ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА…

Електрическият монах вече не знаеше в какво да вярва.

През последните няколко часа той беше сменил объркващ брой верски системи. Повечето от тях не успяха да му осигурят дългосрочния покой на духа, който програмата му го задължаваше да дири вечно.

Беше му писнало. Честно. И беше скапан. И обезсърчен.

И още нещо — което твърде го беше изненадало: конят доста му липсваше. Тъпо, раболепно същество — тъкмо такова си беше. Ето защо не заслужаваше за него да се притеснява онзи, чийто ум беше обречен завинаги да се занимава с далеч по-висши дела от разбирането на някакъв си кон, но въпреки всичко му липсваше.

Искаше му се да го язди. Да го тупа. Да чувства, че онзи не го разбира.

Зачуди се къде ли е сега.

Разклати неутешимо крака. Седеше на клона, върху който бе прекарал нощта. Беше се покатерил на дървото, преследвайки някаква своя дива, фантастична мечта, после се заклещи и се наложи да остане там до сутринта.

Дори и сега, на дневна светлина, не беше сигурен как ще слезе долу. За миг се бе намерил в опасна близост с вярата, че може да лети, но се намеси една хитра програма за проверка на грешките и му нареди да не изтъпява така.

Но си беше проблем.

Какъвто и пламенен огън на вярата да го бе понесъл вдъхновено на крилете на надеждата нагоре през клонака на дървото във вълшебните часове на нощта, той не му беше оставил инструкции, как да слезе пак долу и, както вече твърде много от тези трескаво горящи нощни вери, и тази го беше изоставила, щом утрото настъпи.

И като говорим — или по-скоро си мислим — за трескаво горящи неща, недалеч оттук едно голямо нещо беше горяло много трескаво в ранните сутрешни часове.

Намираше се, мина му през ума, в същата посока, от която самият той беше дошъл, привлечен от дълбок духовен импулс към това твърде неудобно на височина, но иначе смущаващо обикновено дърво. Бе копнял да отиде и да се поклони на огъня, да се посвети завинаги на свещеното му сияние, но докато безнадеждно се бъхтеше в опит да намери път надолу през клонака, бяха пристигнали пожарните и бяха потушили божествените лъчи. Така поредната вяра изхвърча през комина.

Слънцето грееше вече от няколко часа и макар да си беше уплътнявал времето възможно най-старателно, като вярваше в облаци, във вейки, в някаква особена форма на летящ бръмбар, сега Монахът вярваше само в това, че му е писнало и, нещо повече, беше твърдо убеден, че огладнява.

Щеше му се предвидливо да се беше снабдил с някаква храна от жилището, което бе посетил нощес и в което бе занесъл свещения си товар, за да го погребе в свещения шкаф за метли. Но той бе напуснал дома, обзет от сляпа страст и убеден, че такива досадни подробности като храната нямат значение, че дървото ще му осигури храна.

Е, то беше я осигурило.

Беше му осигурило вейки.

Монасите не ядат вейки.

Всъщност като се сети, стана му малко неудобно от някои неща, в които беше вярвал снощи; сега някои от резултатите му се виждаха малко нещо смущаващи. Съвсем ясно го бяха инструктирали „да се изстреля“ и той се бе почувствал странно длъжен да се подчини, но вероятно беше сбъркал, като така прибързано хукна да изпълнява инструкция, дадена му на език, който беше научил само две минути преди това. Без съмнение реакцията на човека, по когото се бе изстрелял, му се виждаше малко пресилена.

В собствения му свят, когато хората биваха застрелвани по подобен начин, те се връщаха след седмица за следващата серия, но не му се чинеше и този да направи същото.

Вятър се втурна в клоните на дървото и то се залюля като замаяно. Той се смъкна малко по-надолу. Дотук беше сравнително добре, тъй като клоните все още бяха доста нагъсто. Непреодолимата пречка беше последният етап — той си беше чисто и просто едно падане, което би му причинило тежки вътрешни повреди и счупвания и след което вероятно би започнал да вярва в наистина много странни неща.

