си?!

— Не й казвай къде си — намеси се Дърк.

— Сюзън, какво става?

— Ти не…

— Някой ми каза, че Гордън нещо е пострадал, но…

— Пострадал? Той е мъртъв, Ричард, бил е убит…

— Затвори — намеси се Дърк.

— Сюзън, чуй ме. Аз…

— Затвори! — повтори Дърк, наведе се напред и натисна вилката. — Полицията вероятно ще проследи откъде се обаждаш — обясни той. Взе му слушалката и отново я пусна в кошчето за боклук.

— Но аз трябва да отида в полицията! — Възкликна Ричард.

— Да ходиш в полицията?!

— А какво друго да направя? Трябва да отида в полицията и да им кажа, че не съм аз.

— Да им кажеш, че не си ти?! — облещи се невярващо Дърк. — Е, в такъв случаи очаквам, че това сигурно ще оправи работата. Жалко, че доктор Крипън12 не се е сетил за това. Щеше да му спести маса неприятности.

— Да, но той е бил виновен!

— Да, така излиза. А в момента излиза, че ти си виновен.

— Но аз не съм го направил, за Бога!

— Говориш на човек, който е лежал в затвора заради нещо, което не е направил, спомняш ли си? Казах ти, че съвпаденията са нещо странно и опасно. Повярвай ми, много по-добре е да си намериш желязно доказателство, че си невинен, отколкото да крееш в някоя килия и да се надяваш на полицията да го намери — а тя и без това те смята за виновен.

— Нещо ми се губи мисълта. — Ричард притискаше челото си с длан. — Само млъкни за миг и ме остави да си помисля…

— Ако мога да…

— Остави ме да помисля!

Дърк сви рамене и отново насочи вниманието си към цигарата, която явно му създаваше притеснения.

— Не става — обади се след малко Ричард и разтърси глава. — Умът ми не го побира. Все едно да се опитваш да решаваш задачи по тригонометрия, докато някой те рита в главата. Добре, кажи ми според тебе какво трябва да правя.

— Хипноза.

— К’во?!

— При тези обстоятелства едва ли е изненада, че не можеш да си събереш мислите. Както и да е, от жизненоважно значение е някой да успее да ти ги събере. И за двама ни би било много по-просто, ако ми позволиш да те хипнотизирам. Имам силни подозрения, че главата ти е наблъскана с големи дози информация, която не би могла да излезе наяве, докато я тръскаш така — а може и изобщо да не излезе наяве, защото не разбираш колко е важна тази информация. С твое позволение бихме могли набързо да приключим с тази работа.

— Е, това решава нещата — отвърна Ричард. — Отивам в полицията.

— Чудесно. — Дърк се облегна назад и разпери длани върху бюрото. — Желая ти късмет. Може би ще бъдеш така любезен, като излезеш, да помолиш секретарката ми да ми купи кибрит.

— Нямаш секретарка — отвърна Ричард и си тръгна.

Няколко секунди Дърк седя замислено; направи храбър, ала напразен опит да набута в кошчето празната — за жалост — кутия от пицата, а после потърси в шкафа метроном.

Ричард примигна срещу светлината на деня. Застана на горното стъпало, като леко се олюляваше, и се втурна надолу към улицата със странна танцуваща походка. В нея се отразяваше вихреният танц на мозъка му. От една страна, просто не можеше да повярва, че доказателствата няма да покажат съвсем ясно, че той не би могъл да извърши убийството; от друга страна, налагаше се да признае, че всичко това изглеждаше забележително странно.

Откри, че му е невъзможно да разсъждава за всичко това ясно или рационално. Мисълта, че Гордън е бил убит, постоянно избухваше в мозъка му и хвърляше всички останали мисли в пълно безредие и развала.

За миг му хрумна, че който и да го беше направил, явно е бил много бърз в стрелбата — щом беше успял да натисне спусъка, преди да го залеят презглава вълните на чувството за вина; но мигом съжали за тази си мисъл. Всъщност чувстваше се донякъде отвратен от общото качество на мислите, които изникваха в ума му. Виждаха му се неуместни, недостойни и бяха свързани най-вече с това, как убийството ще се отрази на проектите му в компанията.

Той се огледа навътре, в себе си — търсеше дълбока мъка или съжаление. Осъзна, че сигурно ги имаше някъде там, ала бяха стаени зад огромната стена на шока.

Върна се отново до „Айлингтън грийн“, без да забележи колко дълго е вървял. Внезапната гледка на полицейската кола, паркирана пред дома му, го тресна като чук; той се олюля на пети и се втренчи с яростна съсредоточеност в менюто, изложено на витрината на един гръцки ресторант.

„Долмади“ — неистово си помисли той.

„Сувлаки“ — помисли си той.

„Пикантна гръцка наденичка“ — мина трескаво през ума му.

Опита се да пресъздаде сцената в ума си, без да се обръща. Един полицай оглеждаше улицата. Доколкото си спомняше от бързия поглед, който беше хвърлил, на Ричард му се струваше, че страничната врата — тя водеше към апартамента му — беше отворена.

Полицаите бяха в дома му! В дома му! Фасул плакия! Засищащо ястие от бобови зърна, сготвени в доматен и зеленчуков сос!

Опита се да извърти очи встрани и да погледне през рамо. Полицаят го гледаше. Мигом врътна обратно очи към менюто и се опита да изпълни мислите си с фино смляно месо, смесено с картофи, трохи от хляб, кромид лук и подправки, оформено на малки топченца и изпържено. Полицаят сигурно го беше познал и тъкмо в този миг сигурно търчеше към него през улицата, за да го сграбчи и да го натика в „Черната Мария“, както бяха постъпили с Дърк в Кеймбридж преди много, много години.

Изпъчи рамене, но никаква ръка не го сграбчи. Отново хвърли кос поглед, но полицаят най-разсеяно си зяпаше в съвсем друга посока. Дръвник.

Съвсем ясно му беше, че не се държи като човек, който ей сега ще отиде и ще се предаде в полицията.

Ами какво да прави тогава?

Като се опитваше да върви спокойно, той неловко и вдървено се дръпна от витрината, закрачи напрегнато по улицата и след като измина няколко метра, се шмугна обратно в „Кемдън пасидж“. Вървеше бързо и дишаше тежко. Къде би могъл да отиде? При Сюзън? Не, полицията сигурно беше завардила къщата й. В офиса на „Уей“ на „Примроуз хил“? Не — поради същата причина. Какво, по дяволите — нададе той беззвучен вик, — можеше да направи сега, когато внезапно се беше превърнал в беглец?

Настоя пред себе си, както бе настоял и пред Дърк, че не трябва да бяга от полицията. Полицията, каза си той, помага на невинните и ги пази — така го бяха учили като малък. При тази мисъл побягна на мига и едва не връхлетя върху гордия нов собственик на един грозен лампион от времето на Едуард.

— Извинете — каза той. — Извинете.

Толкова се беше смаял, че някой е пожелал да притежава подобно нещо, че забави хода си до бодра крачка. Озърташе се трескаво, като подгонен. Така познатите витрини, пълни със стар излъскан месинг, старо излъскано дърво и картинки с японски риби, изведнъж бяха започнали да му се струват заплашителни и агресивни.

Кой би могъл да иска да убие Гордън? Щом зави по „Чарлтън плейс“, тази мисъл се стовари върху му като парен чук. Всичко, което му беше хрумнало досега, беше следното: не е той. Но кой беше?

Това беше нещо съвсем ново като мисъл. Мнозина не го обичаха кой знае колко, но има огромна разлика между това, да не харесваш някой — дори ужасно да не го харесваш, — и това, да го застреляш, удушиш, влачиш през нивите и да му запалиш къщата. Тъкмо тази разлика ден след ден опазваше мнозинството от населението живо.

Дали не беше просто кражба? Дърк не беше споменал да липсва нещо, но той не го и беше питал.

Дърк. Образът на неговата абсурдна, ала странно властна фигура — седнал там като огромна крастава жаба, потънал в размисъл сред опърпания си офис, — продължаваше упорито да се натрапва в съзнанието на Ричард. Той осъзна, че се връща по пътя, откъдето беше дошъл, и нарочно се накара да свърне надясно вместо наляво.

А този път отвеждаше към лудостта. Нуждаеше се просто от пространство, от малко време, за да помисли и да си събере мислите.

Много добре… Та, значи, накъде беше тръгнал? Спря за миг, обърна се и пак спря. Изведнъж идеята за долмадите му се стори страшно привлекателна и му хрумна, че хладният, спокоен и стегнат курс на действие би бил следният: просто да влезе в кръчмата и да си поръча една порция. Това щеше да покаже на Съдбата кой командва тук.

Съдбата обаче беше предприела абсолютно същия курс на действие. Е, не беше седнала в гръцки ресторант да яде долмади, но като нищо може и да беше седнала, защото явно тъкмо тя беше виновна за всичко, което стана по-нататък. Стъпките на Ричард неумолимо го поведоха обратно по лъкатушните улички, през канала…

Спря за миг на ъгъла пред някакъв магазин и се втурна покрай кметските имоти, през територията на предприемачите и най-накрая отново застана пред „Пекъндър стрийт“ 33. Горе-долу по същото време Съдбата сигурно си наливаше последната „рецина“, бършеше си устата и се чудеше дали й е останало място и за баклава. Ричард зяпаше високото, червеникаво викторианско здание, потъмнелите му от саждите тухли и тежките му, надвиснали прозорци. По улицата премина вятър. Едно момченце се лепна за него.