Изведнъж някакви гласове привлякоха вниманието му. Идваха от далечния край на нивата. До шосето беше спрял един камион. Известно време той го наблюдава внимателно, но не забеляза нищо достойно за вярване и се върна към самовглъбяването си.

Спомни си, че снощи бе получил странно функционално повикване — преди не му се беше случвало, но имаше чувството, че сигурно е същото, което беше чувал да наричат угризения. Доста се беше притеснил, като остави застреляния ей така да си лежи на земята, и след като първоначално се бе отдалечил, Монахът се върна да го погледне пак. Върху лицето на онзи беше изписано съвсем определено изражение — то явно предполагаше, че тук има нещо, което не се вмества в общата схема. Монахът се притесни — вероятно беше провалил вечерта на човека.

И все пак, рече си той след кратък размисъл, досега той беше вършил онова, което вярваше, че е редно — а това беше най-важното.

Следващото нещо, за което повярва, че е редно, беше, че след като така бе провалил вечерта на човека, трябваше поне да го прибере вкъщи. Претърси набързо джобовете му и откри адрес, някакви карти и ключове. Пътят беше труден, но вярата го крепеше.

През нивата неочаквано прелетя думата „баня“.

Той отново погледна към камиона в далечния й край. Там един мъж, облечен в тъмносиня униформа, обясняваше нещо на друг мъж, облечен в груби работни дрехи. Последният изглеждаше нещо недоволен. Вятърът донесе думите „докато открием собственика“ и „пълно куку, разбира се“. Човекът в работните дрехи явно приемаше положението, но му беше криво.

Няколко мига по-късно изведоха от камиона един кон и го пуснаха в нивата. Монахът примигна. Електрическите му вериги затрептяха и се пренапрегнаха от почуда. Да, най-накрая се беше появило нещо, в което той можеше да повярва, беше станало истинско чудо, най-накрая безрезервната му, макар и доста безразборна преданост бе възнаградена.



Конят вървеше с търпелива, кротка крачка. Отдавна беше свикнал да си стои там, където го натирят, но този път нямаше нищо против. Тази нива тук, помисли си той, беше доста приятна. Тук имаше трева. Имаше плет, през който можеше да си гледа. Имаше достатъчно пространство да се поразтърчи насам-натам по-късно, ако усетеше зор. Човеците потеглиха и го оставиха да се оправя сам, от което той беше съвсем доволен. Пошля се малко, а после, просто ей тъй на, му щукна и спря да се шляе. Можеше да прави каквото си иска.

Ех, че кеф!

Ех, че огромен кеф!

Ех, че не беше свикнал на такъв кеф!

Конят бавно огледа цялата нива и реши да си направи план, как да прекара един приятен ден без никакви напрежения. Малко по-късно можеше да си попрепуска малко — реши той. Може би към три часа. После щеше да си полегне на източния синор — там тревата беше по-гъста. Изглеждаше подходящо място за вечеря.

Обяда пък можеше да си го хапне на южния кър, през който ромолеше малко поточе. Обяд край поточе, за Бога. Пълно блаженство.

Освен това много му харесваше идеята да преживее половин час, като се разкарва ту наляво, ту надясно без никаква очевидна причина. Не знаеше как да си прекара по-добре времето между два и три часа: като си маха опашката насам-натам или като си мисли за разни работи.

Разбира се, можеше да прави и двете едновременно, ако си поиска, и малко по-късно да се поразтъпче. Освен това тъкмо беше забелязал един хубав плет, през който можеше да гледа, и така можеше спокойно да си прекара един-два часа преди обяд.

Хубаво.

Страхотен план.

А най-хубавото на този план му беше, че след като го бе направил, конят веднага можеше напълно и безвъзвратно да го зареже.

И така, той застана небрежно под единственото дърво сред полето.

От клоните върху гърба му тупна Електрическият монах. Викът, който нададе, подозрително приличаше на „Джеронимо!“.

Загрузка...