— Аре, чупка — изчурулика то, после спря и впери очи в него.

— Ей, господине — добави. — Я ми дай това сако, а?

— Няма — отвърна Ричард.

— Ама защо, бе?

— Харесвам си го — отвърна Ричард.

— Не ми е ясно що ли — измърмори момченцето. — Аре, чупка!

То унило се помъкна надолу по улицата и ритна един камък по някаква котка.

Ричард влезе в сградата, изкачи се нервно по стълбището и отново надзърна в офиса.

Секретарката на Дърк седеше зад бюрото с наведена глава и скръстени ръце.

— Тук ме няма — рече тя.

— Виждам — отвърна Ричард.

— Върнах се — продължи тя, без да откъсне поглед от петното, в което се беше вторачила ядосано — само за да проверя дали ще забележи, че съм се махнала. Иначе просто може да забрави.

— Вътре ли е? — попита Ричард.

— Кой го знае? На кого му пука? По-добре питай някого, който работи за него, щото аз не работя.

— Покани го вътре! — изгърмя гласът на Дърк.

Тя метна кръвнишки поглед, изправи се, приближи се до вътрешната врата, блъсна я, кресна: „Покани си го ти!“, затръшна вратата и отново седна на мястото си.

— Ъ-ъ… Защо просто сам не се поканя? — обади се Ричард.

— Изобщо не ви чувам — сопна се бившата секретарка на Дърк, решително втренчила поглед в бюрото. — Как така очаквате да ви чувам, след като дори ме няма тук?

Ричард вдигна умиротворително ръце (тя напълно пренебрегна жеста му), премина през преддверието и сам отвори вратата към офиса на Дърк. Учуди се — стаята тънеше в сумрак. На прозореца беше спусната щора, а Дърк се беше отпуснал в креслото. Лицето му бе осветено от странната светлина на шантавия набор предмети, разположени върху бюрото му. Най-отпред беше поставен стар сив фар от велосипед, обърнат назад. Той осветяваше с мижава светлина един метроном, който меко тиктакаше. За металната му стрелка беше забързана лъскава сребърна чаена лъжичка.

Ричард подхвърли върху бюрото две-три кутийки кибрит.

— Седни, отпусни се и гледай лъжичката — обади се Дърк. — Вече заспиваш…

Още една полицейска кола изскърца и спря пред апартамента на Ричард. От нея слезе мъж с мрачна физиономия, приближи се до един от дежурящите пред входа полицаи и размаха някакъв документ.

— Инспектор Мейсън, главно полицейско управление на графство Кеймбриджшър — представи се той. — Тук ли живее Макдъф?

Полицаят кимна и го поведе към страничната врата, която извеждаше към дългото и тясно стълбище до горния етаж. Мейсън се втурна вътре и веднага се втурна обратно навън.

— По средата на стълбището има някакво канапе — каза той на полицая. — Разкарайте го оттам.

— Някои от момчетата вече се опитаха, сър — отвърна нервно полицаят. — Явно се е заклещило. Засега се налага да го прескачаме, сър. Съжалявам, сър.

Мейсън го изгледа отново с мрачен поглед — разполагаше с обширен репертоар, сам си го беше разработил; погледите му варираха от много, ама наистина много черен мрак в дъното на класацията до уморен, разсеян поглед с бледа отсянка на мрачноватост — този пазеше за рождените дни на децата си.

— Разкарайте го — мрачно повтори той и мрачно се втурна обратно през вратата, като мрачно придърпа панталоните и сакото си в подготовка за мрачното изкачване, което му предстоеше.

— Никакъв ли го няма още? — попита шофьорът, след като също излезе от колата и се приближи. — Сержант Джилкс — представи се той. Изглеждаше уморен.

— Не, доколкото знам — отвърна полицаят, — но и казва ли ти някой нещо!

— Знам какво ти е — съгласи се Джилкс. — Като се намеси и главното управление, веднага те понижават до някакъв си шофьор. Само ги разкарвам насам-натам. А аз съм единственият, който го знае как изглежда. Снощи го спрях на шосето. Тъкмо се връщахме от къщата на Уей. Пълна бъркотия.

— Тежка нощ, а?

— Какво ли нямаше през тази нощ? Като почнеш от убийство, та стигнеш до натирване на кон от баня. Не, хич не ме питай. Вашите коли такива ли са? — Той посочи собствената си кола. — Тази на луд ме направи, докато дойда. Умрях от студ, макар да бях надул парното до дупка, а пък радиото постоянно ту се включваше, ту се изключваше самичко!